ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „ЧЕРНИШКА“ от Емилиян Станев

чернишка

Преди да препрочета „Чернишка“ на Емилиян Станев заедно с петгодишната ми дъщеря, имах опасения, че книжката е подходяща за доста по-големи деца. Четейки началото, не се бях отърсила от това чувство, може би заради повечкото описания. Прочетохме първите две глави от интернет сайт и едва когато видях, че Елора проявява истинско любопитство, взехме книжката от библиотеката.  Емилиян Станев описва правдиво и красиво природата, но аз предпочитам действието. В първите три-четири глави при описанията хващах и Елора малко да се отвлича. После обаче лисичката Чернишка се оказа в плен и внезапно повествованието улови и нашето любопитство.

Изобщо не помнех историята на „Чернишка“, макар да съм я изучавала в училище. Спомнях си, че беше тъжна и плаках. Елора не плака.

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ВЪЗРАСТ:

Повестта според мен е подходяща за деца между 7 и 12 години, както и за техните родители:). Може да я прочетете на по-малко дете, ако то е свикнало с четенето на по-дълги истории почти без картинки. Илюстрациите са в стила на корицата, но черно-бели. Все-пак, за Елора това не беше проблем и тя с интерес разглеждаше всяка от тях.

Историята е натуралистична. Ще се наложи да обясните някои неща, но според мен точно там е най-голямата й ценност. Ще трябва да обясните на детето си какво значи „псува“ – аз обясних, че това са обидни думи, свързани с размножаването/правенето на бебета, които някои възрастни ползват. В „Чернишка“ няма нито една ругатня, просто е споменато, че героят псува. След това ще трябва да поговорите при нужда за размножаването при животните, също и за смъртта на животните. Повестта е чудесен пример за нещата, които се случват в дивата природа. Тя е ценна не само при изучаването на българската литература, не само за доброто красноречие, а и като урок за природата и животните.

Повестта е разделена на глави, които да четете една по една, подобно на приказки. В един момент действието става така вълнуващо, че детето ви ще настоява да прочетете поне мъничко от следващата глава.

Дори детето ви да е по-голямо, препоръчвам тази книга не толкова за самостоятелно четене, колкото за четене на глас на детето. Според мен така то ще я възприеме и оцени по-лесно.

чернишка

ЗА КАКВО СЕ РАЗКАЗВА:

Това е историята на една дребна, черна лисичка малко след раждането й до момента, в който самата тя става майка. Покрай четенето й научих, че Емилиян Станев е бил на „ти“ с лова още от дете и това си личи във всяка дума. Все едно бяхме там – провирахме се безшумно заедно с Чернишка и оцелявахме заедно с нея. Определено препоръчвам да прочетете тази книжка на детето си, не само защото се изучава в училище. Прочетете му я преди то да бъде в четвърти клас, прочетете я за удоволствие!

Напоследък забелязвам как на книжния пазар се лансират детски книги от чуждестранни автори, а българските се продават само като задължителна литература. Аз самата едва сега, прочитайки „Чернишка“ на дъщеря ми, успях да я видя истинските й качества.

Нека представяме на децата си българската литература у дома, а не в училище. Там досегът с българските поети и писатели е свързан с изпитване, а не с удоволствие! Четете на децата си, дори когато отдавна са се научили да четат. Редувайте се, щом вече могат. Може би, също като мен, ще откриете много нови, любими български книжки!

Евел Инара

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „ДОБЪР ДЕН! АЗ СЪМ РАЧЕТО СТАМАТКО!“ от Валентин Пламенов

More

ХЛАПАШКА ЛЮБОВНА ЛИРИКА

хлапашка любовна лирика

Знаете какво е усещането – харесването на някого от противоположния пол още в началното училище или някоя и друга година по-късно. Някой, който живее в съседство или който седи на съседния чин, учи в съседния клас, срещнали сме го на летен лагер или докато сме били на гости при баба си… Някой, който е разтуптявал сърцето ни и може би е бил причината да осъзнаем пола си:) Да си признаем, този някой не е само един, докато…

Докато не срещнем онзи, първият. Когато сме на шестнайсет плюс-минус години. А той (или тя), въпреки че няма как да е първият, понеже по ред на номерата сме го срещнали след „любовите“ ни от детската и „гаджетата“ отпреди пубертета, някак магически застава най-отпред. Вълшебни са онези години или месеци, в които го носим в душите си. Те са горчиво-сладко-солени и се помнят цял живот. После, след „първия“ следват други трепети – в очакването на „истинския“. Но това е една друга тема:)

Повечето от нас прописват стихове, когато срещнат своята първа любов. Аз писах доста и още харесвам част от тях. Всичко, което пиша днес – километри редове – са вдъхновени от моята последна любов, ала тази статия е посветена на стиховете за първата, когато бях на 16:

ИМЕ

Моето име,  моето име –

запомни го, носи го със себе си.

Щом край теб замирише на зима,

ще ти върне то летните месеци.

 

Други зими и други вълнения.

Друга болка, която си мразил.

Други сънища, други момичета.

Само мене то няма да пази.

 

Запази си го – моето име –

а на мен и това ще ми стига.

Щом край теб замирише на зима,

мойто име до теб да го има.

 

РАЗДЯЛА

Дъждът вали и сякаш се присмива

на болката, с която го посрещам.

Следите ти във тъмното измива,

а те все-пак напомняха за нещо.

 

Изчезва и последната ти диря –

във въздуха, по сивите паважи.

Дали и споменът така умира,

макар да бил е страшно важен?

 

И като огледални лабиринти

са улиците – сънени и влажни.

А аз вървя и сякаш че умирам,

и мойто утре в мен се бавно ражда.

 

БЕЗ ТЕБ

Аз толкова обичам да мълча.

Да слушам шумовете близки във мъглата.

Как от дърветата отронват се листа

и как със шепот падат на земята.

 

И сгушена под някой стар чадър

да бродя дълго сред дъжда пороен.

Под стъпките ми с плясък на вода

да бъде толкоз лъскава земята.

 

Да вляза нощем в тъмната вода,

вълни да ме оплитат и прегръщат,

и само тук-там някоя звезда

да ми подсказва, че живея още.

 

НЕИЗБЕЖНО

Замириса на зима. И небето прилича на лед.

Ако теб не те има, аз отново ще стана поет.

Ще се смея на Нова година. Ще сънувам, че имам писмо

и ще мразя уютната зима без да зная дори и защо.

 

Ще си купя букет хризантеми и когато се върна у нас,

ще те търся – забравен – във мене. Ще си мисля за твоя тих глас.

През ръцете ми – спомени, спомени – ще изтичат във дните едва.

Ще изчезне със зимния мирис и последната твоя следа.

Е, върнахте ли се в спомените за вашата първа любов?

Евел Инара

ПЕТ РОМАНТИЧНИ ФЕНТЪЗИ ФИЛМА, ЛЮБИМИ И НА ДВАТА ПОЛА

More

ПРИКАЗКИ ЗА УМНИЧЕТА: ПРИЛАГАТЕЛНА МАГИЯ

прилагателна магия

ПРИЛАГАТЕЛНА МАГИЯ

Част 4 от историята за Чирака

от Евел Инара

Чиракът, който вече беше Магьосник, стигна до края на земята, а още не беше намерил подходящ хълм за замък. Не че нямаше хълмове, доста хълмове беше видял. Твърде високите, прекалено стръмните и каменистите бяха осеяни със сипеи, тъй че ги беше подминал. Те щяха да му отварят работа по лекуването на изтърколилите се по тях хора, гдето идваха да дирят магия. Ала на заоблените хълмове или имаше царски дворци, или крепости пазеха ширналата се под тях равнина, или пък други магьосници, които се бяха изхитрили да се родят преди него, вече бяха вдигнали своите замъци.

  • Върви си по пътя – казваха местните – ние магьосник си имаме.

Чиракът, който вече беше Магьосник, изтърка девет чифта ботуши с железни подметки и ей го сега на края на земята. Земята свършваше със ситен пясък, по който се плискаха вълни. Да, това беше море и отвъд него сигурно имаше още доста земя, ала краят на тази беше точно тук, под краката му. Налагаше се или да завие – а ние знаем, че читавите магьосници вървят само напред – или трябваше да си измагьоса лодка, за да стигне до хълмовете отвъд морето.

Магьосникът въздъхна, събу ботушите си и закрачи по чорапи по плажа. Любопитството му, също като някое куче, се затича пред него и се хвърли с плонж във водата. Разхвърчаха се пръски, сякаш Любопитството наистина беше куче и това определено бе странно. В крайна сметка Любопитството не само, че беше невидимо, то беше безплътно. Даже Магьосникът се зачуди, докато се изтягаше върху топлия пясък.

После стана още по-странно.

  • Дръжте си кучето, господине! – извика някой.

Магьосникът вдигна глава, ала ако не броеше рибарската лодка в далечината и Любопитството си, той беше съвсем сам плажа.

Любопитството изскочи от морето и затича към него. Както се оглеждаше учуден и леко разсеян, Магьосникът си помисли, че е мокро и сигурно ще се олепи с пясък. Любопитството скочи в краката му и го изпръска, после пясъкът наистина се задържа за секунда по него, макар то да беше хем невидимо, хем напълно безплътно. В тази секунда Любопитството наистина приличаше на куче, ала както пишеше в дебелите книги, цитирам: то беше чисто съществително нещо, съвсем неодушевено и напълно абстрактно. Нещо, което не можеш да докоснеш, да подушиш или да чуеш. Ето защо прилагателната магия, гдето Магьосникът в разсейването си беше приложил, се задържа само секунда по него.

Прилагателните се подчиняваха все по-добре и по-добре на Магьосника. Жалко, че единственото прилагателно, което беше успял да измагьоса върху Любопитството беше „говорещо“. Беше опитвал безброй пъти с „послушно“, ала нищо не ставаше.

  • Съществителните неща съществуват просто, а прилагателните ги правят онова, което да бъдат – заговори Магьосникът на сам на себе си поради липса на друг слушател.

Той обичаше да изглежда мъдър в собствените си очи и често си говореше сам, особено когато се почувстваше странно.

  • Ето, аз например не съм просто магьосник. Първо бях бъдещ магьосник, сега съм настоящ магьосник или сбъднат магьосник. Осъществен. Реализиран…

Той полегна на топлия пясък, все така разсъждавайки:

  • Също така съм бездомен магьосник. Или беззамъчен е по-правилно да се каже?
  • Безмозъчен! – някой злобничко се разсмя, ала край него все така нямаше никого.

Сигурно му се беше причуло. Магьосникът реши никога повече да не се нарича беззамъчен, за да не вземеше да стане някоя грешка. Беззамъчен звучеше като безмозъчен, лесно можеше да се сбърка – каза си той – а с прилагателната магия трябваше наистина да се внимава. Например, ако изброиш твърде много прилагателни, тя имаше страничен ефект. Приспиваше всекиго – и хора, и магьосници. Затова, когато искаше да подремне, Магьосникът не броеше овце, а изреждаше прилагателни имена.

  • Русалка – прошепна Любопитството му до него.

Аха. Ето кой значи се смееше.

Магьосникът лееекичко мръдна глава и отвори едното си око. Наистина. Сред вълните стърчеше глава с дълга, мокра коса. Добре, че не беше решил да поплува.

Русалките бяха неразумни същества, които много обичаха гости. Магьосникът познаваше няколко, гдето живееха в блатото на Мага, който го беше взел за чирак преди доста години. Тогава много внимаваше като ходеше по брега, защото те все опитваха да го дръпнат при тях, а после го завличаха в подводната си къща и бърбореха ли, бърбореха, и никак не им стигаше до ума, че той рита и блъска, защото се дави. Та така. Нека тази русалка си стърчеше от водата колкото ще. Той щеше да си стои тук, на плажа.

Освен това, русалките бяха все мокри. Бяха хладни като водата в блатата, не като в някоя чистичка, топличка вана. Магьосникът пак затвори очи и заизрежда наум още прилагателни имена. Слънцето се беше наклонило към залез. В торбата му не беше останало нищо за ядене, така че беше добре да заспи преди стомахът му да се сети, че е гладен.

Русалките бяха слузести – си каза Магьосникът – поне едно полезно нещо, та да се измъкнеш от хватката им.

Откъм водата се разнесе възклицание, ала той не видя как главата на онази русалка внезапно се покри с дебел слой слуз. Каквото и да ви разправят, Магьосниците са най-опасни когато заспиват или когато бълнуват насън.

Ето и сега: каквото помислеше Магьосника, то на мига ставаше реалност, ако вече не беше. Същинският ефект на прилагателната магия се виждаше чудесно върху особата, за която той разсъждаваше в този момент:

…Русалките бяха лъскави и люспести – помисли Магьосникът и ръцете й станаха целите в рибешки люспи. Тя вече лъщеше заради слузта, тъй че това нямаше нужда пак да се сбъдва. – Те бяха дългокоси, тъмнокоси, тъмнооки, рошави, голи…

Магьосникът вече хъркаше, затова не видя как онази русалка изскочи от водата и се завтече гола-голеничка през пясъка, право към храстите.

  • Не е русалка – проговори Любопитството му и го събуди. – Има крака.
  • Кой има крака? – сепна се Магьосникът.
  • Онази там.

Понеже то нямаше ръка, брадичка или поне пръстче, с което да посочи, се наложи Магьосникът хубавичко да се огледа. Храстите мърдаха. После от тях изскочи момиче с бяла рокля. Беше покрито с люспи и имаше слуз по лицето.

  • Опа – каза припряно Магьосникът, а люспите и слузта мигом изчезнаха.

Момичето го изгледа кръвнишки, вместо да му благодари.

  • Добра среща, госпожице – добави той и се изправи припряно.

Устните й мърдаха, ала тя нито му отвърна, нито му кимна даже. Една кифла и малко топъл чай щяха да му дойдат добре – измърка стомахът му – като отплата за услугата, която й беше направил. Тъй де, нали я беше избавил от люспите и слузта!

  • Аз съм Магьосникът, идвам отдалеч към тези земи. Вие тук ли…

Тя го подмина.

  • …Живеете?

Не само стомахът му, всичко в него се възмути! Заслужаваше да я накаже неуважението й! По всички земи маговете бяха първи по важност след царете, цариците, царските синове и царските щерки.

С едно тихичко „опа“ той измагьоса клонка в краката й. Всеки друг щеше да се спъне, даже някой бързоходец, ала момичето я прескочи с лекота!

  • Опа – каза отново Магьосникът и точно там, гдето хлапачката щеше да стъпи се изрови дупка, в която можеше да потъне цяла кокошка.

Ала тя някак подскочи и не падна в дупката. Обърна се и пак го изгледа кръвнишки. Лицето й още беше червено, а от тъмните й очи сякаш хвърчаха искрици. После момичето тропна с краче и си тръгна.

Магьосникът прати Любопитството да я проследи. Сигурно беше някоя царска дъщеря – само принцеса би подминала просто така магьосник. Още повече Магьосник, който я беше избавил от люспите и слузта!

Ала Любопитството му се върна без да успее. Беше я изгубило нейде по пътя.

  • Сам ще ида да я намеря! – рече Магьосникът и се огледа за ботушите си.

Обаче ботушите му ги нямаше нито там, гдето беше лежал, нито другаде по жълтия пясък на плажа. Той долови блед аромат на чужда магия.

Да, магията оставя миризма, ала само магьосник може да я подуши.

Магьосникът разроши щръкналата си и бездруго коса, сложи ръце на кръста си, сякаш беше голямо, намусено Ф.

Тук някой му правеше номера. Налагаше се да поостане и да защити магьосническата си чест!

  • Фффф – рече, оглеждайки високия бряг с плажа под него.

Имаше прилика с хълм. Е, не беше точно онова, което си беше представял, ала кой знае какво довличаха тук ветровете откъм морето. Земите тук определено имаха нужда от закрила, а момичетата от възпитание.

  • Знаеш ли, там е добро място за замък – той посочи скалите над плажа.
  • Какво рекохте, ваше магьосничество? – сепна го глас, който определено не беше на Любопитството му.
  • Добро е – отвърна Любопитството в мига, в който Магьосникът забеляза човека с рибарските мрежи и мъртва риба в едната ръка.

Естествено, човекът изписка, хвърли мрежите и се заоглежда на всички посоки. Така правеха хората, които чуваха нещо невидимо да говори.

Така правеха хората, като видеха наоколо да се навърта магьосник – подаряваха му по нещо – си рече Магьосникът.

Мъжът набързо напъха в ръката му рибата, която му носеше:

  • Самодиви, магьосници! Всичките един дол дренки! – мърмореше под мустак.
  • Имате ли си маг по тези земи, друже? – попита Магьосникът.
  • О, не, ваше магьосничество. Само самодиви си имаме. Пеят на рибите, пращат съобщения по пойните птици и церят с билки. Такива неща.
  • Самодиви?
  • Аха. Онова чернокосото пак беше пяло на рибите. Май й рекохте нещо.
  • Самодиви? – промърмори Магьосникът.
  • От най-дивите – рече мъжът. – И най-самите.

Той свали измачканата си шапка, поклони се припряно и побърза да се отдалечи, влачейки мрежите си. Ето така подобаваше да се държат с един магьосник. А не да му крият ботушите, да му мълчат и да го гледат кръвнишки.

  • Махай се – сякаш просъска мъртвата риба в ръката му.

Може и да му се беше счуло от вятъра.

Магьосникът отиде там, гдето щеше да построи замъка. Тъкмо го беше решил. Морето шумеше, слънцето залязваше като току-що изкована пара, чийто блясък само вълните биха угасили. Мислеше си за онова момиче и го мислеше в прилагателни:

  • Тя беше дръзка. Безочлива. Смела. Ядосана. Изчервена. Бързаща. Мълчалива. Тайнствена. Непозната. Вълнуваща.

Излегна се, загледан в звездите и продължи да изрежда, чудейки се всъщност каква беше тя. Чудно, но за пръв път от прилагателните изобщо не му се доспиваше, макар никога да не беше помислял наведнъж толкова много от тях.

КРАЙ

© Всички права запазени

ПРИКАЗКИ ЗА УМНИЧЕТА: НАЙ-ВЪЛШЕБНАТА ДУМА

More

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „ДОБЪР ДЕН! АЗ СЪМ РАЧЕТО СТАМАТКО!“ от Валентин Пламенов

рачето стаматко

Тази книжка с черно-бели рисунки някак привлече вниманието на дъщеря ми в библиотеката. Книжката беше отделена от другите, явно е била в списъците с препоръчителна литература, макар аз да не успях да открия там. Още след първата прочетена глава се разбра, че „Добър ден! Аз съм рачето Стаматко!“ на Валентин Пламенов става една от любимите книжки на Елора. Взимаме книжката за втори път от библиотеката.

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ВЪЗРАСТ:

Елора нямаше навършени пет години, когато си избра „Добър ден! Аз съм рачето Стаматко!“ в кварталната библиотека. Според мен възрастовата граница 4-12 години ще ви ориентира. Разбира се, за децата в предучилищна възраст ще четат родителите, но аз ви препоръчвам да четете на децата си дори да са доста по-големи. Четенето на глас сближава, то е и сигурен начин да знаете, че детето ви е „прочело“ конкретна книга:)

Цялата история в книжката е разделена на кратки глави с хитроумни заглавия и обособено начало и край. Спокойно може да ги четете преди лягане на детето си като приказки. Има и картинки, които макар да са черно-бели, Елора много обича да разглежда. Художникът Панайот Гелев добре си е свършил работата.

рачето стаматко

ЗА КАКВО СЕ РАЗКАЗВА:

„Добър ден! Аз съм рачето Стаматко!“ разказва за едно новородено раче, което тепърва открива света около себе си. То намира приятели и проявява геройство, спасявайки пленените толстолоби. Историята в книжката учи на добри обноски и на добродетели. Изразите на проявена любезност трябва да бъдат чути от децата, за да бъдат повторени в реалния живот. Писателят Валентин Пламенов прави точно това – дава добри примери както за възпитание, така и за премерен хумор на децата.

Другото много приятно качество на книжката са българските имена и фамилии – те си тежат на мястото и са наистина хомогенни с разказаната история.

КАКВО Я ОТЛИЧАВА:

„Добър ден! Аз съм рачето Стаматко!“ ще е интересна и за децата, и за родителите. Тя не е наивна, а мъдра. Дава отговори на онези въпроси за света, които си задаваме още от деца, а често и като възрастни. Любима книжка, която би била прекрасна анимация. С Елора си мечтаем за това:)

Нека представяме на децата си българската литература у дома, а не в училище. Там досегът с българските поети и писатели е свързан с изпитване, а не с удоволствие! Четете на децата си, дори когато отдавна са се научили да четат. Редувайте се, щом вече могат. Може би, също като мен, ще откриете много нови, любими български книжки!

Евел Инара

КАК ДА РАЗКАЖЕШ СВОЕТО ЛЯТО

More

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „АНЕТО“ ОТ АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ

ането

Стигнах до извода, че литературата трябва да се учи само у дома, поне до прогимназията. Макар винаги да съм обичала литературата, в мен имаше насадено чувство, че българските автори пишат неразбираемо и никак не са приятни за четене. Според мен подобни усещания се постигат, когато нещо се учи по задължение, защото е в програмата и следва изпит по него.

Едва сега, покрай дъщеря ми Елора започнах да обичам доста български автори. Случи се да й чета български книжки само защото в библиотеката, където я записах, българските автори преобладават и тя често си избира от тях. Е, „Ането“ беше коледен подарък, но стана любима също колкото „Трак“ и историите за рачето Стаматко.

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ВЪЗРАСТ:

Тази книжка е от задължителния списък за трети клас. На дъщеря ми я прочетохме преди да навърши пет и определено я впечатли. Разбира се, четях аз, тя четеше само отделни думи от текста. Хубавото е, че книжката е разделена на отделни глави, като приказки от една обща история. Имат начало и край, и не са твърде дълги, така че чудесно задържат вниманието на по-малко дете. Според мен историята е подходяща за деца преди пубертета.

Препоръчвам ви, независимо колко е голямо детето ви, да му четете на глас. Четенето на глас и слушането е много полезно, то не се прави само защото детето не умее да чете. Ако се включат всички членове на семейството ви, четенето на глас ще ви сплоти и ще обогати всички ви. Опитайте, редувайте се всички вкъщи! То е сигурен начин децата ви да са „прочели“ литературата, която ще им е необходима в училище.

ЗА КАКВО СЕ РАЗКАЗВА:

Разказва се за Ането, което е сираче и живее при дядо си. Двамата нямат много, а момиченцето прави беля и бяга от къщи. Започва вълшебно приключение, свързано с уж съвсем обикновения свят. Там има един лош циганин и едно героично пате. Историята за Ането на Ангел Каралийчев показва на децата опасностите на околния свят, учи ги на обич към дома и към близките си, на състрадание. Елора избухваше в смях от време на време, най-вече когато в действието се включваше циганина. Поне на нея по-хулиганските прояви във всички книжки са й откровено смешни.

ането

КАКВО Я ОТЛИЧАВА:

Тази книжка има тъжна история и аз я разказах на Елора преди да започнем да я четем. Главната героиня – Ането – е кръстена на дъщеричката на Ангел Каралийчев, която умира преди втората си годинка. Това е втора тежка загуба са семейството – първородният син на семейството умира няколко месеца след раждането си. „Ането“ е публикувана едва след смъртта на иначе здравото и жизнено момиченце. Писателят и съпругата му не се решават да имат повече деца.

„Ането“ е история, създадена от родителската любов, която прави книжката специална.

Ако търсите хубави детски книжки, изберете „Ането“ на Ангел Каралийчев! Тя е чудесна и е българска, лесно ще намерите и съвременни издания.

Нека представяме на децата си българската литература у дома, а не в училище. Там досегът с българските поети и писатели е свързан с изпитване, а не с удоволствие! Четете на децата си, дори когато отдавна са се научили да четат. Редувайте се, щом вече могат. Може би, също като мен, ще откриете много нови, любими български книжки!

Евел Инара

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „ТРАК“ ОТ ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

More

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „ТРАК“ ОТ ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Трак от Венелин Вълканов

Признавам си, имах предубеждение към българските книжки. После записах малката ми дъщеря в обществена библиотека и попаднахме на чудесни истории, написани от български автори, които станаха любими и на нея, и на мен.

Първата българска, детска книжка, която ще ви препоръчам е:

„ТРАК“, написана и нарисувана от Венелин Вълканов.

Прочетохме я десетина пъти от кора до кора за двайсетте дена, в които я бяхме заели. Щом дойде време да я върнем, Елора ме помоли да й купя книжката, защото много й се иска да я притежава. Открих бройка от „Трак“ в една антикварна книжарница, тя ще е изненадата за дъщеря ми за тазгодишния Празник на буквите. Жалко, че не открих и съвременно издание.

Всъщност, книжките са три части, събрани заедно. Има ги и издадени отделно, но не съм попадала на такива.

Трак от Венелин Вълканов

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ВЪЗРАСТ:

Дъщеря ми е на 5 и се влюби в „Трак“, на мен също ми беше приятно да я чета. Историята е хитроумно написана, дори възрастните ще открият своите истини в нея. Все-пак, бих я препоръчала за деца между 5 и 13 години. В пубертета може би ще са им интересни други истории.

ЗА КАКВО СЕ РАЗКАЗВА:

Дъщеря ми каза: за Космоса. Бих добавила: за приятелството, за различните характери. Един професор, едно вълшебно същество и няколко говорещи животни стават приятели, после си построяват ракета и отлитат да търсят далечна планета. Кацат на различни, невероятни места, които изпитват приятелството им.

КАКВО Я ОТЛИЧАВА:

В историята наред с прозата има стихчета. Те са разбираеми за децата и крият по-дълбок смисъл за възрастните. Друга особеност са повторенията като:

„Всички наскачаха, заподскачаха, забърбориха и заговориха“.

Повторенията, така характерни за ученическото писане, в „Трак“ са характерна черта, наслагване, което пасва чудесно на историята. Използвани така, те са много подходящи за детска литература.

Ако търсите хубава книжка за детето си, изберете „Трак“ на Венелин Вълканов! Тя е чудесна и е българска!

Нека представяме на децата си българската литература у дома, а не в училище. Там досегът с българските поети и писатели е свързан с изпитване, а не с удоволствие! Четете на децата си, дори когато отдавна са се научили да четат. Редувайте се, щом вече могат. Може би, също като мен, ще откриете много нови, любими български книжки!

Евел Инара

ПРИКАЗКИ ЗА УМНИЧЕТА: НАЙ-ВЪЛШЕБНАТА ДУМА

More

ОСОБЕНОСТИ НА НЕЧЕТИМИЯ ТЕКСТ

нечетим текст

За добрия текст винаги са необходими двама. Не, не съм се объркала, за писане става въпрос:) За съжаление често вторият в тандема се намира най-трудно. Ако все-пак навиете някого да прочете суровия ви текст, не е сигурно дали човекът ще ви каже истинското си мнение.

Нямате на разположение доброволец? Потърсете сами препъникамъчетата на приятното четене. Претърсете изписаните от вас странички за:

ДЕСЕТ ОСОБЕНОСТИ НА НЕЧЕТИМИЯ ТЕКСТ:

  1. Незаинтересованост на читателя.

Може да възразите, че това не е ваша грешка, обаче е. Без значение дали някой доброволно е посегнал към написаното от вас или е бил задължен, ваша работа е то да се чете с увлечение. Текстът трябва да има завладяващо начало и въпроси, които задържат вниманието до финала.

  1. Прекалено дълги изречения.

Тук правилото е – по-добре малко, отколкото повече. Заложете на прости и ясни изречения, в които дори най-разсеяния читател няма да се загуби. Ако изречението ви е по-дълго от два реда, сигурно нещо не е наред. Помислете как да го разделите на части.

Същото се отнася за прекалено дългия текст. Вижте дали не се повтаряте, дали поднасяте ненужна или отвличаща информация. Уважавайте търпението на читателя, за да ви оцени подобаващо той.

  1. Изобилие от относителни местоимения.

Аз го наричам обстоятелственост. С повтарянето на „който“, „когато“, „където“ и т.н. вие губите от действието и се отдавате на обяснения. Не бива да има повече от едно относително местоимение в изречение. Знам, че не може без тях, но по-добре ги ползвайте рядко.

Личните местоимения – той, тя, него, нея и т.н – за повече прегледност заменяйте с името на героя.

  1. Изобилие от глаголи.

Глаголите създават действието. Ако ме питате, ще ви кажа да ползвате най-малко прилагателни и най-вече глаголи. Обаче… Кое е по-разбираемо:

„Да можем да се научим да ценим хубавото време“ или „Да се научим да ценим хубавото време“?

„Да опитаме да избягаме“ или „Да избягаме“?

  1. Грешен словоред.

Няма да ви казвам как точно да подреждате думите в изреченията си. Изказът на Йода в „Междузвездни войни“ е търсен ефект, който изгражда образа му. Все-пак преглеждайте изреченията и се постарайте да са целенасочени.

Пример:

Най-обичам вечер, когато слънцето се наклони към залез, когато кравите се прибират от паша, да се изтегна на пейката пред портата, да затворя очи и да слушам шумовете на селото.

Подреждаме изречението на две части – време и действие на героя:

Вечер, когато слънцето се наклони към залез и кравите се прибират от паша, най-обичам да се изтегна със затворени очи на пейката пред портата и да слушам шумовете на селото.

  1. Повторение в търсене на художественост.

Обикновено се повтарят по три думи или действия. Характерно е за нашата родина, затова ми напомня на ръченица.

Например:

Мина минута, две, пет.

Момичето отвори очи, погледна ме, впи очите си в моите.

Гората шумеше – тъмна, вековна и страшна.

Има книги, в които подобно повторение е част от стила (например „Трак“ на Венелин Вълканов), но невинаги е така. Понякога повторението е на цели изречения, чийто смисъл е същия като на предходните. Внимавайте.

  1. Усложняване на речта.

Прилича на шеста подточка. Най-често се случва на хора, преписвали критическа литература в училище:) Подсъзнателно целта е да се запълнят с текст повече редове.

Например:

Способите и методите, с които този учен работи и се труди са впечатляващи.

Търсете думи и дори цели абзаци с еднакъв смисъл. Те правят изреченията ненужно дълги:

Методите, с които този учен работи са впечатляващи.

  1. Изобилие от прилагателни.

Вместо прилагателни изберете сравнения, те придават визуалност на написаното. Ако все-пак прилагателните са ви на сърце, за нищо на света не използвайте „неописуем“, „невероятен“ и други подобни. Те унищожават картината в ума на четящия и подлагат на съмнение способността ви да разказвате.

  1. Противоречия.

Например:

Много малко хора живеят в пустинята.

Първата дума не ви е нужна. Познайте защо:)

  1. Ненужни представки.

Не става въпрос за неправилни изрази като „насериозно“ или „заобгръща“. Оказва се, че ако се откажем от някои представки, изречението става още по-изчистено, а глаголите изпъкват.

Например:

Тя се повдигна на пръсти.

Тя се вдигна на пръсти.

Прочетете текста си няколко пъти на глас. Помага.

Лесно писане от мен:
Евел Инара

как се пише тема

More

ПРИКАЗКИ ЗА УМНИЧЕТА: НАЙ-ВЪЛШЕБНАТА ДУМА

най-вълшебната дума

НАЙ-ВЪЛШЕБНАТА ДУМА

Приказки за умничета №3

от Евел Инара

Няколко котки изтичаха от сенките на къщите и се заувиваха в краката на Чирака. Любопитството му, напълно невидимо за всеки друг, освен за очите на магьосници и на котки, надзърташе над дуварите и високите порти, ала все-пак стоеше наблизо. Естествено, нито една котка в селото не би отъркала козината си в Любопитство.

Придружаван от мъркане, Чиракът продължи към мегдана на селото, отдето се чуваха гласове и смях. Беше лятна привечер. Цял ден слънцето беше топлило като наметало раменете му, а сега сянката му се влачеше подире му като шлейф. Когато Чиракът се появи на мегдана, гласовете постепенно замлъкнаха. Отдалеч си личеше какъв е.

Да бъде Чирак го караше едновременно да се гордее и да се срамува малко. Естествено, той беше горд, защото за разлика от всичките си братя и сестри, единствен той беше прихванал от Дарбата. Освен това притежаваше всесилно Любопитство, владееше съществителните, също и глаголите. Къде за по-малко момчетата в неговото селце се пръскаха от гордост.

Да, той беше Чирак! Още беше Чирак…

Чиракът плесна с ръце и пред него се появи дървен стол. Тълпата ахна, а той побърза да каже:

  • Стол!

За малко да забрави, че хората се стряскаха, ако правеше магия без думи. Думите бяха един вид предупреждение, подготвяха ги какво да очакват. Да си имаш магическа дума беше тънката разлика между това да си просто чирак и да станеш магьосник. За съжаление, Чиракът все-още не беше открил своята магическа дума. За щастие, той щеше да я открие тази нощ, само че още не го знаеше.

После Чиракът седна на стола. Е, този стол не изглеждаше като трон, дори не беше особено удобен, ала веднага даде на тълпата да разбере със сигурност, че той беше Чирак с умения. Пред него само за няколко мига се подреди опашка от хора.

Чиракът знаеше, че тази вечер щеше чуе и молби, които не можеше да изпълни, ала не се страхуваше. Той щеше да даде всичко от себе си. В доста от случаите хората просто искаха мъничко от неговото вълшебство. Имаха нужда от блясък и от искри.

Някои хора идваха заради болката в телата си, молеха го да я спре или поне да я отслаби. Идваха и заради тъгата си, която се надяваха, че той ще отнеме. Търсеха го и заради гнева си, който трябваше да забравят, за да не наранят други хора. Понякога идваха със съвсем проста нужда – пожелаваха чифт здрави ботуши или дебело палто, искаха ново рало, панделки или дори одеяло. Хората бяха различни, чувстваха различно. Ала всички го гледаха по един и същи начин, докато той майстореше магията си. Гледаха го с недоверие. Чиракът знаеше защо ставаше така. Той още нямаше собствена магическа дума. Само вълшебната дума щеше да го направи истински Маг в очите на всички.

Разбира се, Чиракът можеше да използва “Абракадабра”. Много Магове използваха нея. Беше… популярна… Но според Чирака „Абракадабра“ беше изтъркана магическа дума. Езикът му не искаше да се обърне, за да я изрече! Съществуваше и вълшебното фокус-мокус”. Само че децата се смееха, щом го чуеха да измагьосва с нея. “Фокус-мокус” определено не беше неговата дума, разсейваше го. Веднъж вместо шапка, беше измайсторил само купчина прежда и цял се оплете из нея. Е, може пък децата да се бяха смели на него, не на думата… – каза си той.

Когато имаше работа, времето минаваше бързо. В селото стана тъмно, а луната се търкулна на небето като златна пара. Опашката пред стола му почти се беше стопила, мегданът бе съвсем опустял. Чиракът се огледа. Хората се бяха прибрали по къщите, а Любопитството му май се бе запиляло някъде заедно с тях. Той се зачуди откъде ли щяха да се чуят писъците този път и измагьоса един годежен пръстен с бисерче за последния си клиент. После започна да събира в торбата си кифлите, с които хората бяха платили магията му. Имаше доста кифли тази вечер. Той беше успял да изпие и завидно количество чай, тъй че най-много от всичко му се искаше да изтича до храстите. Все така ставаше, защото нямаше къде другаде да прибере топлия чай, освен в стомаха си.

Чиракът се изправи внимателно и усети как мехурът му заплашително се разклати. Замисли се да прибере стола, но храстите го зовяха. Ако не побързаше, щеше да се наложи да си майстори сухи панталони, че и ботуши. С широки и плавни крачки, Чиракът се скри в избуялата растителност и едва не изръмжа от облекчение, когато изпитият чай се стече на почти непроменена по температура струйка в краката му. Наоколо щурците пееха. Той си закопча колана и се измъкна от гъстата зеленина.

Вече без никакви грижи по тялото си, Чиракът махна с ръка и столът му, изоставен в средата на мегдана, мигом изчезна. Едва тогава с ъгълчето на окото си Чиракът видя, че до изчезналия току-що стол стърчеше хлапе, което тъкмо опитваше да седне на него!

Срещаха се и такива деца. Те винаги се промъкваха най-отпред в тълпата и го гледаха с блеснал поглед, който сякаш крещеше:

Един ден ще бъда като теб! Чирак! Магьосник!

Някога той самият беше едно от тези възхитени деца. Ето защо по-малко от четвърт секунда, след като столът беше изчезнал, Чиракът щракна с пръсти, за да го върне обратно. Не искаше детето да се строполи в прахта, та приятелчетата му, които сега надзъртаха иззад оградата, да му се подиграват после. Не искаше то да се уплаши или да се удари при първия си допир с магията. Ако беше прихванало от Дарбата, падането можеше да я избие от малкото му телце.

И така, момчето полетя назад. Впрегнал цялата си Дарба, Чиракът извика:

  • Оп!

И столът се материализира почти на същото място.

Момчето го чу и се стресна. То се присви на крайчеца на измагьосаната дървена седалка, после скочи на крака и побягна, сякаш го гонеха триста дяволи.

Чиракът стоеше като ударен от гръм на мегдана. Усмихна се.

Видя как иззад оградата се показа друго дете. То явно не бе намерило в себе си смелост да седне на стола му без позволение. Беше гледало отстрани. Беше видяло всичко – и изчезването на стола, и появяването му след това.

Чиракът чу как детето прошепна, имитирайки жеста му:

  • Оп!

  • Оп! – повтори Чиракът, който вече не беше чирак.

Дървеният стол отново изчезна. Новият магьосник се поклони на хлапето, нарами пълната догоре торба и подсвирна толкова силно, че Любопитството със сигурност да го чуе.

Най-сетне си беше намерил вълшебната дума! А щом имаше магическа дума, вече не беше просто чирак, беше магьосник! Имаше право да си измайстори собствен замък с всичката му покъщнина вътре, че и спалня за Любопитството даже! Отделна спалня със заключваща се врата! Имаше право да си измисли и име, което да му приляга!

Новият магьосник не вървеше, а подскачаше по пътя, толкова беше щастлив!

  • Оп! – каза весело той и сякаш невидими пръсти хванаха мантията му и го прехвърлиха през една твърде широка локва.

Новата му магическа дума всъщност беше много стара. Беше отдавнашна като земята под краката му. Толкова стара, че едва ли някой помнеше какво точно значи. Ала вместо да си иде като повечето стари думи, тази все се беше измъквала от устите на хората. С нея все-още казваха „здравей“ или „внимавай“, казваха „извинявай“, „полека“, „стани“, „давай“, „виж“…

Новият магьосник се разсмя от удоволствие, вдигна ръце, завъртя се и извика, усещайки значението на думата с душата си:

  • Опа!

Притихналите сред клоните птици се втурнаха към висините. Те следваха волята му. Думата беше стара, почти като думата „гар“, дето едно време беше значила „черно“, а после от нея беше останало птичето име. Гарваните заграчиха, вятърът се изви покрай тях, вдигна пушилка в тъмното небе. Земята тътнеше, сякаш и тя искаше цялата да стане на прахолях и да се вдигне. Следваше думата му. Нагоре!

  • Опай! – беше му казвала навремето баба му, като паднеше.

Значеше „нагоре“! „Стани“!

Новият магьосник и неговата стара като земята под краката му дума вече бяха едно. Той се почувства по-висок, сякаш щом беше открил тази вълшебна дума, тя го беше накарала изведнъж да порасне. Думата пазеше миналото, за което никой не можеше да разкаже – нито книгите, нито магьосниците. Думата сочеше отдавна отминалите времена, бележеше следите на древни народи – твърде силна, за да бъде забравена.

Опа. Оп. Ъп.

Магическа дума!

КРАЙ

© Всички права запазени

ПИЛЕТО, КОЕТО ИСКАШЕ ДА Е ПАТЕ

More

НАЙ-ДОБРИТЕ ПРИЯТЕЛКИ

най-добрите приятелки

НАЙ-ДОБРИТЕ ПРИЯТЕЛКИ

от Евел Инара

Скаличката не се забелязваше лесно. Тя беше като срамежливо дете и все се криеше в полите на майка си – Голямата планина. Един ден, когато посъбереше кураж, Скаличката щеше да се отдели от нея и да поеме по пътя сама, точно както правеха всички деца. С тази разлика, че Скаличката нямаше да порасне, щеше да става само по-малка. Затова, за разлика от децата, които казват на майките си:

  • Когато порасна, ще стана космонавт!

Скаличката мечтаеше:

  • Когато стана по-малка, ще се науча да летя, мамо!

  • Скалите не летят, детето ми. Нито пък камъните! – отвръщаше майка й, Голямата планина.

Обаче Скаличката мечтаеше да лети. Завиждаше на своята приятелка Локвата, задето можеше да се превръща на пара и да се издига високо към облаците. После Локвата падаше по гърба на майка й като дъжд или се изхитряваше да замръзне в големи, ледени топчета и да тропа по каменното й туловище. Когато беше в настроение за балет, Локвата се превръщаше в безброй ефирни снежинки. Пръсваше се като семена на глухарче из студения въздух, приглушаваше звуците, завиваше Скаличката и Голямата планина като бяло, пухкаво одеяло. Локвата имаше безброй имена, а дори не трябваше да чака да порасне или да стане по-малка! Понякога беше Снежец, друг път Дъждец, Облаче, Суграшица, Мъгла, Роса… Имаше толкова много имена и форми, че никой друг, освен Скаличката нямаше достатъчно време или търпение, за да ги запомни и да ги разпознава. Ето защо Скаличката и Локвата бяха най-добри приятелки.

Времето минаваше – понякога неусетно, друг път протяжно като лятна суша, когато Локвата беше далеч и все не се връщаше. Но както и да минаваше времето, то не спираше нито за миг. Ето че Скаличката пак усещаше по гърба си гъделичкащите капки на своята приятелка Дъждец, която най-сетне се беше завърнала.

Двете приятелки имаха обща мечта. Искаха да обиколят света заедно и да срещнат нови приятели. Локвата щеше да покаже на Скаличката другите земи, по които бе падала. Скаличката също щеше да знае как изглеждаха те отвисоко. Голямата планина слушаше как Локвата разказва на дъщеря й за далечни места и се сърдеше:

  • Не пълни с вятър главата на Скаличката! Скалите не пътуват! Скалите не летят!

Тогава Локвата се натъжаваше и си отиваше бързо-бързо, ала Скаличката й липсваше. Когато се връщаше, капките й бяха солени.

  • Плачеш ли? – питаше Скаличката. – Обиди ли се?

Локвата отричаше. Казваше, че просто е била при морето.

Но ето че една нощ в края на зимата между Скаличката и Голямата планина се появи цепнатина. Цепнатината растеше след всяко застудяване, капките на Локвата я дълбаеха всеки път, щом се плъзнеха по гърбовете на Скаличката и нейната майка. Слънцето изгряваше и залязваше, сезоните се меняха един подир друг – пролет, лято, есен, зима. Дърветата ставаха все по-високи с годините, някои изсъхваха, никнеха нови издънки, а пукнатината между Скаличката и Голямата планина ставаше все по-дълбока и дълга.

След едно последно „пук“ Скаличката се отчупи и се плъзна по склона. Беше се отдалечила само на педя, ала тя се уплаши. Най-вече защото не можеше да се върне обратно и пак да бъде едно с майка си.

  • Върви, дете – рече Голямата планина. – Нали мечтаеше да видиш света? Аз винаги ще бъда тук и ще те чакам.

Макар дълбоко в себе си Скаличката да беше наясно, че едва ли някога ще се върне обратно, беше някак успокояващо да знае, че майка й ще я чака. Тя се плъзна още мъничко, дърпана от тежестта си. Огледа се за своята приятелка Локвата, не искаше да тръгва без нея.

  • Не бой се! Ще те настигна, приятелко! – чу се гласецът на Локвата.

Скаличката се търкулна по стръмнината, като пискаше от радост и малко от страх. Удари се в една по-голяма скала и от нея се отделиха няколко късчета. Беше станала доста по-мъничка, когато цопна с плясък в Реката.

Реката беше роднина на Локвата. Тя познаваше също и Голямата планина, защото извираше от недрата й. Докато милваше и гладеше Скаличката, Реката й предаде поздрави от дома и двете дълго-дълго си бъбриха. После Локвата стана на Дъжд и също падна в Реката, така че двете приятелки пътуваха заедно. Разбира се, Локвата не можеше да остане. Тя отминаваше и се връщаше, и пак отминаваше… Един път, докато течението я отвличаше надолу по коритото, а Скаличката опитваше да я настигне, Локвата викна:

  • Приятелко! Имам идея!

Ето как се роди техният план. Скаличката смело се хвърляше в бързеите и се търкаляше в пенливата вода. Локвата блъскаше Скаличката все по-надолу. Гледаше да е наблизо, когато Реката замръзваше, за да остане по-дълго край своята най-добра приятелка. Капките й дълбаеха упорито твърдото й телце. Отчупваха песъчинки и камъчета, провираха се в най-тесните процепи на Скаличката.

Скаличката се стараеше да помага. Даже не бе забелязала, че отдавна всички я наричаха Камъче. Беше станала още по-малка.

Толкова по-малка, че Локвата имаше сили да я избутва сама. Така двете приятелки стигнаха до Морето. То беше безкрайно, солено и пълно с непознати локви, риби и камъчета. Вълните му подаваха глави над повърхността и после се гмурваха към дъното, където шепнеха на Камъчето какво са видели. Децата по бреговете понякога го улавяха в шепите си и го мятаха навътре, а то отскачаше като жабка по равната вода или се скриваше в пяната на вълните.

Времето сякаш препускаше, не се точеше бавно както някога, по време на лятната суша. Камъчето се превръщаше в Песъчинка – една от безбройните песъчинки на един напечен от Слънцето плаж.

Да – Скаличката се бе променила, Локвата никога не беше една и съща – ала дори сред милиони песъчинки и капчици, Локвата безпогрешно откриваше своята най-добра приятелка Песъчинката. Най-добрите приятелки винаги биха се разпознали. Винаги и навсякъде. Локвата избутваше Песъчинката със себе си, дърпаше я подире си. Двете пътуваха и сбъдваха голямата си мечта.

Бяха видели реки и езера, морета и плажове. Песъчинката се търкаляше с капчиците на Локвата и с времето ставаше все по-малка и по-малка. Така беше правилно, така трябваше да бъде. От песъчинка тя се превърна в Прашинка – тъй миниатюрна и лекичка, че Ветрецът я носеше на гърба си. И макар да не летеше сама, някогашната Скаличка успя да види Земята отгоре.

Един щастлив ден, докато се гмуркаше из облаците със своята най-добра приятелка, Прашинката извика от изненада:

  • Мамо!

Каменната грамада под тях наистина беше Голямата планина. Макар никога да не я беше зървала от небето, не с очи, а с душата си я бе разпознала.

Тогава Ветрецът духна, Облачето стана на Дъжд и понесе Прашинката надолу, към родния дом и към майка й. Дъждецът закапа по Голямата планина като сълзи от радост. Прашинката разказа историята си на всички нови Скалички и непознати Локви, за да знаят:

Мечтите се сбъдват по-лесно, щом имаш приятел.

КРАЙ

© Всички права запазени

ЧАСТНА ПРИКАЗКА: Малката медузка от Голямото Черно море

More

ДА ПЕЕМ „JINGLE BELLS“ НА БЪЛГАРСКИ!

jingle bells na bylgarski

Има много и хубави чуждоезични песни, но аз съм на мнение, че човек трябва да разбира думите, които пее. Още повече, песните винаги са били от начините един език да бъде съхранен и дори разпространен. Както българският език е стигнал с църковните книги до цяла източна Европа и е останал в езиците на много народи, така днес други езици правят същото – с песните, с филмите.

Старая се да превеждам песничките от чужди езици за дъщеря ми. Харесва ми тя да разбира смисъла да думите, да ги усеща на родния си език. Не съм професионален преводач, но съм се постарала. Преводът на „Jingle Bells“ следва смисъла на оригиналния текст и звучи добре с музиката. Е, позволих си да ползвам неправилно „със“, за да напасна сричките с музиката. Извинете ме:)

Попейте тази песничка на български. Може би ще се посмеете като мен и дъщеря ми. Пълна е със зимно натроение!

„Jingle Bells“

от James Lord Pierpont

превод на български Евел Инара

КУПЛЕТ 1:

Бързайки в снега,

в шейна със кон отпред,

през полетата

звънко смеем се.

Хлопките звънят.

Хубаво ни е!

Пеем и се смеем, ах,

песен за пързалката!

ПРИПЕВ:

Пей, звънче! Пей, звънче!

Пътя огласи!

Весело е да летим

със шейната с кон отпред!

Хей!

Пей, звънче! Пей, звънче!

Пътя огласи!

Весело е да летим

със шейната с кон отпред!

КУПЛЕТ 2:

Вчера – онзиден

взех шейната аз

и ето че мис Фани Брайт

седеше редом с мен!

Но този хърбав кон

не бе добра съдба.

Преминахме през преспите

и паднахме в снега!

ПРИПЕВ:

КУПЛЕТ 3:

За вчера – онзиден

ще ти разкажа аз.

Как стъпих бодро на снега

и си паднах на гърба!

Край мен премина мъж

в шейна със кон отпред.

Разсмя се той, щом ме видя!

Отпраши без да спре!

ПРИПЕВ:

КУПЛЕТ 4:

Бяло е навред!

И ако си млад,

пей с момите тази нощ

песен за пързалката!

Вземи един бърз кон.

В шейната го впрегни!

Камшик размахай! Пляс и хоп!

Избираш пътя ти!

ПРИПЕВ:

Дъщеря ми заменя „бърз кон“ с „елен“, защото й звучи по-празнично:) Опитайте, наистина е!

БЪЛГАРСКИ ТЕКСТ НА ПЕСЕНТА НА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА ИЛИ „Зеленый попугай“

More