sashtestvitelnoto neshto_2

СЪЩЕСТВИТЕЛНОТО НЕЩО

от Евел Инара

Откъм високите хълмове, които преграждаха хоризонта на север задуха нощния вятър. Той винаги влачеше сухи листа и аромат на зима със себе си, но в онази нощ донесе още нещо. Това нещо беше безплътно и още нямаше форма, нито име, нито дори някаква особена тежест. Ала сухите листа го заобикаляха, докато летяха край него, а ароматът на зима не попиваше в безплътната материя на тялото му. Нещото първо се закачи за клоните на най-високия дъб в двора на Замъка, после вятърът го откачи и го запокити право в прозореца на втория етаж, където спеше Чирака.

Чиракът усети как нещото падна отгоре му, но първата му работа беше да затвори крилата на внезапно зейналия прозорец, втората беше пак да запали свещта, която гореше до леглото му, третата да вдигне възглавницата, която от изненада беше метнал на пода. Чак след това той погледна към нещото, което още се мъдреше върху леглото му.

Естествено, ако не беше Чирак, а обикновено момче, той нямаше да усети присъствието на нещото. Но за късмет той се обучаваше при най-изтъкнатия Магьосник от тази страна на планините и вече беше прихванал от Дарбата. Затова се пресегна към мястото, където се беше пльоснало нещото и го подръпна:

  • Ехо, добре ли си?

Нямаше отговор. Явно това нещо не умееше да говори.

  • От север ли идеш? – Чиракът погледна през прозореца мястото, където трябваше да е планината. Разбира се, сега тя не се виждаше. Беше нощ, нали така?

Нещото отново не отговори, но този път това се очакваше.

  • Какво нещо си ти? – попита Чиракът най-вече себе си, докато обикаляше около леглото. – Не знаеш ли още?

Явно не само той, но и нещото не беше наясно какво е. Момчето вдигна завивката, върху която беше паднало нещото и заедно с нея го изнесе от стаята. Усети как нещото се напрегна, затова му обясни какво прави:

  • Отиваме при Магьосника. Той задължително ще ни каже какво си.

Нещото видимо се отпусна в ръцете му, а Чиракът заизкачва витите стълби на Замъка, право към стаята на Магьосника. Беше се запъхтял, когато се изкатери най-горе. Явно, макар нещото да нямаше особена тежест, все-пак си тежеше, или пък той беше вървял по-бързо от обикновено.

На вратата беше закрепена табелата „Моля, не безпокойте“, ала не защото Магьосникът спеше. Той си почиваше само денем. Чиракът почука въпреки табелата.

  • Да? – изрева един сърдит глас отвътре.

Чиракът натисна с лакът бравата, обаче тя беше заключена.

  • Ами аз… Едно нещо влетя през прозореца ми… И го донесох, защото…

  • Какво нещо? – прекъсна го през вратата Магьосникът.

  • Не знам точно…

  • Ами провери, преди да решиш да прекъсваш работата ми! – скара му се сърдитият глас и замлъкна.

Чиракът се притесни, че нещото беше станало неволен свидетел на разговора, обаче нямаше какво да направи. Затова сви рамене и не си позволи да покаже колко обидно му ставаше, когато Магьосника се държеше така. А Магьосникът все беше сопнат. Той почти не излизаше от стаята си най-горе в Замъка, така че ако не крещеше, сигурно никой нямаше и да чуе какво иска да каже. Нали така – оправдаваше го наум момчето, докато се тътреше със завивката и нещото върху нея към Библиотеката, която за късмет беше най-долу, точно под неговата спалня.

В Замъка беше тъмно и тихо, ако не броим гърмежите от опитите на Магьосника горе. Но Чиракът с лекота можеше да забележи едно още неопределено нещо, така че обикновената тъмнина съвсем не го притесняваше. Той ритна двукрилата врата на Библиотеката и я остави да се хлопне след влизането му. Остави завивката с нещото на една табуретка и заоглежда рафтовете с прашасали книги. Нямаше стълба, с която да стигне до горните лавици, но Чиракът вече бе прихванал от Дарбата, затова постъпи така, както според него би постъпил Магьосника:

С най-сърдития си и силен глас Чиракът извика:

  • Определяне на нещо! – и протегна ръцете си.

Откъм най-високия рафт едно тънко книжле разпери страници също като криле и се спусна в ръката му. А някъде от средата на библиотечните рафтове някакъв дебел том просто се хвърли на пода, образувайки гъст облак прах, от която момчето закиха.

Точно тогава Луната услужливо надникна през цветните стъкълца на прозореца и освети Библиотеката на Замъка. Чиракът разгърна първо малката книга, но в нея изобщо не пишеше за неща. Остави я настрана и разгърна дебелия том така, както си лежеше на пода.

„Одушевени и неодушевени неща“ беше озаглавена първата страница. Отдолу пишеше „Съществителни“. Чиракът реши, че тази книга май щеше да свърши работа, затова зачете на глас:

  • Съществителни неща. Одушевените съществителни неща са живи. Живите съществителни неща говорят или поне издават някакви звуци. От тях стават животни, птици, риби.

Момчето погледна очаквателно нещото, но то не издаде никакъв звук.

  • Е? – подкани го, макар че щом нещото досега не бе проговорило, едва ли беше способно да го направи. – Нищо де…

Нещото явно беше нещо неодушевено. На Чиракът щеше да му хареса, ако то се беше оказало живо, защото открай време си фантазираше за личен гарван, котарак или поне някой коварен паяк. Магьосникът му беше обяснил, че всяка вещ в Замъка беше долетяла заедно с вятъра като неопределено нещо. После Магьосникът й беше дал съществително име. Така се беше случило с коня му, с патиците и двете прасета, но също и с вратите, прозорците, дърветата в двора, леглата, столовете, табуретките, килимите… Момчето запрелиства с леко разочаровано страниците, докато стигна главата: Неодушевено. В скобки пишеше (неживо нещо).

  • За да се определи съществителното нещо, трябва да му бъде дадено съществително име – това го знаеше вече. Чиракът се почеса по челото и пак запрелиства страниците. На табуретката нещото просто си лежеше и чакаше.
  • А! Ето – вдигна пръст момчето. – Ако виждате нещото, ако можете да го пипнете както докосвате и гледате тази книга, то пред вас стои конкретно съществително нещо.

Чиракът вдигна очи към нещото върху завивката. Изобщо нямаше вид на конкретно. Явно това нещо беше по-сложно, отколкото беше си мислил. Той отново мъничко се разочарова. Като втора възможност се беше надявал нещото да се окаже удобно кресло, дебело палто или пък защо не торта със сливи? Пак зашумоля със страниците и накрая прочете:

  • Абстрактното нещо не се вижда и не може да бъде докоснато. То няма цвят, нито форма, има само значение.

Чиракът погледна любопитно към нещото. Нещото също погледна към него, усещаше го. Явно беше дошло специално при него и сега чакаше да избере какво нещо да стане. Нещото сякаш му шепнеше: Хайде, дай ми съществително име!

Ала от какво нещо имаше най-много нужда? – чудеше се момчето.

  • Любопитство – извика един сърдит глас зад гърба му и от изненада Чиракът подскочи чак до третата лавица. Изобщо не беше чул Магьосника да слиза по витите стълби на Замъка.

Нещото се размърда, засия, завибрира. Разбира се, това можеше да се види само от някого, който беше прихванал от Дарбата.

  • Това нещо е любопитство и си е лично твое. Съществително. Неодушевено. Абстрактно. Аз си имам почти същото горе – добави Магьосникът и си тръгна.
  • А как е дошло чак дотук? Кой го е направил? Знаеш ли? – извика след него момчето и отвори уста, за да зададе и останалите въпроси, които напираха на устата му.

Магьосникът дори не забави ход. Само многозначително махна с ръка и подвикна с обичайния си сопнат глас:

  • Любопитство!

Нещото, което явно беше съществително – защото съществуваше, неодушевено – защото не дишаше и не говореше, абстрактно – защото изобщо не можеше да бъде докоснато, се пръсна като дим покрай него.

Погледът на Чирака падна върху тънката книжчица, която сама беше долетяла в ръцете му. „От какво се нуждае всеки Магьосник“ пишеше на корицата с бронзови букви. Момчето приклекна и я разгърна, не успя да устои на изкушението.

  • Любопитството е най-важното качество за да сте Магьосник. Пазете го и в никой случай не го губете. Без него сам вие ще сте загубен – прочете смаяно Чиракът.

Той взе завивката си, а любопитството го обгърна като мантия и тръгна заедно с него. Двамата излязоха от Замъка и прекосиха двора, заедно загледани в планините, които беше огряла Луната. Чиракът, който вече беше прихванал от Дарбата и неговото любопитство, което щеше да го заведе накрай света и някой ден да направи от него Магьосник.

КРАЙ

Разрешава се разпространение с нетърговска цел. При разпространение на текста или части от текста, трябва да бъдат упоменати авторът и заглавието. Автор: Евел Инара ©

ПРИКАЗКИ ЗА УМНИЧЕТА: ГЛАГОЛНИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *