бялата гъска с пухкавите пера

БЯЛАТА ГЪСКА С ПУХКАВИТЕ ПЕРА

от Евел Инара

Живяла край самотно блато една стара, прастара гъска. Перата й били бели като сняг и пухкави като снежинки. Плавниците и клюнът й пък били жълти като минзухари, разцъфнали над снеговете. На младини гъската летяла с най-бързото и многобройно ято, но времето минавало и крилата й ставали все по-уморени. Перата й съвсем побелели, а тя не била силна като преди, не можела да прелети морето, без да се опира на крилете на другите гъски.

Една есен гъската разбрала, че е време да се сбогува с ятото. Тук, в блатото имало много риба и попови лъжички, дърветата по бреговете сипели дъжд от семенца. Имало тревица, от която да си щипва, имало папури в блатото, където да се скрие от грабливите птици. Сивият вълк, дето обикалял мочурливите пясъци, губел дирята й, щом се свирала сред шумолящите листа. Да, гъската била стара и мъдра – знаела как да се пази от хищниците. Само дето била бавна и недочувала, а и все витаела в спомените си за времето, когато прекосявала с ятото целия свят.

Минала есента, преполовила се зимата. Облаците донесли над блатото пухкав бял сняг, мекичък като гъши пера. Жълтите плавници на бялата гъска се плъзгали по леда, блатото отдавна било замръзнало. В папурите гъмжало от пилета и мишлета, а зрънцата по бреговете били затрупани от снега.

Една гладна лисица от няколко нощи обикаляла блатото. Гъската си отваряла очите на четири за оранжевото й кожухче. Знаела, че няма да надхитри лисицата, както била надхитрила вълка.

Луната греела ярко, замръзналото блато отразявало светлината й досущ като сребърно огледало. Духнал ветрец и от надвесените клони на кленовете се посипали семенца. Прегладнели душици се втурнали от папурите, всяко грабнало семенце, после по още едно и по още едно… Оранжева опашка се мярнала над снега. Бялата гъска изкрякала, скрита в папурите. Предупредени, мишлетата хукнали назад към скривалищата си, водните кокошчици се пръснали на всички страни. Само едно сиво пиленце не чуло вика и не усетило наближаващата опасност. То било най-дребното, с къси крачка и все не успявало да клъвне от семенцата. Сега тичало по опустелия лед и събирало последните залъчета.

Бялата гъска пак изкрякала, ала лисицата вече била стъпила върху ледовете на блатото. Тогава гъската разперила уморените си криле. Размахала ги и излетяла тежко, току над земята. Набирала скорост, ала не и височина. Блъснала с все сила дебнещата лисица по-далеч от сивото пиле. После двете паднали в гъстите шубраци. Кафяви пухчета папур се разлетели навсякъде. Сивото пиле се било стрелнало сред листата.

Боричкането в гъсталака бързо секнало. Пилетата и мишчиците видели как стъблата отново застинали. Настъпила тишина. Перата на бялата гъска се разлетели наоколо подир пухчетата папур. Колкото и силни да били крилете на гъската някога, те не можели да устоят на зъбите на една гладна лисица.

  • Благодаря, бяла гъске – прошепнало сивото пиле.

То знаело, че гъската била дала живота си, за да го спаси.

Топъл ветрец се извил покрай блатото и погалил премръзналите птици и зверове. После сякаш с пръсти вдигнал във въздуха всяка една перушинка на бялата гъска. Извил се над сияещите като огледало води, събрал перушинките в пухкаво облаче и го понесъл към изгрева.

Отвъд блатото, отвъд гората зад него имало къщичка. Пред къщичката момиченце с две плитчици и с панделки, жълти като минзухари, носело сено на животните. Вятърът се усмихнал, наместил облачето точно над къщичката и над главата на момиченцето се посипал дъжд от пера. То ги събрало в престилката си, изтичало вкъщи. Напъхало пухкавите бели перца в един тънък чувал и си направило нова възглавничка.

  • Благодаря ти, ветре! – извикало момиченцето.

Всяка следваща нощ момиченцето слагало главица на възглавничката от пухкави гъши пера, а сънищата го отнасяли на крилете на бялата гъска. Високо и далече, в непознати страни, те разказвали историите на добрата бяла птица. Времето минавало, момиченцето пораснало, но още пазело меката си възглавничка от гъши пера, защото на нея се спяло най-сладко.

КРАЙ

© Всички права запазени

ЧАСТНА ПРИКАЗКА: ЛАКОМАТА ЖАБКА