ПРИКАЗКИ ЗА УМНИЧЕТА: НАЙ-ВЪЛШЕБНАТА ДУМА

най-вълшебната дума

НАЙ-ВЪЛШЕБНАТА ДУМА

Приказки за умничета №3

от Евел Инара

Няколко котки изтичаха от сенките на къщите и се заувиваха в краката на Чирака. Любопитството му, напълно невидимо за всеки друг, освен за очите на магьосници и на котки, надзърташе над дуварите и високите порти, ала все-пак стоеше наблизо. Естествено, нито една котка в селото не би отъркала козината си в Любопитство.

Придружаван от мъркане, Чиракът продължи към мегдана на селото, отдето се чуваха гласове и смях. Беше лятна привечер. Цял ден слънцето беше топлило като наметало раменете му, а сега сянката му се влачеше подире му като шлейф. Когато Чиракът се появи на мегдана, гласовете постепенно замлъкнаха. Отдалеч си личеше какъв е.

Да бъде Чирак го караше едновременно да се гордее и да се срамува малко. Естествено, той беше горд, защото за разлика от всичките си братя и сестри, единствен той беше прихванал от Дарбата. Освен това притежаваше всесилно Любопитство, владееше съществителните, също и глаголите. Къде за по-малко момчетата в неговото селце се пръскаха от гордост.

Да, той беше Чирак! Още беше Чирак…

Чиракът плесна с ръце и пред него се появи дървен стол. Тълпата ахна, а той побърза да каже:

  • Стол!

За малко да забрави, че хората се стряскаха, ако правеше магия без думи. Думите бяха един вид предупреждение, подготвяха ги какво да очакват. Да си имаш магическа дума беше тънката разлика между това да си просто чирак и да станеш магьосник. За съжаление, Чиракът все-още не беше открил своята магическа дума. За щастие, той щеше да я открие тази нощ, само че още не го знаеше.

После Чиракът седна на стола. Е, този стол не изглеждаше като трон, дори не беше особено удобен, ала веднага даде на тълпата да разбере със сигурност, че той беше Чирак с умения. Пред него само за няколко мига се подреди опашка от хора.

Чиракът знаеше, че тази вечер щеше чуе и молби, които не можеше да изпълни, ала не се страхуваше. Той щеше да даде всичко от себе си. В доста от случаите хората просто искаха мъничко от неговото вълшебство. Имаха нужда от блясък и от искри.

Някои хора идваха заради болката в телата си, молеха го да я спре или поне да я отслаби. Идваха и заради тъгата си, която се надяваха, че той ще отнеме. Търсеха го и заради гнева си, който трябваше да забравят, за да не наранят други хора. Понякога идваха със съвсем проста нужда – пожелаваха чифт здрави ботуши или дебело палто, искаха ново рало, панделки или дори одеяло. Хората бяха различни, чувстваха различно. Ала всички го гледаха по един и същи начин, докато той майстореше магията си. Гледаха го с недоверие. Чиракът знаеше защо ставаше така. Той още нямаше собствена магическа дума. Само вълшебната дума щеше да го направи истински Маг в очите на всички.

Разбира се, Чиракът можеше да използва “Абракадабра”. Много Магове използваха нея. Беше… популярна… Но според Чирака „Абракадабра“ беше изтъркана магическа дума. Езикът му не искаше да се обърне, за да я изрече! Съществуваше и вълшебното фокус-мокус”. Само че децата се смееха, щом го чуеха да измагьосва с нея. “Фокус-мокус” определено не беше неговата дума, разсейваше го. Веднъж вместо шапка, беше измайсторил само купчина прежда и цял се оплете из нея. Е, може пък децата да се бяха смели на него, не на думата… – каза си той.

Когато имаше работа, времето минаваше бързо. В селото стана тъмно, а луната се търкулна на небето като златна пара. Опашката пред стола му почти се беше стопила, мегданът бе съвсем опустял. Чиракът се огледа. Хората се бяха прибрали по къщите, а Любопитството му май се бе запиляло някъде заедно с тях. Той се зачуди откъде ли щяха да се чуят писъците този път и измагьоса един годежен пръстен с бисерче за последния си клиент. После започна да събира в торбата си кифлите, с които хората бяха платили магията му. Имаше доста кифли тази вечер. Той беше успял да изпие и завидно количество чай, тъй че най-много от всичко му се искаше да изтича до храстите. Все така ставаше, защото нямаше къде другаде да прибере топлия чай, освен в стомаха си.

Чиракът се изправи внимателно и усети как мехурът му заплашително се разклати. Замисли се да прибере стола, но храстите го зовяха. Ако не побързаше, щеше да се наложи да си майстори сухи панталони, че и ботуши. С широки и плавни крачки, Чиракът се скри в избуялата растителност и едва не изръмжа от облекчение, когато изпитият чай се стече на почти непроменена по температура струйка в краката му. Наоколо щурците пееха. Той си закопча колана и се измъкна от гъстата зеленина.

Вече без никакви грижи по тялото си, Чиракът махна с ръка и столът му, изоставен в средата на мегдана, мигом изчезна. Едва тогава с ъгълчето на окото си Чиракът видя, че до изчезналия току-що стол стърчеше хлапе, което тъкмо опитваше да седне на него!

Срещаха се и такива деца. Те винаги се промъкваха най-отпред в тълпата и го гледаха с блеснал поглед, който сякаш крещеше:

Един ден ще бъда като теб! Чирак! Магьосник!

Някога той самият беше едно от тези възхитени деца. Ето защо по-малко от четвърт секунда, след като столът беше изчезнал, Чиракът щракна с пръсти, за да го върне обратно. Не искаше детето да се строполи в прахта, та приятелчетата му, които сега надзъртаха иззад оградата, да му се подиграват после. Не искаше то да се уплаши или да се удари при първия си допир с магията. Ако беше прихванало от Дарбата, падането можеше да я избие от малкото му телце.

И така, момчето полетя назад. Впрегнал цялата си Дарба, Чиракът извика:

  • Оп!

И столът се материализира почти на същото място.

Момчето го чу и се стресна. То се присви на крайчеца на измагьосаната дървена седалка, после скочи на крака и побягна, сякаш го гонеха триста дяволи.

Чиракът стоеше като ударен от гръм на мегдана. Усмихна се.

Видя как иззад оградата се показа друго дете. То явно не бе намерило в себе си смелост да седне на стола му без позволение. Беше гледало отстрани. Беше видяло всичко – и изчезването на стола, и появяването му след това.

Чиракът чу как детето прошепна, имитирайки жеста му:

  • Оп!

  • Оп! – повтори Чиракът, който вече не беше чирак.

Дървеният стол отново изчезна. Новият магьосник се поклони на хлапето, нарами пълната догоре торба и подсвирна толкова силно, че Любопитството със сигурност да го чуе.

Най-сетне си беше намерил вълшебната дума! А щом имаше магическа дума, вече не беше просто чирак, беше магьосник! Имаше право да си измайстори собствен замък с всичката му покъщнина вътре, че и спалня за Любопитството даже! Отделна спалня със заключваща се врата! Имаше право да си измисли и име, което да му приляга!

Новият магьосник не вървеше, а подскачаше по пътя, толкова беше щастлив!

  • Оп! – каза весело той и сякаш невидими пръсти хванаха мантията му и го прехвърлиха през една твърде широка локва.

Новата му магическа дума всъщност беше много стара. Беше отдавнашна като земята под краката му. Толкова стара, че едва ли някой помнеше какво точно значи. Ала вместо да си иде като повечето стари думи, тази все се беше измъквала от устите на хората. С нея все-още казваха „здравей“ или „внимавай“, казваха „извинявай“, „полека“, „стани“, „давай“, „виж“…

Новият магьосник се разсмя от удоволствие, вдигна ръце, завъртя се и извика, усещайки значението на думата с душата си:

  • Опа!

Притихналите сред клоните птици се втурнаха към висините. Те следваха волята му. Думата беше стара, почти като думата „гар“, дето едно време беше значила „черно“, а после от нея беше останало птичето име. Гарваните заграчиха, вятърът се изви покрай тях, вдигна пушилка в тъмното небе. Земята тътнеше, сякаш и тя искаше цялата да стане на прахолях и да се вдигне. Следваше думата му. Нагоре!

  • Опай! – беше му казвала навремето баба му, като паднеше.

Значеше „нагоре“! „Стани“!

Новият магьосник и неговата стара като земята под краката му дума вече бяха едно. Той се почувства по-висок, сякаш щом беше открил тази вълшебна дума, тя го беше накарала изведнъж да порасне. Думата пазеше миналото, за което никой не можеше да разкаже – нито книгите, нито магьосниците. Думата сочеше отдавна отминалите времена, бележеше следите на древни народи – твърде силна, за да бъде забравена.

Опа. Оп. Ъп.

Магическа дума!

КРАЙ

© Всички права запазени

ПИЛЕТО, КОЕТО ИСКАШЕ ДА Е ПАТЕ

More

НАЙ-ДОБРИТЕ ПРИЯТЕЛКИ

най-добрите приятелки

НАЙ-ДОБРИТЕ ПРИЯТЕЛКИ

от Евел Инара

Скаличката не се забелязваше лесно. Тя беше като срамежливо дете и все се криеше в полите на майка си – Голямата планина. Един ден, когато посъбереше кураж, Скаличката щеше да се отдели от нея и да поеме по пътя сама, точно както правеха всички деца. С тази разлика, че Скаличката нямаше да порасне, щеше да става само по-малка. Затова, за разлика от децата, които казват на майките си:

  • Когато порасна, ще стана космонавт!

Скаличката мечтаеше:

  • Когато стана по-малка, ще се науча да летя, мамо!

  • Скалите не летят, детето ми. Нито пък камъните! – отвръщаше майка й, Голямата планина.

Обаче Скаличката мечтаеше да лети. Завиждаше на своята приятелка Локвата, задето можеше да се превръща на пара и да се издига високо към облаците. После Локвата падаше по гърба на майка й като дъжд или се изхитряваше да замръзне в големи, ледени топчета и да тропа по каменното й туловище. Когато беше в настроение за балет, Локвата се превръщаше в безброй ефирни снежинки. Пръсваше се като семена на глухарче из студения въздух, приглушаваше звуците, завиваше Скаличката и Голямата планина като бяло, пухкаво одеяло. Локвата имаше безброй имена, а дори не трябваше да чака да порасне или да стане по-малка! Понякога беше Снежец, друг път Дъждец, Облаче, Суграшица, Мъгла, Роса… Имаше толкова много имена и форми, че никой друг, освен Скаличката нямаше достатъчно време или търпение, за да ги запомни и да ги разпознава. Ето защо Скаличката и Локвата бяха най-добри приятелки.

Времето минаваше – понякога неусетно, друг път протяжно като лятна суша, когато Локвата беше далеч и все не се връщаше. Но както и да минаваше времето, то не спираше нито за миг. Ето че Скаличката пак усещаше по гърба си гъделичкащите капки на своята приятелка Дъждец, която най-сетне се беше завърнала.

Двете приятелки имаха обща мечта. Искаха да обиколят света заедно и да срещнат нови приятели. Локвата щеше да покаже на Скаличката другите земи, по които бе падала. Скаличката също щеше да знае как изглеждаха те отвисоко. Голямата планина слушаше как Локвата разказва на дъщеря й за далечни места и се сърдеше:

  • Не пълни с вятър главата на Скаличката! Скалите не пътуват! Скалите не летят!

Тогава Локвата се натъжаваше и си отиваше бързо-бързо, ала Скаличката й липсваше. Когато се връщаше, капките й бяха солени.

  • Плачеш ли? – питаше Скаличката. – Обиди ли се?

Локвата отричаше. Казваше, че просто е била при морето.

Но ето че една нощ в края на зимата между Скаличката и Голямата планина се появи цепнатина. Цепнатината растеше след всяко застудяване, капките на Локвата я дълбаеха всеки път, щом се плъзнеха по гърбовете на Скаличката и нейната майка. Слънцето изгряваше и залязваше, сезоните се меняха един подир друг – пролет, лято, есен, зима. Дърветата ставаха все по-високи с годините, някои изсъхваха, никнеха нови издънки, а пукнатината между Скаличката и Голямата планина ставаше все по-дълбока и дълга.

След едно последно „пук“ Скаличката се отчупи и се плъзна по склона. Беше се отдалечила само на педя, ала тя се уплаши. Най-вече защото не можеше да се върне обратно и пак да бъде едно с майка си.

  • Върви, дете – рече Голямата планина. – Нали мечтаеше да видиш света? Аз винаги ще бъда тук и ще те чакам.

Макар дълбоко в себе си Скаличката да беше наясно, че едва ли някога ще се върне обратно, беше някак успокояващо да знае, че майка й ще я чака. Тя се плъзна още мъничко, дърпана от тежестта си. Огледа се за своята приятелка Локвата, не искаше да тръгва без нея.

  • Не бой се! Ще те настигна, приятелко! – чу се гласецът на Локвата.

Скаличката се търкулна по стръмнината, като пискаше от радост и малко от страх. Удари се в една по-голяма скала и от нея се отделиха няколко късчета. Беше станала доста по-мъничка, когато цопна с плясък в Реката.

Реката беше роднина на Локвата. Тя познаваше също и Голямата планина, защото извираше от недрата й. Докато милваше и гладеше Скаличката, Реката й предаде поздрави от дома и двете дълго-дълго си бъбриха. После Локвата стана на Дъжд и също падна в Реката, така че двете приятелки пътуваха заедно. Разбира се, Локвата не можеше да остане. Тя отминаваше и се връщаше, и пак отминаваше… Един път, докато течението я отвличаше надолу по коритото, а Скаличката опитваше да я настигне, Локвата викна:

  • Приятелко! Имам идея!

Ето как се роди техният план. Скаличката смело се хвърляше в бързеите и се търкаляше в пенливата вода. Локвата блъскаше Скаличката все по-надолу. Гледаше да е наблизо, когато Реката замръзваше, за да остане по-дълго край своята най-добра приятелка. Капките й дълбаеха упорито твърдото й телце. Отчупваха песъчинки и камъчета, провираха се в най-тесните процепи на Скаличката.

Скаличката се стараеше да помага. Даже не бе забелязала, че отдавна всички я наричаха Камъче. Беше станала още по-малка.

Толкова по-малка, че Локвата имаше сили да я избутва сама. Така двете приятелки стигнаха до Морето. То беше безкрайно, солено и пълно с непознати локви, риби и камъчета. Вълните му подаваха глави над повърхността и после се гмурваха към дъното, където шепнеха на Камъчето какво са видели. Децата по бреговете понякога го улавяха в шепите си и го мятаха навътре, а то отскачаше като жабка по равната вода или се скриваше в пяната на вълните.

Времето сякаш препускаше, не се точеше бавно както някога, по време на лятната суша. Камъчето се превръщаше в Песъчинка – една от безбройните песъчинки на един напечен от Слънцето плаж.

Да – Скаличката се бе променила, Локвата никога не беше една и съща – ала дори сред милиони песъчинки и капчици, Локвата безпогрешно откриваше своята най-добра приятелка Песъчинката. Най-добрите приятелки винаги биха се разпознали. Винаги и навсякъде. Локвата избутваше Песъчинката със себе си, дърпаше я подире си. Двете пътуваха и сбъдваха голямата си мечта.

Бяха видели реки и езера, морета и плажове. Песъчинката се търкаляше с капчиците на Локвата и с времето ставаше все по-малка и по-малка. Така беше правилно, така трябваше да бъде. От песъчинка тя се превърна в Прашинка – тъй миниатюрна и лекичка, че Ветрецът я носеше на гърба си. И макар да не летеше сама, някогашната Скаличка успя да види Земята отгоре.

Един щастлив ден, докато се гмуркаше из облаците със своята най-добра приятелка, Прашинката извика от изненада:

  • Мамо!

Каменната грамада под тях наистина беше Голямата планина. Макар никога да не я беше зървала от небето, не с очи, а с душата си я бе разпознала.

Тогава Ветрецът духна, Облачето стана на Дъжд и понесе Прашинката надолу, към родния дом и към майка й. Дъждецът закапа по Голямата планина като сълзи от радост. Прашинката разказа историята си на всички нови Скалички и непознати Локви, за да знаят:

Мечтите се сбъдват по-лесно, щом имаш приятел.

КРАЙ

© Всички права запазени

ЧАСТНА ПРИКАЗКА: Малката медузка от Голямото Черно море

More

ДА ПЕЕМ „JINGLE BELLS“ НА БЪЛГАРСКИ!

jingle bells na bylgarski

Има много и хубави чуждоезични песни, но аз съм на мнение, че човек трябва да разбира думите, които пее. Още повече, песните винаги са били от начините един език да бъде съхранен и дори разпространен. Както българският език е стигнал с църковните книги до цяла източна Европа и е останал в езиците на много народи, така днес други езици правят същото – с песните, с филмите.

Старая се да превеждам песничките от чужди езици за дъщеря ми. Харесва ми тя да разбира смисъла да думите, да ги усеща на родния си език. Не съм професионален преводач, но съм се постарала. Преводът на „Jingle Bells“ следва смисъла на оригиналния текст и звучи добре с музиката. Е, позволих си да ползвам неправилно „със“, за да напасна сричките с музиката. Извинете ме:)

Попейте тази песничка на български. Може би ще се посмеете като мен и дъщеря ми. Пълна е със зимно натроение!

„Jingle Bells“

от James Lord Pierpont

превод на български Евел Инара

КУПЛЕТ 1:

Бързайки в снега,

в шейна със кон отпред,

през полетата

звънко смеем се.

Хлопките звънят.

Хубаво ни е!

Пеем и се смеем, ах,

песен за пързалката!

ПРИПЕВ:

Пей, звънче! Пей, звънче!

Пътя огласи!

Весело е да летим

със шейната с кон отпред!

Хей!

Пей, звънче! Пей, звънче!

Пътя огласи!

Весело е да летим

със шейната с кон отпред!

КУПЛЕТ 2:

Вчера – онзиден

взех шейната аз

и ето че мис Фани Брайт

седеше редом с мен!

Но този хърбав кон

не бе добра съдба.

Преминахме през преспите

и паднахме в снега!

ПРИПЕВ:

КУПЛЕТ 3:

За вчера – онзиден

ще ти разкажа аз.

Как стъпих бодро на снега

и си паднах на гърба!

Край мен премина мъж

в шейна със кон отпред.

Разсмя се той, щом ме видя!

Отпраши без да спре!

ПРИПЕВ:

КУПЛЕТ 4:

Бяло е навред!

И ако си млад,

пей с момите тази нощ

песен за пързалката!

Вземи един бърз кон.

В шейната го впрегни!

Камшик размахай! Пляс и хоп!

Избираш пътя ти!

ПРИПЕВ:

Дъщеря ми заменя „бърз кон“ с „елен“, защото й звучи по-празнично:) Опитайте, наистина е!

БЪЛГАРСКИ ТЕКСТ НА ПЕСЕНТА НА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА ИЛИ „Зеленый попугай“

More

КАК СЕ ПИШЕ ТЕМА ПО ЛИТЕРАТУРА

как се пише тема

Не сте съвсем сигурни, нали? В училище сме писали десетки теми, но помните ли някой някога да ви е обяснявал какво точно се иска от вас? Макар да имах късмета да преминавам като платноход с опънати платна през коварните морета на часовете по литература, тогава не знаех какво всъщност правя. Пишех темите по интуиция, следвах сляпо мисълта си, ала не можех дори на себе си да обясня как и защо го правя.

Учениците – и от миналото, и от настоящето – са като претоварен с работа чиновник, който спешно трябва да свърши 1000 неща. Изморени и разсеяни, те имат нужда просто да погледат в една точка, да помечтаят, да се пошляят с приятели. Нека добавим и тихата паника, че трябва да напишат тема, за която ще получат оценка, а дори нямат представа как. После ще добавим и вашата паника, защото детето ви има домашно по литература:)

Мили родители, моля, не тичайте към томовете с критическа литература. Искате да научите детето си да копира чужди мисли, или да разсъждава само? Повестите, разказите, поезията – те са лично изживяване, те са храна за ума, все ще го наведат на някаква мисъл. Дори тази мисъл да не се хареса на преподавателя по литература, пак е по-добре да е собствена, отколкото чужда.

Какво да правите с онова завъртяно изречение, наречено „заглавие на темата“?

  • Заглавието всъщност е въпроса, на който да отговорите.

Избирам примерна тема: „Човекът и природата в поезията на Иван Вазов“. Знам, че след заглавие на тема често в ума следва равна линия. Това е естествена реакция на мозъка да отхвърли нещо, което не може да осмисли от първи опит (тук вина имат и безпричинно сложно формулираните теми). Няма нищо осъдително в подобна реакция. Сигурна съм, че децата ще оценят поезията на великия Вазов в по-зряла възраст. Но пак ще се наложи да пишат съчинение:)

Първо, осъзнайте въпроса:

В нашия пример става въпрос за поезията на Вазов, където търсим как е описан човека – какви са чувствата му, желанията му. Как е описана природата?

Напишете думите от заглавието една под друга:

За да откриете отговор в дебрите на ума си, лесен начин е да сложите една под друга думите и срещу тях да нахвърляте всичко, което ви хрумне и е свързано с въпроса:

Човекът – влюбен в природата, той е част от природата, възхвала… (и др.)

природата – красива, вдъхновяваща, родна, позната… (и др.)

поезия – вътрешен глас, спомени, мечти… (и др.)

Иван Вазов – поет и писател, възрожденец, родолюбец… (и др.)

  • Въпросът не е какво е искал да каже автора.

Важно е да отчетете този факт. Никой, освен самия автор, не знае какво е искал да каже той. Вашата работа е да предадете онова, което разбирате вие, а не да гадаете.

  • Припомнете си стиховете (или литературата, за което пишете съчинение) по възможност.

Ако не сте на изпит, това е напълно осъществимо. Помолете някой да ви ги прочете на глас. Съберете се със съученици и четете гласно, обсъждайте – дори на шега. Слушайте и опитайте да не бързате, нито да мислите за други неща. Когато нещо за думите горе ви хрумне, веднага го запишете.

  • Изберете си теза – тоест мнение, което ще отстоявате.

То може да е малко по-различно от заглавието на темата или коренно да се различава. Не забравяйте, че трябва да защитите това свое мнение. Вашето обяснение защо мислите така е всъщност съчинението, което трябва да напишете.

Например: Природата е образите, с които Вазов онагледява чувствата в своята поезия.

Или: Природата и човекът са свързани. Тя става по-красива от чувствата, които човекът изпитва, а той е частица от природата, произлиза от нея.

Виждате, че тезата ви може да е по-сложна, малко объркана. Но е много важно да я имате, защото без нея няма как да напишете съчинението.

  • Направете паралел.

Между онова, за което пишете и текст на песен, история от филм, от вашия собствен живот. Това ще бъде част от тезата, за която говорих по-горе, част от нейната защита.

Ще има хора, които ще се възмутят. Ще опитат да ви засрамят – как може да сравняваш своите глупости с творчеството на този велик българин?! Но докато спазвате добрия тон, вие имате похвалното право да правите паралел. Нещо повече. Великите българи са оставили своя завет, за да го разберем, а не да го наизустим.

Не се бойте да разсъждавате.

Как вие усещате природата? Обичате ли по-силно някое кътче на тази земя? Може би някога сте били горди, съзерцавайки го?

  • Измислете как да започнете.

Началото на съчинението е като среща. Трябва да подготвите човека за тезата си. Представете си, че седите на масата със семейството си и внезапно им казвате:

„Природата е образите, с които Вазов онагледява чувствата в своята поезия.“

Те ще бъдат най-малкото изненадани, нали? Първо бихте вметнали, че имате домашно, затова сте разсъждавали за поезията на Вазов…

Когато започнете с увода на вашата тема, вие повеждате четящия към някакъв разговор. Може да кажете кое е първото стихотворение на Вазов, което сте чули. Може да опишете как си представяте Вазов. Може да потърсите в нета цитати за вдъхновение – за природата, за човека. Ако нечия мисъл има връзка с темата, защо не започнете с нея? Играйте си с начините, по които да започвате темите си, измисляйте нови и нови. Тази „игра“ ще ви се отблагодари.

Вижте повече за увода, тезата и заключението тук:

  • Не „разтягайте локуми“, не ползвайте сложни думи и безкрайни изречения.

След краткия увод следва тезата ви, която трябва да защитите със собственото си мнение. Често, когато не са уверени в това, което казват, хората започват да усложняват изреченията си. Вместо да кажат „вдъхновява ни“, разтягат до „успява да ни накара да се почувстваме вдъхновени“. Съгласете се, че четирите глагола имат значението на един. Вместо изречения от няколко реда:

  • Направете план на темата.

Това значи да опишете в подточки последователността, в която ще отговаряте на въпроса-заглавие. Ето пример (обърнете внимание, че не съм разработвала тази тема, просто нахвърлям примери):

  • увод. Ралф Емерсън: „Всеки природен факт е символ на някой духовен факт. Всяко явление в природата съответства на някое състояние на ума.“

  • теза: Природата в спомените. Природата като действащо лице. Красива. Величествена. Страшна. Вечна. Чувствата, които навява природата. Моят спомен, свързан с природата.

  • Заключение: Човекът е едно с природата. Външната й красота е вътрешния свят. Вечните стихове.

  • Цитатите.

Те са доказателствата, които прилагате, защитавайки мнението си. Изберете си 3-4 кратки пасажа, свързани с вашата теза. Сложете ги в кавички и отбележете откъде са, също и автора им. Може да ви се стори излишно, но не е.

  • Правописът.

От него също зависи оценката. Горещо препоръчвам да ползвате интернет речниците и сайтовете за правопис, също и автокоригиращи програми. Когато не сте сигурни, попитайте Гугъл. Напишете например „Отгоре или от горе“, питайте смело. От опит знам, че ще започнете да пишете в пъти по-правилно с времето, ако се опитвате да намирате грешките си сами. Друг вариант е със съученици да си размените съчиненията, за да търсите грешки. Човек често не забелязва своите, но вижда чуждите.

Препоръчвам го и за учители – защо не размените съчиненията между учениците и не поискате коментар от всеки? Предварително скрийте имената, защото децата не биха искали да обидят приятел.

  • Прочетете темата си на следващия ден.

Имайте предвид, че след известно време написаното от вас може да ви се стори пълна безсмислица. Запазете първата тема и напишете втора, ако имате време. Не вмъквайте разни добавки към първата, не я кърпете, освен ако не сте задобрели в писането. Дори да нямате време да пишете втора тема, фактът че виждате грешките си е голяма стъпка напред.

  • Пишете така, че да ви разбират.

За заключение ви моля: пишете предимно с прости изречения и без много прилагателни. Вместо прилагателни, заложете на сравнения. Бъдете кратки, уважавайте времето на вашия читател (учителя ви). Той ще трябва да прочете вашата тема, да вникне в нея и да запази достатъчно самообладание, за да я оцени:)

  • Четете тези правила всеки път, когато имате да пишете тема. Ако сте родител, помогнете на детето си да ги разбере. Не го оставяйте да се бори само със съветите ми. Скоро домашните по литература ще ви бъдат по-лесни!

Надявам се, че един ден на някой учител ще хрумне да даде разбираема и дори вълнуваща тема на учениците си. Тема, която ще поставя паралел между съвремието и литературата, която се учи в училище. Бих била истински щастлива да видя как на децата не им е необходимо разясняване.

КАК ДА ЗАПОМНЯМЕ ПРОЧЕТЕНОТО?

More

ЦИТАТ ЗА ГЛАГОЛИТЕ И ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ

цитат глаголи

На мнение съм, че ученето може да бъде забавно. Ето защо, когато попаднах на този откъс от книгата „Алиса и огледалния свят“ на Луис Карол, реших да го отделя за всички, които в момента учат за глаголи, съществителни и прилагателни. Не помня нищо от историята на Алиса, която съм чела някога, затова ми е любопитно да я чета с дъщеря ми. В началото, да си призная, не ми харесваше особено. Струваше ми се объркана. Но дъщеря ми, на 4 и половина, слуша в захлас, така че явно просто съм надраснала книгата.

Ако сте учител и подготвяте урок за глаголите, ако сте родител и децата ви учат за тях, прочетете им този откъс, а защо не и цялата:

Шеста глава, „Хъмпти-Дъмпти“. Преводът е на Стефан Гечев

…“Алиса беше твърде озадачена, за да може да каже нещо. Затова Хъмпти-Дъмпти заговори пак:

  • Думите имат нрав, поне някои от тях. Особено глаголите – те са най-горди. С прилагателните можеш да си правиш, какво щеш, но не и сглаголите. Аз обаче мога да ги управлявам всичките! Непроницаемост! Това казвам аз!

  • Бихте ли ми обяснил, моля, какво означава това? – каза Алиса.

  • Сега говориш като разумно дете – отвърна Хъмпти-Дъмпти с доволен израз…“

Още забавни начини да представите глаголите и други части на речта са приказките ми „Глаголни недоразумения“ и „Съществителното нещо“!

КАК ДА ЗАПОМНЯМЕ ПРОЧЕТЕНОТО?

More

КАК ДА ЗАПОМНЯМЕ ПРОЧЕТЕНОТО?

как да запомняме

Докато учим, се налага да четем не само за удоволствие. Понякога изобщо не ни се чете точно това и точно в този момент. Разсейваме се, четем машинално и не запомняме нищичко. Това не помага да заобичаме въпросната книга, още по-малко да напишем анализ по нея. Ето това се случва на детето ви в училище, ако сте забравили.

КАК ДА ЧЕТЕМ ПО ЗАДЪЛЖЕНИЕ, НО ДА ЗАПОМНИМ ВСИЧКО?

Отговорът са записките, но не какви да е записки.

Да си записвате ще помогне много, дори и за съсредоточаването, но се налага да покажете на детето си как да го направи. Когато човек няма опит, му е трудно да се ориентира.

Бързам да отбележа, че тези въпроси може да задавате дори на деца в детската градина, когато им четете приказки. Започнете с един – два и постепенно въведете всички. Така ще приучите детето си да разсъждава върху историите.

Още нещо – тази техника е изпитана за малки и големи, но само за художествена литература. Уви.

  1. Заковете четенето в определен час на деня.

    Нека не продължава повече от час, ако наистина се чете по задължение. Ако обема на материала е голям, добавете още един час, щом се налага. Но не прекалявайте. Старайте се четенето да се случва винаги в този определен час, а след него да следва нещо приятно. Така умът ще възприеме бързо четенето като навик и няма толкова да се бунтува.

  2. Напишете интригуващи въпроси.

    По възможност забавни, но и следващи повествованието или идеята на книгата. Например:

    – Главният герой красив ли е или грозен?

    – През кой сезон се развива действието?

    – На кой герой приличаш ти?

    – На кой герой прилича учителката ти?

    – На кой герой прилича майка ти/баща ти/сестра ти/ брат ти?

    – Какво от книгата – предмет или животно – би искал да притежаваш?

  3. После добавете и по-обикновени въпроси,

    които да се попълват за всеки герой, още по време на четенето. Те трябва да са стандартни, за да бъдат запомнени, а не през цялото време да ги проверявате:

    – име на героя

    – възраст

    – как изглежда

    – къде живее

    – какво иска

  4. За по-напредналите, които вече се чувстват удобно с горните въпроси, предложете да описват с по две думи действието.

    Например, ако четем „Майчина сълза“, действието ще изглежда горе-долу така:

    лятото измина; птичето остава; ятото отлита; капката пада; майката тъгува.

    Виждате, че щом имаме нахвърляни действията, имаме готов план за преразказ. Когато е налице и чисто субективното мнение за лястовичето, майката, капката – как изглеждат, на кой напомнят, вече имаме и лично отношение. Учете децата си да търсят своето мнение, паралелно с уважението към автора. Не преписвайте чужди думи.

  5. Последно ще говорим за конфликт и развръзка, но в никакъв случай не ползвайте пред деца подобни думи.

    Когато говорите с детето си за книгата, питайте ето така:

    Какво искат в началото героите?

    Какво накрая се случва на героите?

    Доброто победи ли?

    Ако имате отговорите на тези въпроси и детето ви ги е дало само, искрено, без да ги е чуло от вас или от учител, без да ги е прочело някъде, значи и при вас, образно казано, „доброто е победило“. Може дори да сте успели да направите така, че на детето ви да му е било наистина интересно. Все-пак, учебниците съдържат истории, които, прочетени по желание, а не насила, имат пълното право да бъдат наречени увлекателни.

КАК СЕ ПИШЕ УВОД, ИЗЛОЖЕНИЕ, ЗАКЛЮЧЕНИЕ?

More

ПИЛЕТО, КОЕТО ИСКАШЕ ДА Е ПАТЕ

пилето, което искаше да е пате

ПИЛЕТО, КОЕТО ИСКАШЕ ДА Е ПАТЕ

от Евел Инара

частна приказка

 

Когато последното яйце в полога се разчупи, отвътре излезе едно рошаво пиленце. Мама Кокошка забеляза, че това Пиле беше доста разсеяно. Вместо да изтича при нея, то често заставаше в редицата на патетата, които се клатушкаха след мама Патица. Но Пилето не беше разсеяно. То просто вярваше, че е пате.

Патетата бяха жълти, досущ като него, а другите пилета в стопанския двор хем бяха по-едри, хем изобщо не бяха жълти. Перата на пилетата бяха кафяви и бели, също като на мама Кокошка. А то беше жълтичко, значи трябваше да е пате.

Пилето все пристъпваше след върволицата патета, ала си мълчеше, защото не умееше да казва „па-па“ като тях. Вечер в кокошарника се упражняваше тайно, докато останалите кокошки не го принудеха да замълчи.

Един ден мама Патица поведе патетата към езерото. Едно по едно всяко пате скочи в зелената вода. Пилето беше последно в редицата. То тъкмо понечи да скочи, когато мама Патица препречи пътя му.

  • Хей, Пиле! Марш веднага от тук!

  • Не съм пиле, аз съм Пате – възрази пилето. – И искам да се науча да плувам!

Мама Патица поклати човката си.

  • Ти си пиле. Пилетата не умеят да плуват.

  • Аз съм Пате. Виж! Жълто съм като тях – то посочи патетата, които се носеха по водата.

  • Нямаш плавници, а пилешки крака. Погледни се! С такива крака не се плува – с тези думи мама Патица скочи в езерото и отплува.

Пилето съвсем не се обезкуражи. То може да се различаваше по нещо от другите патета, но вярваше, че пак си е Пате, дори и с пилешки крака. Просто трябваше да си намери плавници.

Отиде при паяците, а те едва не припаднаха от страх. Затрепериха на паяжините си, чудейки се накъде да бягат.

  • Спокойно паяци, няма да ви ям!

Паяците се спуснаха към тревите, опитвайки да избягат.

  • Няма да ви изям, ако ми оплетете плавници на краката! – заяви пилето.

Само един дебел паяк остана. Другите не искаха да имат нищо общо със странното Пиле. Паякът дълго работи. Стара се. Мина толкова време, че Пилето заспа, както бе вирнало крачета.

Мама Кокошка реши, че е умряло и събра с кудкудякането си целия двор:

  • Пилето ми! Пилето ми! – викаше тя и подскачаше.

  • Спокойно, мамо – каза Пилето и разгледа новите си плавници.

После скочи и затича към езерото, за да поплува с другите патета. Ала миг след като скочи в зелените води, разбра, че нещо друго не беше наред! Перушината му се измокри, стана тежка и го повлече към дъното.

  • Пи-пи-пи – извика паникьосано то, макар безброй пъти да се бе упражнявало да казва „па-па“ като истинско пате. Чу как жабите се заливат от смях.

Добре, че мама Патица беше наблизо и го измъкна от водата.

  • Ах ти, твърдоглаво Пиле – скара му се тя. – Твоите пухкави пера не са създадени за плуване! Ето, виж колко гладки са моите. Те не попиват водата.

Мокрото и рошаво Пиле докосна перата на патицата. Те бяха съвсем сухи, макар мама Патица току-що да беше излязла от езерото.

Пилето благодари, извини се за притеснението, което й бе причинило и закрачи умислено към стопанския двор. То не беше от пилетата, които се отчайват толкова лесно. Щеше да измисли как да направи перата си гладки като на мама Патица.

Видя купата с избитото масло и веднага се сети – маслото щеше да направи перата му гладки и лъскави! То скочи в купата и се овъргаля хубаво в маслото. После побягна, защото ако стопанката го хванеше, лошо му се пишеше! Тичаше през стопанския двор, а прахоляка, сламките и листенцата по земята сега полепваха по перата му. Всички му правеха път.

Когато стигна до езерото, жабите изпищяха и млъкнаха. Мама Патица се олюля:

  • Пиле, какво се е случило с теб?

  • Не съм пиле, а Пате. И поправих перата си! – с тези думи Пилето джопна в зелената вода…

…И се задържа над повърхността на езерото! Гребна с изплетените от паяка плавници и заплува, досущ като истинско пате!

Мама Патица зяпна от изненада:

  • Е, какво пък. Може да приличаш на кално чудовище, но душата ти е патешка.

И тя му позволи да плува с нейните патета.

Имаше и неудобства, разбира се. Като например, че Пилето нямаше патешки клюн и не умееше да лови насекомите във водата. Не умееше и да се гмурка като другите патета. Не можеше да рови пръстта като пиле, защото върху ноктите му паякът беше намотал плавниците от паяжина. Мама Кокошка му носеше семенца, за да не загине от глад. Галеше го по главицата, макар крилете й да ставаха целите в масло и прахолях.

  • Ела си вкъщи, мое Пиле!

Ала Пилето вярваше, че е пате. Вече не беше жълто като другите патета, но си се представяше жълто. Избягваше да се поглежда във водата – оттам надничаше една кльощава птица с прилепнали пера, цялата покрита с мръсотия.

Мина време. Пилето отдавна беше станало Пате, но мама Кокошка все му носеше семенца. Докато един ден, с първите лъчи на зората, нещо вътре в душата му го накара да затрепери. Пилето изпъна вратле и… изкукурига.

Крясъкът му се понесе над притихналите зелени води, ала то не успяваше да се контролира, изкукурига втори път. И това му хареса!

  • Патетата не кукуригат – изсъска му мама Патица.

  • Знам това – каза Пилето. – Извинете ме.

Ала душата му кукуригаше. Пилето, което искаше да е пате, беше пораснало. Вече беше петле. То не беше от пилетата, които се отказват лесно, но и не беше от онези, които се преструват на това, което не са. Пилето слушаше душата си. Чувстваше, че вече не е Пиле, нито Пате. Чувстваше, че е Петле.

Петлето направи едно прощално кръгче из зеленото езеро, кимна дори на онези, които му се присмиваха всеки ден. После излезе навън, овъргаля се хубаво в прахоляка, изплакна го. Пак се овъргаля, пак го изплакна. Направи това безброй пъти, докато накрая от перата му не изчезна всичкото масло. То разплете плавниците с клюн, приглади перата си – бяха станали лъскави и зелени, скрити под мръсотията цялото лято. На главата му беше килнат голям ален гребен.

Петлето изкукурига доволно и скочи на оградата на стопанския двор. Мама Кокошка дотича и запляска с криле:

  • Това е моето Петле! Моето смело Петле!

Всички пилета му ръкопляскаха. Всички кокошки го гледаха влюбено. То беше живяло в зеленото езеро, както никое друго петле!

КРАЙ

© Всички права запазени

ЧАСТНА ПРИКАЗКА: БЯЛАТА ГЪСКА С ПУХКАВИТЕ ПЕРА

More

КАК СЕ РЕЦИТИРА СТИХОТВОРЕНИЕ

как се рецитира

С рецитирането е свързан втория път, в който голяма тълпа се е превивала от смях насреща ми. Беше в Русия, в шести клас. Тълпата беше целият ми клас, плюс учителката, която едва удържаше лицето си безизразно, ала по бузите й издайнически се стичаха сълзи. Аз рецитирах. Пушкин. Изкарах стихотворението докрай като истински професионалист, въпреки необуздания хилеж и търкалянето на някои от съучениците ми под чиновете.

Не са се присмивали на произношението ми децата, акцент почти нямах. Аз също бях дете, не знаех, че макар да имах награди за рецитиране на стихове и няколко години участия в трупа по художествено слово, те бяха за рецитации на български език. Затова сега ще добавя: ето как да рецитирате на български. Има разлика в различните държави.

В интерес на истината и без да се заяждам, понякога рецитирането на руски напомня начина, по който рецитират по-голямата част от българските деца в детската градина и в училище – с равна интонация, ред по ред. Забелязали ли сте освен това как децата постепенно забързват темпото, притеснени от самото рецитиране. Сякаш с цялото си поведение искат да докажат на свидетелите, че тази дейност не им харесва и им е отегчителна.

Е, понякога се налага да можете да рецитирате. Когато искате да кандидатствате актьорско майсторство, например. Когато искате да впечатлите момиче. Или интелектуален тип момче. Когато трябва да научите детето си на стихче.

Обаче никой никога не ви е обяснявал как трябва да се рецитира, нали? Карали са ви да наизустявате разни стихове, родителите ви може би са се фукали с вас пред приятели, учителите са ви изкарвали на подиума пред класа. Но кой от тях ви е показал как трябва да ги кажете тези рими?

Сега ще обясня. Много е просто. Става и за проза, не само за стихове.

Първо: Не четете по редове.

А как тогава – ще попитате.

Второ: Спазвайте препинателните знаци.

Какво значи това ли? Разгледайте някой стих. Ето този например:

Аз толкова обичам да мълча.

Да слушам шумовете близки из мъглата:

как от дърветата отронват се листа

и как със шепот падат на земята.

Забележете, че не всеки ред завършва с точка. Например между третия и четвъртия няма никакъв препинателен знак. Това означава, че там пауза не трябва да има.

Препинателните знаци описват дикцията. Точката е финал, тоест пауза. Запетаята е изреждане или обръщение. Пак пауза, но по-кратка, предвещаваща продължение. Двете точки са като показалец, те са уточнение. Тиретата също сочат нанякъде, или свързват две думи в една. Питанката показва, че интонацията ни трябва да е въпросителна. Многоточието издава несигурност, провлачване, недоизказаност… По-дълга пауза. Удивителната усилва емоцията.

Пробвайте да прочетете стиха без да обръщате внимание на редовете и римите. Прочетете го като проза, следвайки препинателните знаци. Римите пак ще останат на местата си.

Трето: Постарайте се да говорите спокойно, ясно.

Без да снижавате интонацията в края на редовете, без да бързате, без да смотолевяте думите, даже да са за любов. Постарайте се да се чуе всяка сричка. Най-лесно става, ако се опитвате да научите малко дете на някакво стихче. Тогава ще му повтаряте редовете, ще се стараете да разбере всяка дума. Намерете дете и проверете:)

Четвърто: Гледайте слушателите си в „десетката“ или в ушите.

Ако не четете, а рецитирате по памет и в същото време гледате хората в очите, възможно е да се разсеете и да забравите текста. В същото време е важно лицето и очите ви да са обърнати към публиката. Опитните оратори търсят точката между очите или горната част на ушите. На хората им се струва, че ги гледате в очите, но вие сте далеч от опасността да кръстосате поглед с някого и да се замислите за друго.

Пето: Местете погледа си хоризонтално.

Когато рецитирате или говорите пред повече от един човек, се налага да поглеждате ту един, ту друг от слушателите си. Правете го бавно и само в една посока, докато не стигнете до края на залата или групата хора. След това бавно завъртете поглед на обратната страна. Ако погледа ви скача напосоки по хората, ще изглежда така, сякаш сте притеснен и търсите откъде да избягате.

Шесто: Наизустете добре текста.

Ако забравяте думите, ще мислите само какво следва. Паузите няма да са на препинателните знаци, а там, където губите текста.

Седмо: Не се срамувайте.

Да, повечето стихове разказват за емоции. В чувствата обаче няма нищо срамно. Ако все-пак се чувствате неудобно, представете си, че сте грамофон, който озвучава нечии писани думи. Каквото искате си представете, само недейте хем да се притеснявате, хем да рецитирате. Двете неща не са съвместими.

Стискам ви палци на изпитите или с ухажването, или заради каквото там сте решили да рецитирате. Хайде сега да упражните наученото с последните два куплета:

И сгушена под някой стар чадър

да бродя дълго сред дъжда пороен.

Под стъпките ми с плясък на вода

да бъде толкоз лъскава земята.

Да вляза нощем в тъмната вода,

вълни да ме оплитат и прегръщат,

и само тук-там някоя звезда

да ми подсказва, че живея още.

Евел Инара

ЗА КАКВО СА НИ ПРЕПИНАТЕЛНИТЕ ЗНАЦИ?

More

КЪЩИТЕ НА ФЕИТЕ на нос Беглик-таш

беглик таш

Тази къщичка на феи оставих на каменистия бряг до нос Беглик-таш, недалеч от Приморско. Разходихме се семейно из древното светилище Беглик-таш и после поехме по пътеката, която явно водеше към морето. Вървяхме дълго, но все не стигахме крайната цел. Срещахме само хора, които се бяха отказали и се връщаха. Ние обаче бяхме упорити, май най-вече аз. Наближаваше залез и беше време да тръгнем обратно, затова прецапах по някаква козя пътека – сред тръни и сплетени клони. Останалите бяха близо, викаха ме, ала не се чувахме един друг. Добре, че не се загубихме. Така стигнахме до този стръмен каменен бряг. Много внушителен.

Там оставих къщичката – за други упорити хора като нас. Като стигнат, да си пожелаят нещо добро и да се сбъдне!

Ако продължите по екопътеката, ще стигнете до залива Света Параскева, който има девствен, пясъчен плаж. Просто трябва да го направите денем:)

С проекта Къщите на феите ми се иска да покажа на повече хора романа ми Otium“, както и детските приказки, които пиша. Ако обичате вълшебствата и приключенията, сигурна съм, че ще ви харесат!

Очаквайте още Къщички на феи из прекрасните кътчета на България!

Беглик таш

Аз и дъщеря ми с Къщичката на феи.

Евел Инара

КЪЩИТЕ НА ФЕИТЕ в Черноморец

More

КЪЩИТЕ НА ФЕИТЕ в Черноморец

къщите на феите в Черноморец

Не планирах да оставям къщичка в Черноморец, просто защото не знаех за това чудно местенце – скалите зад стария кораб до кейовете. Там има малък параклис, черупки от миди и морски охлювчета са посипали скалистото заливче. Там оставих бялата къщичка и много се надявам току-що отминалите бури край морето да не са я отнесли. Ако се разхождате към това красиво заливче, а аз горещо ви го препоръчвам, пожелайте си нещо добро.

С проекта Къщите на феите се надявам да стигна до повече хора, които обичат вълшебните истории! Прочетете моите приказки, потопете се в историята на „Otium или мъжете, които нямаха майки“, надявам се да ви харесат!

Очаквайте още Къщи на феи в красивите кътчета на България!

къщите на феите в Черноморец

къщите на феите в Черноморец

КЪЩИТЕ НА ФЕИТЕ ДО ДРАГОМАНСКОТО БЛАТО

More