Написах тази приказка специално за Рангеловден, който ще отбележим у дома с моето момиченце. Народните есенни празници, които защитават дома, са пълни с вълшебства и мъдростта на предците ни. Щом ги има тях, западният Хелуин е просто още един ден между многото български традиции, нищо повече. Приказката се получи малко тъжна, но все-пак става въпрос за смъртта. Рангеловден умилостивява свети Рангел, който вади душата от тялото.

МАЙЧИНА ДУША

от Евел Инара

Живели някога по нашите земи една добра, обичлива майка със своето мило чедо. Хубава била майката и детето – и то хубаво. Приличало много на майка си, ала не било като другите деца. Не можело да тича по поляните, не умеело песни да пее, не можело да скача и да се катери по дърветата.

Гледала го майката и скришом плачела. Трудно му било на чедото ѝ, самотно му било, че времето за него вървяло по-бавно, отколкото за всички други. За една негова крачка, другите двайсет правели. За една негова дума другите двеста избъбряли. Ако нея я нямало, кой щял да се завърти покрай него? – такива мисли шумели в главата ѝ. – Кой щял огъня да му стъкне, хляба да му замеси, вода от кладенеца да извади?

-Не се коси, мамо. Не тъжи – казвало ѝ полека детето. – И аз съм като другите деца. Лете душата ми хвърля сянка под слънцето, зиме на дъх се превръща. Каквото мога, ще сторя.

Ала не чувала майката. От всичко на този свят най-много се бояла да не остане чедото ѝ самичко, без нея. Да не дойдел свети Рангел, за да я отведе от белия свят. И си наумила тогава майката да измами смъртта.

-Аз съм те довела на този свят, чедо – казвала – и с теб ще си тръгна от него. Аз ще съм ти ръцете, аз ще съм ти краката. Вместо теб песни ще пея. Ти само до мене бъди, че си ми едничката радост.

Минавали бавно годините. Расло-порасло детето, едничка радост на майка си, а тя – нежна грижа за него. Зиме и лете под слънцето сенките им една в друга се сплитали, също като душите им. Живели честито и дълго, че най-важното имали, гдето много хора го нямат. Заедно били, един-друг се обичали.

Ето че се изтърколили дните на майката и дошъл свети Рангел за душата ѝ, да я води на онзи свят.

-Няма да дойда, свети Рангеле – казала му тогава майката. – Че няма кой на детето ми хляб да измеси, вода да му донесе. Тук ще загине саминко.

Жалостив бил свети Рангел, послушал я. Оставил майката на белия свят, ала времето не било като него милостиво. Лоша болест съборила остарялата майка и светията пак трябвало да дойде за нея. Този път свети Рангел се изхитрил, за да не го размекнат сълзите ѝ. Търкулнал една златна ябълка и така подмамил душата на майката. Тръгнала душата след златната ябълка, а свети Рангел вдигнал бляскавия си меч и я откъснал от тялото.

-Ах, какво стори свети Рангеле? – заплакала тъжно душата на майката. – Как да оставя детенцето си? Кой ще му даде хляб и вода, кой ще му каже добра дума?

-Не ме кори, добра майчице – отвърнал свети Рангел. – На мен това ми е работата, откакто света светува. Ще тръгнеш, както е казано, за четиресет дни с твоя ангел и своя дявол. Ще обиколите тримата всички места, където си била през живота си – от дете, чак до старица. Когато се върнеш пак тук, точно след четиресет дни, сама ще решиш да си идеш ли или да си останеш.

Така рекъл свети Рангел, ала си знаел, че никоя душа не се била връщала. Никой не избирал пак смъртното тяло.

Речено – сторено. Четиресет дни обикаляла майчината душа със своя ангел, гдето цял живот я бил пазил и с нейния дявол, който цял живот я подтиквал към пакости. Видяла родната си къща, къщята на бабите и прабабите си, домовете на близки и роднини, панаирите, на които била ходила. Отишла там, където на сватби играла и където била плакала на нечий помен. Изтекли бавно четирийсетте дни. Върнала се майчината душа у дома, а там – вече струват, правят помен за нея. Питка, жито и вино приготвили, а къщния праг с брашно посипали, да се видят стъпките на душата ѝ, когато завинаги напуска белия свят.

-Ще остана, свети Рангеле – рекла тогава майчината душа. – Не може мойто чедо без мене. Че то душа има, същата като моята. На дъх се вижда през зимата и като сянка през лятото. Ала аз съм ръцете му, които му хляба месят. Аз съм краката му, гдето по белия свят ходят.

Ахнал свети Рангел. Ахнали всички в къщата, щом видели пак старата майка – жива, засмяна, към чедото си да бърза. Че дотогава никоя душа от онзи свят не се била връщала.

И живели честити старата майка и детето, което не било съвсем като другите деца. Дълги години един за друг били утеха и радост. А когато изтекли на чедото ѝ броените дни, тръгнали подир свети Рангел заедно. Защото идват понякога на нашия свят души, които са една на друга обречени. Две души за едно тяло.

КРАЙ

Всички права запазени

ВИЖТЕ СЪЩО И: