II

 

Ръцете му трепереха, затова Рийн сви пръсти в шепите си. Беше от напрежение докато чакаше реда си, а не от страх – повтаряше си той. Знаеше точно какво предстои. Познаваше болката от изгарянето, която като грапаво острие десетки пъти щеше да прореже кожата му. Щеше пламне по целия му гръб и всяко неволно движение щеше да драска като въже от тръни, впито в тялото му.
Не, болката не беше чак толкова страшна.
Белязването започваше от най-малките, още по светло. От силната отвара момчетата се унасяха, трябваше да ги носят до огъня. После допирът на нагорещеното желязо безмилостно ги изтръгваше от съня. Налагаше се всички от семейството им да ги държат здраво, за да възпират буйството им.
Когато си на пет, трудно разбираш защо ти причиняват това. Когато си на пет, ти е трудно да се държиш мъжки.
Повечето момчета припадаха. Възрастните ги отнасяха по-далеч от огъня, чак при първия пост, където други техни братя щяха да полеят раната им с отвара от кора на морски бор. Щяха да я превържат с тънко платно, киснато в билки и ферментирало мляко. Накрая щяха да им дадат още чай от маточина и да ги оставят да спят. Но само най-малките оставаха да лежат цяла нощ, те още никак не бяха свикнали с болката.
Докато Рийн чакаше реда си, Ери и Джейдан опитаха да го окуражат и така го изнервиха още повече. Двамата го наливаха с отвара и го тупаха бащински по раменете. Мятаха му загрижени погледи, когато мислеха, че няма да ги види. Даваха му ненужни съвети как да си поема дъх, за да остане неподвижен.
А той не се страхуваше от изгарянето, беше им го повторил хиляда пъти. Страхуваше се, че може неволно да изкрещи. Или по-лошо – да заплаче. Бе виждал как бликват сълзи в очите на възрастни мъже. Беше чувал гласовете им да се пречупват, докато мълвяха вълшебните думи.
Рийн искаше да бъде силен и смел, също като братята и бащите си. Също като Агот. Мразеше все да е най-малкият в къщата, да не знае толкова много неща, да не умее да се бие като възрастните. И все бързаше – бързаше да ги догони.
У дома дните му преминаваха в обучение и тренировки. Всички му бяха учители, даже Агот. Ери го караше да тича до изнемога, да се катери по дърветата и да скача от високото, лек като кацаща птица. Карис го учеше да ловува, да залага капани и да убива дивеча само с едно движение. В началото Джейдан му показваше руните – двамата рисуваха в пясъка дълги редици от тях. После мъжът започна да чертае местности и когато пътуваха, Рийн трябваше да ги разпознава.
Именно с Джейдан и Кай, Рийн беше направил първото си пътешествие из Белите планини като водач. Цяло лято преди това тримата лежаха под купола на нощното небе, за да наблюдават движението на звездите. Полярната звезда блестеше ярко и сочеше винаги на север, луната бавно прекосяваше небосклона сред танца на съзвездията… Есента тъкмо беше настъпила, когато тримата поеха пеша към едно от по-далечните села. Рийн трябваше да ги отведе до там без чужда помощ.
Мъжете го следваха безропотно, макар да се заливаха от смях всеки път, когато се отклонеше твърде много от посоката. Търпеливо му напомняха за земните ориентири и опасността да се движи в кръг, вместо по права линия. Но въпреки знанията и старанието му, онзи първи поход отне на Рийн три пъти повече време, отколкото би му трябвало сега, за да намери селото. Онзи първи поход се беше оказал и последният урок от Джейдан и Кай. Още на тринайсет Рийн можеше да стигне сам толкова далеч, колкото всеки от братята му.
Дните, прекарани с Брануен бяха още по-интересни. Докато се подсмихваше, белокосият мъж му разказваше за жените и наедряващите им тела, в които носят неродените си деца. Как ще отгатнеш дали ще е момче или момиче? Как и кога коремът на жената се смъква надолу и това е знак, че раждането наближава? Как само по очите ще познаеш, че е заченала?
Създаването на нов живот за Рийн наподобяваше магия. Той слушаше в захлас доста по-възрастния си брат и попиваше всяка негова дума. Брануен често му посочваше някоя от слугините, шетащи из двора и го препитваше в кой от деветте месеца трябва да е бебето в корема ѝ. Рийн трябваше да разбере дали е сгрешил чак след като мине раждането, но знаеше как да получи отговор веднага, само от изражението на Брануен. На това го беше научил Арне. Движенията на хората, жестовете им, интонацията, с която говорят – пак бяха знаци.
Строг и взискателен, Арне учеше момчето да контролира тялото и ума си. Да познава себе си и да разгадава умовете на другите. Да управлява сам желанията и страховете си.
Е, ако тази вечер Арне беше с тях, сигурно някой от съветите му щеше да е от полза.
Рийн бавно издиша, вгледан в ръцете си, докато съвсем престанаха да треперят. Около него мъжете седяха на групи по трима – четирима, върху кожени постелки, подредени като лъчи от всички страни на огъня. Личеше кои са пристигнали, за да бъдат белязани, и кои са само придружители. Първите оставаха вглъбени, вдигаха очи единствено да проследят поредния силует, тръгнал към кладата. Някои протягаха десници, стискаха ръцете му в подкрепящ жест:
–    Ерми! – произнасяха общото име за всички мъже, събрани на този бряг. Тяхното родово име, което никъде другаде не биваше да произнасят.
Рийн Ерми, Ери Ерми, Джейдан Ерми. Техният род се беше разпрострял далеч в земите на чужди племена, запазен не от общата кръв, предавана на синове от техните бащи, а от духа на мъжете му. Беше съхранен с упорита вяра, тайни и огън. Със себеотрицание и болка.
Веднъж Кай му беше казал, че с тази болка никога не се свиква напълно. Когато горещото желязо съвпадне със старите белези на гърба ти и залепне за кожата, най-първичните инстинкти започват да крещят вътре в теб. Иска ти се да отърсиш от жарта и да побегнеш. Всеки път, докато поредният знак те изгаря, за миг забравяш кой си и защо си там.
Огненият ритуал е изпитание на силата на духа, Рийн, чак след това на тялото – така казваше Кай.
С падането на нощта идваше реда на по-големите – десетгодишните. Следваха онези на петнайсет, двайсет, двайсет и пет… Белязването се повтаряше през всеки пет години от живота им, докато са живи. За Рийн това щеше да е третият път. Беше едновременно ужасен и развълнуван.
Огънят хвърляше рояци искри срещу вятъра, а над тях примигваха милиони звезди. Луната беше млада, едва забележим сърп в чернотата наоколо. Морето бучеше и заглушаваше и бездруго тихите разговори.
Рийн предпочиташе да бъде сам. В момента всяка компания го дразнеше. За късмет Агот също се беше запилял някъде, иначе цяла вечер щеше да му обяснява как няма дори да трепне от допира с нагорещения метал. По случайност Огненият ритуал на двете момчета съвпадаше в годините, само че за Агот щеше да бъде четвъртият. Рийн се беше нагледал на перченето му, бе слушал достатъчно хвалебствия за мъжеството на Агот. И все-пак мисълта, че той някак се беше измъкнал тази вечер не му даваше мира:
Къде се беше дянал проклетият Агот и защо не го беше взел със себе си?
Агот беше единственият приятел, който Рийн някога е имал, по простата причина, че възрастта му беше най-близо до неговата. Децата на ратаите не влизаха в сметката, беше забранено дори да ги доближават. Като дете Рийн изпитваше необяснима привързаност към по-големия си брат и затова беше отнесъл несметен брой ритници, удари и обиди от него. Работа на Агот бе да го тренира в ръкопашен бой, в резултат на което го използваше за чувал, който да бъхти безмилостно всеки ден. Рийн нямаше нищо против – само тогава Агот не странеше от него и дори понякога му даваше указания, вбесен че е „толкова слаб противник“.
А Рийн се стараеше. Той следваше съветите му и го удряше настървено, с всички сили, дори по забранените места. Изплъзваше се коварно от хватката му и се смееше, целият в кръв, задъхан и потен. Като дете Рийн обичаше сляпо Агот и му подражаваше във всичко, следваше го като пале, изпълнен с благоговение. Но после започна да пораства и да иска поне малко да му е равен. Да бъде мъж, също като братята си, също като Агот. Вече имаше пълното право на това, третият Огнен ритуал поставяше началото на зрелостта му.
Брегът, на който се намираше тази нощ Рийн, беше закътан в ниското, не се виждаше от сушата. Огънят гореше зад скалите, така че трудно да се забележи от морето. Горе на хълма имаше два кръга от постове. Сборът беше таен. Обществото на тези мъже беше тайно. Знанията, които те пазеха и предаваха през вековете бяха тайна за обикновените смъртни. Вечерта на третия Огнен ритуал щеше да е краят на тайните и за Рийн.
В ранния следобед Джейдан и Ери оставиха десетимата ратаи заедно с каруците в покрайнините на най-близкото село. Всички бяха уморени от дългото пътуване, колите трябваше да се постегнат, а малкото останала стока да се преподреди. Те не обясниха на слугите си къде отиват, само дадоха заповеди и взеха конете и Рийн със себе си. Агот се беше запилял сред дърветата, но със сигурност щеше да ги настигне.
Рийн препускаше по познатия му вече път, който водеше към морето. Джейдан и Ери не бяха чак толкова въодушевени. Конете им бяха по-тромави, а и носеха по-голям товар на гърбовете си – торби със сушени билки, кожени постелки, храна и сладка вода. По някое време Ери го догони. Когато конят му се изравни с неговия, той само му кимна да забави ход и да го последва. Рийн потупа нетърпеливото животно, принуждавайки го да не избързва и без да задава въпроси, го подкара след Ери.
Духаше солен вятър, макар да бяха още навътре в сушата. Земята тук беше неплодородна, напукана от жажда. Никой не живееше наблизо и не се грижеше за нея, затова само жилави бурени преграждаха пътя им. Навлизаха в шубраците и им се наложи да слязат от гърбовете на животните. Морски птици крещяха високо над главите им. Рийн никога преди не се бе отклонявал толкова от пътеката към брега, но мястото му изглеждаше смътно познато, сякаш и преди беше идвал. Високите, вплетени едно в друго растения не го объркваха, макар да можеше да надзърне само на няколко стъпки.
Намериха коня на Джейдан, вързан за един от по-дебелите клони. Ери водеше – пред него се появи прясно изсечена пътека. Когато храстите свършиха, през рамото му се показа самият Джейдан. Стърчеше в средата на миниатюрна поляна и чистеше закривения си нож от зеленината, която беше отсякъл, за да се добере чак тук. Клони, обсипани с отровни плодове се сплитаха един в друг и криеха небето над главата му, а на земята стърчеше само един побит камък. Беше стар, целият почернял от плесен и обрасъл с мъх.
Джейдан им се усмихна криво и приседна до камъка. На Ери му трябваше само крачка, за да се настани от другата страна. Намигна на Рийн и му посочи да застане насреща им. Въпреки спокойните им лица, момчето знаеше, че ще последва нещо важно. Той притихна, любопитен какво ще се случи.
Джейдан се протегна към стърчащото парче скала и започна да човърка мъха, да го събаря. Отдолу се показаха почти изтрити от времето руни. Мъжът изрони и последните следи от мъха с движение, наподобяващо милувка, сякаш искаше да погали скалата.
Рийн впери очи в надписа.
–    В следите на злите богове ще стъпвам, за да пазя рода си от техния – Ери изрече написаното дума по дума.
Момчето проследи руните и стигна до последния ред:
–    Аз, Рийн, се заклевам – плъзна пръсти по името си, изсечено в камъка.
Настъпи мълчание, в което изпъкна жуженето на насекоми и промъкващия се из клоните вятър. Рийн беше изненадан да види собственото си име, вдълбано в нещо толкова старо. Върху побития камък на брега на морето, накъдето се бяха запътили, и върху онзи вкъщи, скрит от любопитни очи на поляната с кедрите, беше изписано само родовото им име: Ерми.
–    Това е твоят камък, момче – меко се обади Джейдан.
Рийн вдигна очи, пълни с въпроси и Джейдан продължи да разказва:
–    Бил си тук и преди, макар да не помниш. Бил си с нас, или с Арне, или с Кай… С всеки от братята си. Ти си издълбал знаците в камъка. Ти си го сложил тук, за да знаеш, когато се връщаш.
Рийн се взираше в почернялото парче скала. Протегна ръка и пак погали релефа на думите. Той не беше объркан от чутото, напротив. През цялото си детство беше подготвян за този момент и за тази истина. Десетки емоции напираха в него, без нито една да излезе наяве. Така го бяха възпитали братята му.
Двамата мъже се спогледаха, чакайки го да каже нещо. След малко Джейдан реши, че е достатъчно и заговори пак:
–    Водил си нас като деца на други скрити места. Казвал си ни същите тези думи. Защото всеки от нас, всеки Ерми, има камък като този – той замълча, после тържествено добави. – Ние умираме и се раждаме пак. Винаги се връщаме. И сме същите, съвсем същите.
От всички вълнения в душата на Рийн, надделя ликуването. Усмивка разтегна едва забележимо устните му, проблесна в очите му, преди да успее да я скрие.
–    Рийн, разбираш ли? – повика го Ери.
Момчето кимна и се застави да го погледне:
–    Само ние ли? – попита делово. Изглеждаше далеч по-хладнокръвно от мъжете, седнали от двете страни на скалата.
–    Всички хора се връщат, но без да го знаят – вметна Ери и се върна към важното, което трябваше сега да му кажат. – Чуй ме, Рийн. Когато аз умра, ти ще ме намериш. Ще се грижиш за мен и ще ме научиш на всичко, което съм знаел…
–    Къде ще се върнеш? – прекъсна момчето патоса му, заинтригувано повече от детайлите.
Беше чул достатъчно изтървани думи, докато растеше, за да подреди сам пъзела в главата си.
–    Някъде наблизо – отвърна Ери и се засмя. – Или малко по-далеч понякога. Точно след девет месеца ще се роди момче. Това момче ще носи моето име.
Рийн кимна: Ето защо бяха нужни уроците на Брануен.
–    И руни ще са белязани на гърба му – довърши Джейдан.
–    Огненият ритуал не е само изпитание на волята ни, Рийн – побърза да продължи Ери, да не би хлапакът отново да задълбае в подробностите. – Това е начин да отбележим кои сме. Да не се загубим сред невежите хора.
–    Защо просто не им кажем – започна Рийн, но смехът на Джейдан го прекъсна.
–    Ха-ха-ха! Как може всеки път да задава един и същи въпрос, Ери?
–    Бих казал, как може да не го задава всеки път?
Двамата мъже се кикотеха, ала в гласовете им нямаше подигравка. Те бяха развълнувани от още едно потвърждение, че Рийн е същият онзи техен брат, когото са познавали назад във времето. Джейдан даже го сграбчи в мечешката си прегръдка, а Ери го потупа по бузата.
–    Хората са суеверни и слаби, Рийн – рече той, докато държеше брадичката му в едрата си шепа. – Ако те разберат за нас, то боговете също ще узнаят, бъди сигурен. И ще унищожат до крак рода ни.
Рийн погледна руните на камъка. “В следите на злите богове ще стъпвам” – прочете наум, а на глас изрече:
–    Кои са тези зли богове? Къде са?
Никакъв смях не беше останал в изражението на Джейдан. Никакво вълнение не струеше от него сега. Гласът му прозвуча по-тих и плътен:
–    Онейро. Запомни това име, момче – заплаха се заплиташе в думите му. – Те са децата на мрака и измамните сънища. Те бродят по безкрайната земя още от началото на времето. Те са сред нас, незабележими, на вид също като хората. С еднакви лица, които не можеш да опишеш. Мъже и жени без възраст, веднъж са млади, друг път стари. И все ще им повярваш, че са точно такива.
–    Онейро – прошепна Рийн на себе си, а разказът подхвана Ери.
–    Те носят смърт и болка на хората. Те дебнат мислите ни и си играят с тях. Те са вечни и мъдри. Те са хитри и всесилни. Никога никой не е в безопасност от тях.
–    Виждал ли си ги? – попита момчето със същия приглушен глас като Джейдан.
–    Да – потвърди Ери. – Не веднъж.
–    И какво направи?
Всяко момче на петнайсет, застанало пред камъка си, задаваше този въпрос. Всяко момче на петнайсет смяташе, че трябва да си всесилен, ако си надхитрил смъртта.
–    Не можеш да убиеш Онейро, Рийн – каза му истината Ери. – Можеш само да им попречиш, да отвлечеш вниманието им от други хора. Хора, които иначе ще пострадат.
–    Как? – той се приведе, нетърпелив за отговора.
–    Ще ти покажа. Ще те науча – усмихна се на себе си мъжът.
–    Казват, че има един начин – обади се Джейдан.
Рийн моментално се обърна.
–    Стига, Джейд – скастри го Ери. – Не сега.
Той се изправи и ги подкани да направят същото. Рийн разочаровано се надигна, но после пак приклекна до камъка.
–    Хайде, момче. Бъди търпелив, скоро ще научиш всичко. Сега е време да тръгваме.
Двамата мъже се запровираха през храстите без да го дочакат, но Рийн остана още малко. Пъстра сянка падаше върху поляната и се полюшваше заради вятъра – хлад и топлина, танцуваха по кожата му. Мрак и светлина се заплитаха пред очите му, и в душата му също.
–    В следите на злите богове ще стъпвам, за да пазя рода си от техния. Аз, Рийн, се заклевам – повтори той, преди да си тръгне.
Беше радостно най-сетне да разбере кой е и защо е роден. Беше плашещо да знае, че боговете на този свят никога няма да бъдат на негова страна. Изтърваните думи на Джейдан не спираха да кръжат из ума му. “Има един начин” – беше рекъл, преди Ери да го спре. Значи имаше надежда един ден злите богове да бъдат победени.
Щом му дадоха знак, Рийн се изправи. Вятърът го блъсна в лицето, когато се извиси над заслона на скалите. Тръгна бос между насядалите мъже, като внимаваше да не мята пясък по кожените постелки.
Земята беше хладна, пламъците го мамеха с топлината си. Момчето застана в центъра на множеството и подаде малка торбичка на човека до огъня. Вътре имаше четири железни знака, събрани в редица. Тези знаци бяха руните, които изписваха името му. Всеки от братята му притежаваше такива. Металът беше стар, изкован преди векове и точно пасваше на онази част от рождения белег – разпрострян по целия му гръб – която изобразяваше името му. Защото именно с него беше прогаряна всеки път, от най-първия, преди векове, чак до най-последния, когато беше на десет.
Мъжът ловко закрепи на металните късове по-дълга дръжка и ги сложи върху жаравата. Там лежаха и редовете с другите думи, нажежени и ярки като звездите над главите им. Рийн падна на колене и свали ризата си. В далечината се мярна познато лице и той се загледа натам, ала човекът изчезна така внезапно, както се беше появил. Можеше да се заблуди, че е Ери – заради тъмните разрошени коси и по-набития силует, но Рийн беше убеден, че е видял Агот. Имаше нещо странно в изражението му: нещо ново се беше появило, нещо друго липсваше. Беше го почувствал, макар да го зърна само за миг.
Подадоха му малка пръстена паница. Рийн изпи горчивата течност на един дъх и легна по корем до огъня. Хвана с две ръце дървената рамка, която служеше за опора, за да опита здравината ѝ. После погледна руните, издълбани в големия камък отпреде му.
Аз, Ерми – пишеше там. – Да бъде силен духът ми. Като на братята и бащите ми. Да помня. Да остана. Да се завърна.
Той нямаше как да види, че лицето на Агот се показа отново – бледо на фона на кафявите му дрехи и на нощта. Зад него като че ли имаше втори силует, по-фин и дребен, подобен на женска фигура, но той почти не се забелязваше. Ако го беше зърнал, Рийн щеше да се разтревожи. Жените не бяха добре дошли на този бряг, точно в тази нощ. В рода Ерми нямаше жени.
Агот се взираше към пламъците и малкия си брат, когото нямаше да последва в Огнения ритуал тази нощ, нито в която и да е друга нощ през годините. Мъжът, коленичил над Рийн отметна късата плитка от гърба му и това беше знак, че белязването започна.
–    Аз, Рийн – каза бавно момчето, събирайки всичката издържливост, на която беше способен.
Горе на хълма Агот се усмихна, когато го чу.
Металът засъска по кожата му, повтаряйки клетвата, която Рийн произнесе. Нажежените знаци се впиваха един подир друг в плътта, превръщаха в пламтяща рана целия му гръб.
–    Да бъде… силен… духът ми… като… на братята… и… бащите ми. Да помня. Да остана. Да се завърна.
Думите бяха еднакви за всички. Различни бяха само имената и натежалите от болка гласове, които ги изричаха един подир друг, чак до първите лъчи на зората.
–    Сбогом, Рийн. Сбогом, братко – каза тихичко Агот и се скри в тъмнината.
В селцето с бездънното езеро и кедровата гора щяха да се върнат само Рийн, Ери и Джейдан. Никой нямаше да забележи липсата на Агот – нито ратаите, нито господарите. Никой нямаше даже да помни, че такъв човек е живял.
Макар братята Ерми да знаеха много, те не знаеха всичко. Светът принадлежеше не само на смъртните и на Онейро, както вярваха те.

“OTIUM”, III глава

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *