момичето-чайка

МОМИЧЕТО-ЧАЙКА

ОТ ЕВЕЛ ИНАРА

Живяло някога край морския бряг момиченце, което все плачело. Плачело за топката, която вълните били отвлекли. Плачело, когато не искало да спи следобед или защото не му харесвал обядът. Плачело, защото искало майка му и татко му да му обърнат внимание…

– Стига, моля те, не плачи – молели го родителите му. – Вече не си бебе.

Но момиченцето продължавало да плаче за всичко, което дори съвсем мъничко не му харесвало.

– Недей, дете! Виж, морето стана по-солено от сълзите ти – обръщала сръдните му на шега неговата баба и го носела на ръце.

Една вечер, сякаш повикана от плача на момичето, на прозореца кацнала една бяла чайка.

– Уа-уа – извикала чайката почти с гласа на дете.

– Уаа-уа – изплакало отново момичето.

Майката се втурнала към прозореца и изгонила чайката.

– Тихо, не плачи! – казала тя на детето си. – Иначе бялата чайка ще те превърне на птичка и няма да можеш да се върнеш при нас, освен ако не сдържаш плача си цяла година!

Майката разказала на момиченцето историята за бялата чайка, която живеела навътре в морето и идвала на брега, единствено повикана от плача на децата.

– Тя е загубила своите рожби и никога не спира да ги търси. Ако реши, че си нейно дете, ще те вземе със себе си навътре в морето!

Но момиченцето не се вслушало в предупреждението. То плакало преди да си легне, защото не харесало приказката за лека нощ, а уплашената му майка залостила всички прозорци. На сутринта момиченцето плакало, защото не искало още да става от сън. После заронило сълзи, защото не му се хапвали банички за закуска. Когато семейството излязло на разходка, момиченцето заплакало, защото паднало, докато тичало по брега.

– Уа-уааа – откъм небето долетял глас, който звучал досущ като детски.

– Бързо! Скрий се при мен! – извикала майката и двамата с таткото се втурнали към момиченцето.

Ала привечер момичето останало само в къщата. Майката простирала прането на двора, таткото режел дърва. Момиченцето се сърдело, че не си играели с него и пак плачело.

Тихо, без никой да я усети, бялата чайка кацнала на перваза на прозореца.

– Къш – размахало ръчички детето, защото помнело какво била казала майка му.

Чайката размахала криле, уж подплашена, но преди да отлети го клъвнала по едната ръчичка. Детето се разплакало още по-силно. Майка му дотичала от двора, почистила раната, целунала ръчичката, ала момиченцето не спирало да плаче. То плакало цяла вечер, така че майката не го оставила в леглото, а го взела да спи в прегръдката й онази нощ. Тя му изпяла всичките му любими песни и накрая заспала, изтощена от тревога.

На разсъмване, щом се събудила, майката извикала от изненада. Дланите й лежали върху гладките пера на една бяла чайка.

– Къш! – майката скочила на крака. – Къде е детето ми, чайко? Къде е момиченцето ми?

– Уа-уааа- отвърнала чайката с детски глас.

Майката грабнала метлата и изгонила птицата навън. Тя не знаела, че момиченцето й било станало на чайка.

Момичето-чайка литнало тромаво към морето, като непрекъснато викало:

– Уа-уа-уа!

– Уа-уа! – отговорили му другите чайки, досущ като детски плач. Те го приветствали, сега момичето ги разбирало, защото също било чайка.

– Уа-уа – обадила се и бялата чайка, която била клъвнала ръчичката му. Тя била по-едра от обикновените чайки и гласът й звучал толкова скръбно.

„Добре дошло, мое дете“ казвала тя.

„Здравейте“ овърнало момичето, но от клюна му излетяло отново същото:

– Уа-уа!

Тогава детето си спомнило думите на майка си: … няма да се върнеш при нас, освен ако цяла година не плачеш…

Ала как да не плаче, когато сега всичко, което изричало, звучало като плач? Нима трябвало да мълчи цяла година?

Момиченцето разперило криле и закръжило над двора на дома си, където плачела майка му. То толкова много обичало семейството си, че щяло да изтърпи всичко, за да се върне при тях. То не проговорило през цялата есен. Не издавало и звук през лютата зима, когато кацало на перваза на прозореца и гледало майка си и баща си. Мълчало през цялата пролет, докато останалите птици пеели и се радвали на топлите ветрове и на слънцето. Мълчало и през горещите летни месеци, кацнало на покрива на родния си дом.

Тогава, една ранна утрин, момичето-чайка отворило очи, разперило криле, ала не успяло да полети. Белите криле били изчезнали – на тяхно място пак се били върнали човешките му ръце. Детето се втурнало към дома си, заблъскало по входната врата и се хвърлило в обятията на майка си. От очите му капели сълзи, ала то не смеело да заплаче на глас, толкова се страхувало да не стане отново на чайка.

Бялата чайка не се появила повече на брега. Все-пак, момичето вече не плачело. А когато пораснало и имало свои деца, все им казвало, когато заплачели:

– Тихо, не викай, дете! Ти си мое дете, а не чайка!

 

КРАЙ

© Всички права запазени

СРЕБЪРНАТА ДИРЯ НА ОХЛЮВЧЕТО