Един от ритуалите на Заговезни, а именно „чилкането“ на стрели ми напомня за приказката за жабата, която хванала стрелата на царския син и му станала невяста. Изумително е колко ясни са корените на тази легенда и как доскоро дори не бях чувала за този български ритуал.

ОГЪНЧЕТА В НЕБЕТО

приказка за Заговезни

Катерина нарами пълните с вода менци и тръгна покрай реката. Земята беше корава и ледена, та всички – и млади, и стари – гледаха къде стъпват покрай голямата селска чешма. Днес на чешмата беше пълно с народ. Пълнеха менци, ведра, стомни. Мокреха стари черги, та да покриват с тях покривите. Беше Заговезни.

Другите моми се пръскаха една друга с вода, смееха се, закачаха се. Катерина не ги и поглеждаше. Смехът им идеше или иззад гърба ѝ, или нейде отстрани. Все ѝ се струваше, че се смеят на нея.

Ето, и татко ѝ я погледна накриво, щом влезе в двора.

-Айде де, Катерино! Айде, че ще ни лумне сламата! То поне зарад тебе да беше, а не зарад чужди моми, ама найсе…

Катерина мълком замокри парцалите. Горчива бучка беше заседнала в гърлото ѝ.

Татко ѝ право казваше, вече трета зима момуваше. Тъй, като я погледнеш – ни грозна беше, нито неугледна. Вярно, да пее хич не умееше, не се чуваше гласа ѝ далеко. Подире ѝ момците не се извръщаха, ама то хубавиците бяха една-две в селото. И лошава Катерина не беше, тежка дума на никой не казваше.

Ала някак, даже без умисъл, уж на игра, някой някога беше рекъл:

-Не е добра Катерина. Остай я.

Друг повтори. Потрети.

И така си остана.

Нямаше си Катерина дружки. Нямаше си Катерина либе. И вече трета зима момуваше.

-Айде, Тино, тичай да напълниш пак менците – сепна я гласа на майка ѝ.

Почти се беше смрачило, кога стигна чешмата. Друг никой там вече нямаше.

Едно добро. Няма да се реди и да чака – рече си Катерина и захвана да пълни пак менците.

Горе, на хълма над селото трепкаха огънчета. Момците цял ден бяха носили клони по склона. Скоро щяха да запалят олелията, щяха да я прескачат, да се надпяват с момите.

-Да ида или да не ида? – зачуди се пак Катерина. – Ако ида, що там ще диря? Мен никой там ме не чака. Никой там ме не иска… Ако реша да не ида, що ще река на татьо? Що не съм на олелията?

Повеят щипна мокрите ѝ ръце, развя кърпата и полите ѝ.

-Леко де, да не падна – скара се тя на вятъра. – И ти с мене смях ще си правиш, че малко са ми останалите…

Вятърът стихна, сякаш от дума разбираше.

-А тъй – рече му Катерина. – До вкъщи поне да стигна, че и без теб за смях пак ще ставам…

Повеят леко разклати полите ѝ, все едно си играеше. Катерина имаше чувството, че не беше сама в мрачината.

-Горе са вече, чуваш ли ги? – заговори момата на вятъра. – Две недели откак майсторят онези ми пусти стрели и се учат да ги мятат по дворовете…

Куче залая отвъд стобора, покрай който вървеше. Туй беше къщата на стринка ѝ Люца. И тя имаше мома за женене.

-Лани в нашия двор паднаха само две стрели, вятърко. Две стрели, и двете погрешка – Катерина бръсна лицето със свободната си ръка. – А по-лани нито една не падна. Е, тогаз тате рече, че аз момувам отскоро, та затуй нямало стрели за мене… Ама какво ще рече тая вечер? Какво ще рече мама?

Катерина отвори къщната порта. Не каза на вятъра, че я беше страх какво щяха да рекат съседите и другите моми в селото. Колко ли щяха да ѝ се смеят?

Всички домашни вече се бяха струпали под чардака. Сламата и покривите бяха целите покрити с намокрени чулове. Покрай копите бяха сложили яки пръти, та да се катерят при нужда.

Катерина нарочно се помайваше.

-Айде де, Катерино! Окъсня! Бърже отивай! – обади се баба ѝ.

Момата остави менците. Да отива – беше казала баба ѝ.

Тръгна саминка по пътеката, дето водеше към билото на хълма. Олелията вече гореше. Момите пееха, после момците. Цялото село ги слушаше.

Изведнъж в тъмното нещо помръдна пред нея.

-Ей! – сепна се Катерина.

-Аз съм, Тино – обади се глас. – Недей вика, аз съм.

Беше Мина, на деда Василя щерката.

Май не само нея я беше страх да иде – рече си Катерина.

Страшна беше тая нощ, наистина страшна. В тая огнена нощ се вземаха назад обещанията, които моми и момци си бяха дали. Оставяха първо либе, разделяха се чак до идната зима. Които до Заговезни не се бяха венчали, не им било писано да се съберат, тъй казваше баба ѝ.

Да беше друга мома, по-смела от Катерина, щеше да подкачи Минка за либето ѝ. Ала Катерина не ѝ се присмя, не я присети дори.

Стигнаха в мълчание двенките с Мина до олелията. И без думи всичко бе ясно.

Долу селото почти не се виждаше, само тук-там трепкаха газеничета, ала Катерина знаеше, че мало и голямо беше навън, по дворовете. Чакаха надпяването да свърши и тогава да полетят стрелите.

Минка изтича при дружките си и я остави. Катерина застана по-далече от огъня. Лицето ѝ и без топлината му се бе зачервило. Сърцето ѝ съвсем се бе свило.
Ето, момците запрескачаха високите пламъци, а момите край тях пискаха радостно. Катерина мълчеше и чакаше, колкото да мине време, та да не си тръгне първа.

Никой не я заговаряше, нищо, че я бяха видели. Нищо, че я скритом гледаха.

Най-сетне момците взеха да вадят стрелите, дето бяха приготвили. Видяха ѝ се много, много стрели. Купчини. Имаше момци и с по петдесе стрели даже. Издялани, вапцани, та да се знае чия е, перата им в катран потопени.

Ала нито една не беше за нея.

Не дочака, тръгна си първа към селото. В душата ѝ срам и обида бушуваше.

По-добре някоя от тези вапцани, горящи стрели да паднеше върху нея, докато се към къщи прибира! Нека на място да изгори! Само да не гледа пустия двор на заранта и да слуша как другите моми се хвалят на коя колко стрели снощи са пратили!

Слизаше по пътеката и от сълзи нищо не виждаше. През гората изви вятър, заклати клоните и съвсем я забърка. Буташе я встрани от пътеката. Откъм върха, горе момците викаха, смееха се. Катерина приседна на пътя.

В нощното небе полетяха десетки огънчета и с плавна дъга заваляха към селото. Катерина загледа как падаха огнените стрели. Те бяха изкусно засилени към дворовете на момите, които момците искаха. Също към къщите на най-личните моми в селото. Тъй се разбираше коя мома колко струва. Течението подхващаше намазаните им с катран пера, ала не успяваше да ги угаси. Само ги издигаше високо-високо в небето, та отделеч да се виждат.

Най-сетне, незнайно кога, стрелите свършиха. Момците пукнаха с пушките. С ледени пръсти вятърът побутна Катерина, събуди я от унеса, с който беше гледала огънчетата и я прати да бърза към къщи. Вървеше Катерина, дъхът ѝ излизаше на облаци в ледения въздух. А по дворовете глъч, смях, дюдюкане.

Ето я тяхната къща, ей ги майка ѝ и татко ѝ пред вратата. Катерина влезе в двора и зяпна. Навскъде менци и ведра разхвърляни, момчетата качени на покрива, сламата тук-там още гори.

-Що беше туй, Катерино? – викна насреща ѝ баба ѝ. – Всички стрели в нашия двор да паднат! Къщата за малко да изгори!

И вярно – цяла купчина стрели бяха събрали домашните ѝ. В различни цветове вапцани, големи и по-малки, с почернели пера.

Разтуптя се сърцето на Катерина. Усмихна се тя на татко си. Вятърът ѝ ги беше пратил тез стрели, ала те бяха чужди стрели, че либе тя нямаше. Легна си умислена. Хем радостна, хем тъжна. До зората съвсем не успя да заспи. Слушаше как шепнат домашните ѝ край нея – за стрели, за венчавки, за вятър.

Стрелите нищо не значеха – знаеше си. Какво, като са паднали в техния двор, щом не са били пратени за нея?

На заранта Катерина не излезе да се хвали с купчината стрели. Другите моми надничаха през дуварите, сравняваха цветовете, брояха. Вятърът въртеше суха шума пред вратника, сякаш чакаше нещо…

На третия ден пристигнаха сватове от съседното село. Искаха Катерина, най-личната мома в селото, тъй на татко ѝ рекоха. Били видели стрелите, гдето ѝ ги бил пратил вятъра.

А кой по-добре от вятъра знае коя мома колко струва? За него ни врати има, нито ключалки, ни тайни.

КРАЙ

от Евел Инара

всички права запазени

ВИЖТЕ СЪЩО:

Варвара, Женска Коледа