глаголни недоразумения

ГЛАГОЛНИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ

от Евел Инара

 

Чиракът кръстосваше света вече втора зима, откакто беше открил Любопитството си, или по-точно откакто Любопитството му беше открило него. То беше най-ценната му придобивка и добре, че беше невидимо, защото доста хора искаха да го имат. Но макар да не се набиваше особено на очи, оказа се че Любопитството се опазваше наистина трудно.

То търчеше след всичко, което съгледа, не спираше да задава въпроси и да се забърква в неприятности. Ще кажете – какви неприятности, нали уж е невидимо? Я си представете сега нещо невидимо внезапно да ви проговори, докато сте самички в банята или да ви издърпа стола, на който ще седнете, защото искало да го поразгледа.

Освен това, макар Любопитството да беше невидимо, Чиракът изобщо не беше. Той, в своя ръст от четири стъпки и половина, трябваше да застава между Любопитството и столовете на хората, той не трябваше да му позволява да се вмъква в баните, особено ако вътре имаше някой. Той го молеше да мирува, той го убеждаваше да мълчи и му обясняваше колко странно всъщност изглежда въздуха да ти проговори. Любопитството му, от своя страна, го поглеждаше със своя горящ от нетърпение поглед и после правеше каквото си знае. Тогава на Чиракът не му оставаше друго, освен да се изпречи между него и шамарите на изплашените или проснати на земята хора.

Вече втора зима Чиракът получаваше от хората много повече цицини, отколкото почерпки, а всеки знае, че Чираците преживяват най-вече от почерпки. Да, нашият Чирак не беше особено вещ в магическото поприще, но пък познаваше съществителните неща и с лекота разпознаваше имената им, даже измагьосваше от време на време по някое. Тоест, той имаше всички шансове да заслужи чаша топъл чай или кифла с орехи.

Чиракът, със своя ръст от четири и половина стъпки, имаше огромна нужда от доста чай и доста кифли с орехи, но макар че с лекота би определил имената и на двете – чаят и кифлите бяха съществителни, неодушевени неща и много, много конкретни – той не можеше да майстори храна. Изобщо и по никакви поводи. Просто храната не подлежеше на майсторене, а само на готвене, месене, печене, бъркане и други, неотдаващи се на Чирака дейности.

Ето че в една привечер Чиракът и Любопитството му стигнаха до някакво село. Почти винаги стигаха привечер, а понякога даже и късно вечер, нищо че тичаха презглава по пътищата – отпред Любопитството, а подире му – останал без сили – Чиракът.

Понеже Любопитството беше абстрактно, той нямаше как да го върже. Освен това то беше неодушевено и за разлика от Чирака изобщо, ама изобщо не се задъхваше.

Любопитството се втурна по единствената широка улица в селото. Вниманието му беше привлякла най-широката и най-високата къща там. Тя беше построена от червени камъни, а нагоре продължаваха дъски. На прозорците й имаше цветни капаци с изрязани сърчица, а най-отгоре, на покрива се въртеше ветропоказател-петел. Чиракът видя как Любопитството му се вмъкна вътре право през зида от камъни, но даже не вдигна ръка. Толкова беше уморен, че беше сърдит от умора.

Беше го молил. Беше го увещавал, докато тичат. Беше викал след него целия ден, без да успее да го вразуми. Болеше го гърлото от крещене. Очите му пареха от постоянното взиране, за да не го изгуби от поглед. Краката му едва го държаха, а най-силно от всичко гореизброено беше пострадала гордостта му на Чирак.

Все-пак, той беше Чиракът, а то беше неговото Любопитство! То беше негово, а не негов – той! – кънтеше в главата му, когато откъм най-високата и най-широката къща в селото избухнаха викове.

Естествено! – Чиракът само присви устни и продължи да пристъпва със същото бавно темпо натам. – Ако не бяха чая и кифлите с орехи, изобщо нямаше да доближава селата!

Той ритна вратата – да, именно – ритна я. Това му се случваше за пръв път в живота. Майка му отдавна се беше погрижила да му обясни, че каквото и да си мислят в някои среди, ритането на врати, стени, свободно стоящи предмети и особено на животни, и още по-особено – на хора, изобщо, ама изобщо не е мъжкарска постъпка. В онзи момент обаче цивилизоваността на Чирака нямаше шанс пред пещерния човек, в който се беше превърнал за малко. Той ритна вратата и това му достави удоволствие. Толкова го опияни, че му се прииска хората, които крещяха във въпросната къща (която по всичко приличаше на кръчма) да бяха наранили Любопитството му.

Тогава щеше да им даде урок!

За да сме честни, на Любопитството почти винаги му се разминаваше, ала не и на Чирака. Неговата глава събираше ударите, които то беше избегнало. За мирни преговори никога не оставаше място, не че Чиракът не умееше да убеждава. Той практикуваше звероукротителство и владееше златното правило: повтаряш гневните думи на опонента си високо и ясно.

Чиракът, изключително професионално, ги повтаряше високо и ясно:

  • Искаш да го пребиеш! Искаш да го пребиеш! Искаш да го пребиеш! Искаш да го пребиеш! Ти искаш да го пребиеш!

Обаче пребитият все беше той.

Дали защото най-сетне беше научил урока си, този път щом изрита вратата, Чиракът изобщо не тръгна да се извинява на дебелата дама, която явно току-що беше измлатил, а изкрещя точно както умееше – професионално, високо и ясно:

  • Замълчете!

Пропуснахме да споменем, че освен другите му страдания, Чирака го цепеше и глава, така че виковете на хората го разстройваха още повече.

За негова изненада настана абсолютна тишина. После се чу пляскане на камшик и подхилкването на Любопитството, което камшикът не беше улучил.

  • Спри! – изрева Чиракът и всички, които се намираха в най-високата и най-широката сграда на селото, тоест кръчмата, застинаха. Включително Любопитството.

Чиракът ги огледа ококорено, а всички те изгледаха ококорено него. Понеже беше достатъчно умен, даже когато беше и ужасно сърдит, Чиракът яхна вълната на внезапния си късмет:

  • Ти! – посочи той Любопитството си, което се спотайваше в ъгъла – Излез! И ме чакай отвън! Ти! Донеси! Чай и две орехови кифли!

Посочените се втурнаха да изпълнят заръките. Другите не помръднаха.

  • Чиния! – заповяда Чиракът, когато видя парчетата строшени паници на пода. – Чиния! Чиния!

На масата се материализираха три не особено красиви чинии, съвсем различни по форма и големина. Той не беше много добър със съществителните, но поне имаше желание да помогне.

Съдържателката заоглежда чиниите и закима от радост. Първата жена, която беше посочил, му връчи чая и кифлите с орехи, за които я беше изпратил, после закърши ръце:

  • Чувам, владеете и съществителните, освен глаголите…

Глаголите! – избухна в ума му. – Когато живееше при Магьосника, почти всички думи му се подчиняваха, все-пак замъка беше пълен догоре с магия. Е, тя беше магията на Магьосника и си беше останала в замъка, така че, когато замина Чиракът не владееше нищо, освен най-най-най-простичките съществителни. А ето че сега… Глаголите му се бяха подчинили!

Глаголите, това бяха всички действия, за които се сетеше. Всичко, което можеше да бъде извършено!

  • Подскачай! – кимна той напосоки към няколко души в стаята и те запърхаха нагоре-надолу с притеснени лица.

  • Донеси! Още кифли! – махна на съдържателката и тя почти се затича към кухнята. Върна се, остави колкото беше донесла на най-близката до Чирака маса и пак се скри в кухнята.

Мъжете подскачаха с тропот. Чиракът гаврътна чая си, отхапа от кифлата. В този момент съдържателката донесе още кифли от кухнята и пак се върна там.

  • Чакай! Ъъъъ… Спрете!

Всички замряха, мъжете освен това задишаха тежко.

  • Е, благодаря ви, мили хора, за кифлите и за чая – Чиракът набързо натъпка торбата си. Замисли се дали да не им стори още някакво добро за отплата, обаче беше толкова уморен, че едва се държеше прав на краката си. – Останете със здраве!

Той тръгна към вратата и не успя да се сдържи:

  • Отвори се! – заповяда й.

Беше толкова горд! Толкова горд от глаголите!

Отвън Любопитството му послушно го чакаше. Не търчеше из къщите, не изненадваше хората. Чакаше го!

  • Върви! До мен! – каза Чиракът.

Оттук насетне нямаше да тича след Любопитството си. Сам щеше да избира какво да върши! – Чиракът крачеше бодро към края на селото. – Щеше да похапне, а след това да поспи!

Някъде в тъмното небе над главата му проблесна светкавица, последва я гръм.

  • Отминавай! – махна той към небето. Не искаше дъждът да го измокри до кости.

Задуха вятър и развя мантията му. През тази нощ не валя.

КРАЙ

Разрешава се разпространение с нетърговска цел. При разпространение на текста или части от текста, трябва да бъдат упоменати авторът и заглавието.
Автор: Евел Инара ©

ЧАСТНА ПРИКАЗКА: Малката медузка от Голямото Черно море