iii

 

Рийн подсвирна на кучетата и отвори тясната порта в оградата. Гледаше ги как тичат на зигзаг по следите му, вирнали опашки и заболи муцуни в снега. Умът му беше зает с планове за празненството довечера, сигурно затова не забеляза, че вратата на къщата зее. Песовете като вихрушка го подминаха и задушиха снега. В гърлата им се надигна ръмжене. Рийн безшумно свали наметалото си, грабна мъждивата лампа от стряхата и се шмугна вътре.
Широкото помещение изглеждаше точно така, както го беше оставил. Втората врата, която гледаше към езерото и кедровата гора, беше залостена отвътре. Но на дъсчения под издайнически чернееха няколко влажни петна.
Застанал сам в полумрака, Рийн пак подсвирна на кучетата и когато лапите им застъргаха зад гърба му, дръпна резето и надникна навън. Макар и позатрупани, в снега все-още се различаваха скорошни стъпки. Рийн закрачи по пътеката, взирайки се в земята.
Човекът явно беше дошъл от гората. Беше минал през стаята и беше излязъл в оградения двор.
Иззад къщата избухна яростен лай. Момчето обърна гръб на дърветата и хукна по посока на звука. Беше тих като вятъра. Бърз като точна стрела. И го знаеше.
Инстинктите му на ловец го накараха да забрави всичките си кроежи за тази нощ. Само с три–четири грациозни скока той заобиколи къщата и надникна към редицата дървени постройки, където нощуваха ратаите.
–    Хайде, покажи се – промърмори безгласно. Оглеждаше натрупаните край пътеките преспи, които стигаха почти до гърдите му. През зимата общият двор приличаше на лабиринт от сняг.
Почти невидим силует се мерна в мрака, чак след навеса, пълен догоре със сено. Две от кучетата се изправиха на затрупаната ограда и вдигнаха муцуни точно натам. Момчето се прехвърли от тяхната страна на пряспата, обратно в заградения двор. Върна се и залости и двете врати на къщата.
Нямаше смисъл да търси човека там, където го бе забелязал. Нямаше и да го гони.
Когато се промъкна до мястото, в другия край на селцето се отвори и пак се затвори врата. Изплъзналият се шум от гласове и смях му подсказа точно коя беше вратата. Тази нощ всички –  господари и слуги – празнуваха заедно в големия хамбар.
Щеше да се чуе, ако беше влязъл непознат. Рийн се сниши и зачака, но шумовете наоколо останаха само познатите – на спящи коне в конюшнята, на мишки, които пъплеха в сеното. Откъм къщата долиташе сумтенето на кучетата, оградата издаваше присъствието си с проскърцване на лед и старо дърво. Почти недоловимото шумене на гората се смесваше с плисъка на езерото.
Момчето беззвучно тръгна по следата. Беше оставена от широки крачки и не се луташе из лабиринта от пътеки. Отвеждаше го право пред хамбара, където стъпките се смесваха с множество други и вече нямаше как да ги различи.
Преди да се покаже в светлината на факлите, забити в преспите пред входа, Рийн още веднъж се огледа. По ширналото се пред него поле цял ден бяха горели огньове. Около тлеещите жарави снегът се беше стопил на широки черни кръгове и в мрака те приличаха на светещи очи, втренчени в небето.
Ала полето беше пусто, дворът беше празен. Явно беше преследвал някой от братята си. Или от ратаите. Многото изпит ейл ги караше да излизат от време на време – Рийн се изхили, засрамен от глупостта си и всичките тайни кроежи се върнаха обратно в главата му. Нарочно се позабави още, колкото да овладее напрежението, защото пак го обхващаше. Знаеше, че трябва да е много внимателен и много хитър, за да измъкне най-сетне тайната от Джейдан.
Можеш ли да надвиеш Онейро?
Въпросът не му даваше мира и все го връщаше към изтърваните думи на Джейд: Казват, че има един начин.
Ери не му беше позволил да продължи и оттогава всички мъже в къщата избягваха въпросната тема. Това влудяваше Рийн. Любопитството и гордостта му бушуваха вътре в него.
Защо, макар че беше навършил петнайсет, макар да премина през третия Огнен ритуал, братята му още пазеха тайни?! Рийн бе поискал отговор само веднъж – достатъчно, за да му е ясно, че Джейдан ще продължи да мълчи.
Тогава направи план: За да приспи всяко подозрение, в очите на братята си не трябваше да изглежда нито твърде примирен, нито настойчив. През цялата есен той нито веднъж не заговори за Онейро. Чакаше. Беше избрал най-подходящото време за опита си да получи отговор:
Единствено в тази нощ господарският дом щеше да остане празен. Големият хамбар щеше да гъмжи от народ. А Джейдан беше там още от пладне.
Рийн бутна тежката врата и застана на прага. Вътре беше задушно и светло заради грамадния дънер в огнището. Клонки имел и зелен бръшлян висяха от високия таван и пръскаха аромат на гора. Беше първата от Дванайсетте нощи*.
Момчето тихичко засвири с уста, както правеше всеки път, когато беше нервен, но звукът се изгуби в общата глъч. Няколко от сновящите най-близо жени му се поклониха и той им кимна и се усмихна широко. Огледа се, забеляза вдигнатите при влизането му очи и кимна още няколко пъти.
Мъжете се бяха разположили на дървени пейки в по-далечния край на трапезата. Само там бяха запалени и маслени лампи. Ери, както винаги зяпаше отсъстващо в чашата си, а ратаите наоколо му безуспешно опитваха да завържат разговор. Ери вдигна вежда и му направи знак да се приближи, но Рийн само се ухили насреща му. Тази вечер нямаше да седне там, за да обсъждат на половин глас: “Трябва ли господарите да празнуват в хамбара и да развалят веселието на другите”. Това поне правеше Ери с мълчанието си всяка зима.
Карис предвидливо беше седнал наблизо и го отсрамваше. Сигурно вече разказваше как двамата с Рийн бяха уловили дивеча за тазвечерния празник, как го бяха дебнали и как се спотайваха в снега, защото щом вдигна чашата си към момчето, насядалите от двете му страни мъже го последваха с одобрителни възгласи. Рийн почти съжали, че няма да отиде при тях. Махна им учтиво и продължи да се оглежда.
Приближили чела, Арне и Кай спореха разгорещено. Двамата късаха с пръсти от печеното месо и разсеяно го пъхаха в устите си. Накрая на редицата белееха косите на Брануен – там, където седяха по-възрастните жени. Със сериозни лица те обсъждаха шепнешком теми, които не бяха предназначени за мъжки уши. Рийн знаеше, че ако се приближи, бързо-бързо ще бъде отпратен. Единствено Брануен беше допускан до неудобните истини на зачеването и раждането.
Жените гълчаха децата и се пречкаха една на друга, носейки хляб, ейл и месо. Внезапен смях избухваше в групата на девойките и после замираше рязко. Рийн нарочно заобиколи, мина покрай тях. Децата, насядали на пода до огнището го зяпнаха любопитно. Момченцата се изпъчиха, момиченцата скриха в шепи усмивките си. Девойките сведоха очи, за да ги вдигнат веднага щом ги подмине. Точно там, в единия ъгъл на масата беше седнала Лиля. Рийн я беше видял много преди да забележи Ери и Карис и да отговори на поклоните на жените пред огъня. Той знаеше къде се намира тя, още докато прекрачваше прага. Когато се беше усмихнал, усмивката му беше за Лиля, макар да погледна момичето само за миг.
Лиля дори не помръдваше. Бледа руменина мина през лицето ѝ, едва когато Рийн се отпусна на пейката до Джейдан, точно насреща ѝ. Беше чудесно съвпадение, че тя щеше да е пред очите му – макар да не го беше планирал, Рийн се зарадва.
–    Тук се забавляваме по мъжки, хлапе – сопна се Джейд между две глътки ейл. – Който кротува, отива при Ери!
Хор от басов смях придружи забележката му. Ери се мусеше от другата страна на дългата редица, но се престори, че не чува хапливите думи.
Рийн невъзмутимо се пресегна към каната. Напълни си чаша и я вдигна за наздравица, без да обръща внимание на пренебрежението, с което го бяха посрещнали. Избута решително от ума си Лиля и се съсредоточи върху измъкването на тайната. Представлението започваше.
–    Време ми е да се науча, чичо Джейд. Защо не ми покажеш?
Мъжът се разхили учудено. Лицето му беше зачервено от топлината и алкохола. Точно на това разчиташе Рийн.
–    Е, Рийни, много си смел тази вечер. Да те видим какво можеш!
Джейдан също вдигна чашата си и я удари в тази на момчето.
–    До дъно! До дъно! – закрещяха възбудено ратаите.
Напитката беше силна и сладка. Рийн се надяваше Джейдан да е погълнал достатъчно от нея и вече да е изпаднал в едно от откровените си настроения. Беше наясно, че няма как да надпие който и да било от братята си.
Той бавно изпи съдържанието на чашата и я обърна с дъното нагоре, за всеобщо удоволствие.
–    Още! Още! – закрещяха мъжете. Вдигнаха го прав върху пейката и бутнаха в ръцете му пълна чаша.
Рийн изруга наум. Не беше очаквал да са толкова въодушевени от първото му пиянство.
–    Братя! – извика той с престорена веселост, докато многото наздравици разливаха ейл по китката му. – Да пием за Слънцето! За победата му над Ледените великани! В тази нощ, чак до Дванайсетата!
–    Аааааа! – отговори тълпата на призива му. Дори от отсрещния край на масата наскачаха хора.
През множеството кани и паници с храна, очите на Лиля се взираха в неговите. Бяха пъстри и светли като пролетна гора, ако ги погледнеш отблизо.
Не се разсейвай – скара се сам на себе си Рийн. Ери се беше отказал да наблюдава само питието си. Дори Кай и Арне обърнаха глави по посока на виковете и спряха за момент да си шушукат.
Джейдан и ратаите вече пресушаваха чашите. Рийн успя да разлее половината от течността, но останалата се наложи да изпие. В същото време Ери се надигна от мястото си.
Някой запя и мъжете запляскаха ритмично с ръце. Беше бавна, чисто мъжка песен:
–    В най-дългата зима, в най-горчивата зима…
Щом вълците откъснат Слънцето,
щом вълците погълнат Месеца…**
Момчето побърза да се смъкне от пейката и също заудря една в друга длани. Трябваше на всяка цена да остане трезвен.
–    Какво правиш? – каза точно до ухото му Ери.
–    Нищо. Забавлявам се – отвърна невинно Рийн и направи притеснена физиономия. Надяваше се Джейдан да чува разговора.
–    Ела да седнеш при мен – мъжът го хвана за лакътя и го дръпна, сякаш беше тригодишен.
–    Нека остана, Ери – примоли се Рийн.
Нямаше смисъл точно сега да се карат заради покровителственото му отношение. Веднъж, само веднъж, можеше да го подмине.
–    Няма да пия повече, ако искаш – добави, и този път беше искрен.
Гласовете около тях затихваха. Хората започваха да забелязват сцената, която се разиграваше между господарите. Това също беше унизително, но Рийн трябваше да го изтърпи. Беше наясно какво ще се случи, още щом влезе в хамбара.
–    Хайде, остави го този път – обади се най-накрая Джейдан в негова защита.
Но Ери продължаваше да го стиска за лакътя.
–    Той е намислил нещо, Джейд – промърмори. – Познавам го.
Само гласът на певеца нарушаваше мълчанието от тяхната страна на трапезата:
–    …Брат с брата ще враждува,
Баща със син ще воюва.
И небесата ще са алени от кръв…
Джейд и Ери стърчаха до Рийн – единствените изправени мъже в хамбара – и се взираха един в друг, сякаш разговаряха само с погледи. Рийн сърдито прекрачи пейката:
–    Добре. Няма да седя до никой друг, освен до теб. Хайде да помълчим, Ери. Ще бъде весело! – искаше да го изкрещи, но само изсъска думите в лицето на Ери.
Е, поне Джейдан наистина го спря, когато разбута ратаите, за да се махне:
–    Той никак не умее да се забавлява, нали, момче? – мъжът се усмихваше, но очите му гледаха строго. – Ела.
Ето, Ери пусна лакътя му. Рийн уж се поколеба. После седна и демонстративно бутна празната си чаша по-далеч по тъмното дърво.
–    По-добре беше да го напия, Ери – каза тихичко зад гърба му Джейдан.
Това изобщо не беше по план. Момчето тутакси вдигна чашата си и се ухили на двамата мъже. Джейдан избухна в смях, но не и Ери.
–    Не ми се прави на хитрец, хлапе – промърмори той.
После Ери седна на старото си място и се втренчи в Рийн. Това също не беше по план, но поне го беше оставил близо до Джейдан.
Ратаите подхванаха по-весела мелодия, сякаш искаха да заличат напрежението от сдърпването на господарите си. Лъкът заизтръгва високи, стържещи звуци от струните на лирата. Девойките веднага наобиколиха свирача и запляскаха усърдно с ръце.
Рийн осъзна, че с братята му за пореден път развалят празника. Дори не беше помислял за това преди, мислеше само за собствената си наранена гордост. Чак когато видя как Лиля се усмихва насила и пляска в кръга от момичета, разбра колко малко внимание беше обръщал на хората в селото. Той познаваше лицата им, но не помнеше имената на повечето от тях. За Рийн, за господарите, те бяха само тълпа, която им принадлежеше.
Кучетата пред къщата му го бяха вълнували повече, а някои от тези хора бяха семейството на Лиля!
Момчето заоглежда насядалите по скамейките мъже и жени, облегнатите по ъглите хлапета, за които нямаше място около масата. Забеляза как нито един не поглежда директно в неговото лице, или в лицата на братята му.
Хм, какво беше това? Уважение или страх?
Насядалите край дългата трапеза затропаха в ритъм. Девойките припяваха и танцуваха две по две. Полите им се люшкаха, плитките подскачаха по гърбовете им. Рийн гледаше тънката фигурка на Лиля и му се струваше, че може да различи гласа ѝ сред пеенето на другите момичета. По-младите ратаи се присламчваха към танцуващите девойки. На него също му се искаше да приближи, ала кой знае какво щеше да направи Ери тогава.
Джейдан се беше преместил с две-три места. Беше зает да се кикоти и да подбутва насядалите покрай него ратаи, да пее с пълно гърло и да пресушава каните с ейл. Месото там оставаше недокоснато.
Рийн се промъкна обратно до него. Нямаше нужда да разбутва мъжете, те сами му правеха място. На няколко пъти пробва да се включи в разговора и ратаите учтиво го изслушваха, защото беше един от господарите.
Ала не и Джейдан. Той не го поглеждаше.
Рийн забеляза Ери да се подсмихва. За пръв път от много години му изглеждаше почти доволен, докато седи на трапезата в големия хамбар. За да го подразни, момчето пак напълни чашата си.
Щеше да измъкне тайната и да изтрие подигравателната му усмивка, без значение колко обиди трябваше да понесе гордостта му тази нощ!
Вече не само момичетата танцуваха. Някакъв наперен младеж беше прегърнал Лиля и я въртеше в средата на кръга. Дива ревност го заля, докато седеше като натрапник на пейката до Джейдан, толкова далеч от чуждото веселие. Очите на Лиля блестяха. Ръцете на мъжа бяха легнали на талията ѝ.
Може би Лиля обича този мъж – мина през ума му – може би тя му е годеница?
Беше съвсем в реда на нещата, девойките в селото се задомяваха рано.
Рийн срещна смутения ѝ поглед. Бузите ѝ бяха поруменели, но дланите ѝ не прегръщаха мъжа, напротив, отблъскваха го. Рийн обърна очи към лицето му и замръзна: този човек изобщо не беше от селото, беше непознат.
Но как се е промъкнал тук? Как никой не е забелязал?
Момчето изгледа един по един братята си. Джейдан беше заинтригуван само от каните с ейл, но Арне и Кай наблюдаваха спокойно танцуващите. Ери също гледаше натам. И Брануен, като стара бабичка, обсъждаше двойките с другите сприхави старици, ала непознатият мъж явно не му правеше впечатление.
Странно.
Странно беше и това, че мъжът го погледна. Зяпна го, сякаш искаше да го предизвика. Рийн почти се изправи. Тогава двойката се завъртя, вместо очите на мъжа, момчето улови погледа на Лиля. Стори му се, че тя поклаща лекичко глава. Паниката в жеста ѝ го отрезви и той се отпусна обратно на мястото си:
Защо Лиля не искаше да се приближи? За да не доразвали празненството? Заради негласното правило господарите и слугите да странят едни от други? Или защото мъжът имаше пълното право да танцува с нея?
Той изруга под носа си – заради момичето, заради пияния Джейдан, който явно го отбягваше, и заради всевиждащия Ери на другия край на масата.
Може би все-пак се беше издал. Ери беше забелязал нещо, защото подигравателната му усмивка липсваше. Той също наблюдаваше танцуващите, а след това изпитателно погледна Рийн и веждите му многозначително подскочиха.
Хм, това заради непознатия ли беше, или заради Лиля? – зачуди се момчето.
–    Какво, да не загуби търпение? – гласът на Джейдан го накара да осъзнае, че още стои, сякаш всеки момент ще се надигне от пейката. Непознатият пак го зяпаше. Хилеше му се и подскачаше в кръг заедно с Лиля.
Защо никой от братята му не реагираше? Кой беше този? Какво пак не му бяха казали?
Рийн избута въпросите от ума си и насочи вниманието си само към Джейдан. Тайната беше по-важна.
–    Мислех, че при теб ще е весело.
–    Така ли?
–    Ами… Виж, всички освен мен се забавляват – не можа да се удържи, посочи точно към танцуващите двойки.
–    Аз пък мислех, че си дошъл да ме питаш нещо.
Лукаво пламъче блесна в очите на Джейдан и Рийн осъзна, че го бяха хванали. Отпи глътка ейл, колкото да измисли какво да каже.
–    Ако попитам, ще ми отговориш ли? – изрече нехайно, сякаш наистина нямаше значение.
Мъжът до него престорено въздъхна и се наклони към ухото му:
–    Ери ти е като баща. Ако той смята, че не трябва да знаеш, аз също ще си мълча.
Рийн отвори уста да му възрази:
Ери не му беше баща, просто го беше довел в тази къща! Беше избил семейството му и го беше отвлякъл!
–    Той го прави за добро, Рийн, не за лошо. Сам ще ти каже, когато си готов.
“Когато си готов”, все това му повтаряха!
Е, Ери беше убил родителите му, само защото иначе те щяха да убият белязаното, “прокълнато” бебе, което им се беше родило. Беше го спасил. Нали?
Момчето несъзнателно забоде поглед в чашата си, също като Ери. В онзи момент наистина изглеждаше като негов син.
Какво ли щяха да направят уплашените им слуги, ако узнаеха за руните по гърбовете им? Какво ли би направила Лиля?
–    Не можеш да ме напиеш. Цял живот съм тренирал – Джейдан го сръга с лакът.
Рийн се усмихна едва-едва. Планът се беше провалил.
Той понечи да се изправи.
–    Не, остани – дръпна го обратно възрастният мъж. – Добре дошъл си.
Някаква бащинска загриженост струеше от него, въпреки зачервения нос и дъха на алкохол, оплетен в думите му. Ех, защо Джейдан не го беше довел в дома на Ерми, вместо Ери? Рийн винаги го беше харесвал повече от другите си братя.
Момчето почти се усмихна в отговор. Щеше да остане. Знаеше, че е по-добре да остане. Ала тогава Лиля се изплъзна от ръцете на непознатия и хукна към вратата. А мъжът тръгна подире ѝ. И пак – Арне, Кай, Ери, Брануен, Карис – никой не обърна внимание, че в хамбара се разхожда чужд човек.
И закача девойка от селото! Закача Лиля!
Момчето с мъка подтисна порива си да хукне веднага натам. Джейдан чакаше да каже нещо.
–    Явно не съм един от вас, чичо Джейд. Нямам място тук – в думите прозвуча повече обида, отколкото му се искаше да покаже.
Ала цялата есен беше отишла на вятъра.
Без да бърза, допи остатъка от ейла си. Прескочи пейката и бавно се запъти към изхода. Дразнещо бавно, искаше му се да тича.
Джейдан гледаше в чашата си. Ери гледаше в чашата си. Момчето открехна вратата и най-сетне излезе навън.
Лиля я нямаше никъде. Само фигурата на непознатия изпъкваше на светлината на факлите. Кой беше този и защо трябваше да хареса точно Лиля?
Човекът го погледна.
–    Най-сетне, момче – каза му.
Не съм ти никакво момче. Почти на шестнайсет съм – възропта в ума си Рийн, ала не проговори. Оглеждаше дрехите на мъжа за скрито оръжие. Самият той винаги носеше нож, закрепен на лявата му китка, но сега не посегна към него. Явно братята му бяха поканили този човек, иначе нямаше как да е в селото.
Точно тук Рийн се лъжеше.
–    Какво искаш? – реши, че е безопасно да го приближи.
Мъжът беше набит, малко по-нисък от него. Усмихваше му се с плътните си, леко нацупени устни.
–    Рийн? – беше въпрос.
Откъде този знаеше името му?! Момчето се вгледа по-внимателно в лицето отсреща. Разрошените тъмни кичури му напомняха малко за Ери.
–    Как влезе тук? Кой си? – попита строго и пристъпи още крачка по-близо.
Мъжът му се стори някак разочарован:
–    Хайде, Рийн, мисли! – гласът му прозвуча и заповедно, и умолително. – Познаваш ме, нали? Ти поне ме помниш! – човекът го хвана за ризата.
Рийн нямаше как да удържи гнева си, а и не искаше. Реагира светкавично. Сграбчи едната му ръка. Застъпи ходилото му и го препъна. Отпусна цялата си тежест върху коляното му. Блъсна го с все сила в стомаха, извъртя се и го събори в снега.
Беше само с едно неуловимо движение. Пресният сняг се разлетя, вдигна се като пера на мъртва птица. Но ръцете на непознатия го повлякоха, стегнаха болезнено тялото му, пречеха му да диша. Рийн се изненада. Леден скреж посипа лицето му, когато двамата се строполиха един върху друг. Гърдите му пламнаха, останали без дъх. Момчето яростно се забори да надделее, но онзи беше неестествено по-силен. Нечовешки бърз.
Двубоят настърви Рийн, както ставаше всеки път. Болката нямаше значение, нито студът. Усети кръв по устната си и я облиза. Всеки следващ удар му доставяше още по-дива наслада.
Юмрукът му се вряза злобно в меката плът на шията – заради това, че мъжът беше докосвал Лиля! Втори удар, с коляно в слабините – заради това, че я беше смутил! И пак, и пак, без да спира – заради разочарованието му, заради Ери и Джейдан, и всичките му проклети братя!
Едва си поемаше въздух, но продължаваше да сипе удари. Блъсни го отстрани, под ребрата! В ключицата! В гърлото! Над стомаха, точно между гърдите!
Снегът хвърчеше на облаци, вихреше се като прах с движенията му. Полепваше по разгорещеното му тяло.
Изкарай му дъха! Оглуши го! Накарай го да загуби ориентация! Да разбере, че ти си по-силния!
Ала човекът сякаш не усещаше болката, която всеки удар трябваше да му причини. Беше отпуснал цялата си тежест, натискаше го към земята. В един кратък момент момчето си даде сметка, че противникът му не напада, а само блокира атаките.
–    Рийн! Спри! Престани! – ето какво крещеше през цялото време.
Вбесен, Рийн удари глава в лицето му. Мъжът отскочи и го остави го да се изправи. Между тях плавно се промъкна стелещият се сняг.
Непознатият изви устни в предизвикателна усмивка, а момчето пак се хвърли отгоре му. Издигна се в блещукащия от снежинките въздух, разперил ръце с ветреещи се ръкави. Няколко светли кичура се бяха измъкнали от плитката, гъделичкаха ключицата му. Леденият въздух изсвистя покрай бузите му.
Непознатият се строполи по гръб, когато го възседна през кръста. Ала дори не беше задъхан! По кожата му имаше кръв, но… – Рийн объркано огледа разкървавените кокалчета на пръстите си. – Кръвта беше неговата собствена.
–    Добре, ще пробваме друго – непознатият рязко се издърпа изпод тялото му.
В един момент Рийн го притискаше, а в следващия мъжът беше на цели две стъпки, макар още да седеше в снега.
–    Ти искаше нещо от Джейдан, нали? Искаше тайната на Онейро – каза му.
Рийн трепна от звука на името: Беше като команда. Беше като огън в кръвта му. Огънят, с който го бяха белязали.
С едно движение се метна отново върху мъжа, притисна раменете и врата му с коляно, за да издърпа ризата му. Плата се съдра с глух звук. По голата кожа на гърба на непознатия – гладка и бяла, без белези, без нито едно петънце – закапаха снежинки.
Мъжът не беше Ерми. Не беше един от тях. Откъде знаеше тогава за Онейро?
Човекът в ръцете му изхихика:
–    Колко непохватно, Рийн. Но се радвам, че следваш мисълта ми – той само се намести по-удобно под натиска му.
Имаше нещо много познато в това му движение.
–    Откъде знаеш това име? – изсъска момчето.
–    Почти откъдето и ти. Не задълбавай в подробности – непознатият го отблъсна го с лекота и съблече скъсаната дреха.
Остана гол до кръста в хапещия студ, а кожата му дори не беше настръхнала. По тялото му нямаше нито една подутина, нито следа от злобните удари, които му беше нанесъл Рийн.
–    Ти си един от тях – констатира с приглушен глас момчето.
Не знаеше какво да направи. Да побегне? Да извика помощ? Да продължи да се бие? Но имаше ли смисъл?
–    Стига вече. Искам да си спомниш името ми! Кой съм аз, Рийн?
Рийн инстинктивно се дръпна, когато онзи посегна към него. Лицето му се сгърчи от гняв:
–    Хайде, бий се, нали си непобедим! – изръмжа и скочи пак на крака.
Който и да беше мъжът, той нямаше да се подчини!
Тогава стана нещо, което май вече се беше случвало: Рийн беше стоял и друг път така – яростен, леко приведен, с длани, свити в юмруци. Противникът му беше ниско долу. Само за миг Рийн виждаше кафявите му очи под дългите момичешки мигли. После противникът му се завърташе с крака, опънати на педя от земята. Подкосяваше го и Рийн губеше равновесие. Залиташе. Падаше, а тялото му беше като приковано, не можеше да помръдне.
Хладен метал пробягваше по кожата му, опарваше шията му. Пред очите му бяха ухилените плътни устни.
–    Агот, достатъчно – долиташе глас.
Но не този нежен женски глас, не. Трябва да е бил гласът на някой от братята му…
Познатото отмина. Реалността се върна с острие до гърлото му. Собственият му нож, който така и не беше извадил от канията на китката си!
–    Има една легенда – устните на непознатия доближиха ухото му и натискът на острието се засили. – Ако спечелиш сърцето на някой Онейро, ще вземеш Силата му. Ако пък спечелиш доверието му, ще откраднеш вечния му живот. Това е тайната.
После мъжът се втренчи в черните му очи. Чакаше. Чакаше Рийн да каже нещо.
–    Агот! – нетърпеливо произнесе женският глас.
Рийн не помнеше да е чувал нито гласа, нито името.
–    Кой си ти, Агот? – просъска. Само този въпрос се въртеше из мислите му.
Надвесеното лице се свъси. Разочарованието пак се върна под момичешките мигли. Ножът се отдели от врата на Рийн, плъзна се по-надолу.
Кипяща болка прониза рамото му и Рийн изкрещя.
Беше толкова… познато.
Агот го пусна и се изправи, а зад гърба му се показа жената, която явно го беше викала.
Наистина не беше Лиля. Ах, какво облекчение!
Тя сграбчи ръката на Агот и го поведе нанякъде.
Рийн седна в снега, скърцайки със зъби от болка. Пое си дъх и измъкна рязко ножа от раната. Гледаше ги как тичат през полето. Приличаха на призрачни сенки, едва докосваха земята.
Ако бяха Онейро, защо му бяха доверили тайната си? Ако бяха Онейро, защо го бяха оставили жив?
После Рийн осъзна, че не може да си спомни името на мъжа. Дори лицето му не помнеше добре, сякаш не беше стоял на един дъх от него, сякаш никога не беше чувал или изричал името му!
Притисна раната и горещата кръв заструи по китката му. Беше дясното рамо. Отляво сърцето му биеше глухо, в ритъм със стъпките на отдалечаващите се мъж и жена. Широките им, плавни подскоци скоро ги скриха в мрака на изпъстреното с жарави поле.
Дълга сянка и се проточи в краката му. Рийн се извърна. Беше Лиля.
Лиля… – спомни си, че беше излязъл, за да я защити. – Какво ли беше видяла? Какво ли беше чула?
Косата ѝ пламтеше на светлината на факлите, но лицето ѝ тънеше в мрак. Рийн я зяпна безмълвно. Не можеше да измисли какво да ѝ каже. Бум-бум! Бум-бум! Сърцето му думкаше, факлите пращяха тихичко. От усилието да стои обърнат в нейна посока, чертите му се изкривиха от болка. Тогава тя забеляза кръвта:
–    О! – нещо средно между писък и шепот се изплъзна от устните ѝ. Направи неволна крачка напред, после се върна.
–    Лиля – повика я Рийн. Досега не беше изричал името ѝ.
Тя се изпъна като струна. Наведе се отдалеч към него и полата ѝ се люшна като камбана.
–    О! – пак изписка тихичко. В гласа ѝ се долавяше плач.
–    Не се плаши! Всичко е наред! – този път дори не се замисли какво да ѝ каже. Тя беше уплашена.
–    Ранен си. Има кръв.
Беше толкова хубаво да говори на него. Да се страхува за него – за момент Рийн пак остана безмълвен.
Момичето се обърна несигурно към хамбара.
–    Лиля! – произнесе по-силно той.
От това болеше. Но раната не беше сериозна. Целеше да го спре, не да го убие. Почти беше сигурен.
Момичето спря пред вратата.
–    Ела – помоли я Рийн.
Бяха сами навън. Не беше за изпускане.
Лиля се огледа. Направи няколко крачки и послушно приклекна в снега. Рийн се беше вторачил в лицето ѝ.
Очите ѝ бяха светли и пъстри, също като пролетна гора.
Клепачите ѝ трепнаха свенливо към раната на рамото му, към капките кръв в снега. После за миг към очите му.
Двамата мълчаха. Момчето чуваше затаеното ѝ дишане.
Косите паднаха пред лицето ѝ. Той протегна ръка и ги докосна лекичко.
Устните ѝ се разтегнаха в усмивка. Разтвориха се. Нямаше как да не се наклони към тях. Нямаше как да не ги целуне.
Лиля трепна, дъхът ѝ опари замръзналата му кожа и се сля с неговия дъх. Беше първата му целувка. Той не можеше да спре да се усмихва. Искаше да го направи пак.
–    Помогнете! – изписка Лиля и се наведе към раната му.
Рийн се обърка. Нима тя не искаше да я целуне? Нима се страхуваше от него?
Някой тичаше по натрупалия сняг. Вратата на хамбара бавно се затваряше. А той дори не беше чул кога човека е излязъл.
Беше Джейдан. Лиля се дръпна, направи му място и мъжът приклекна до Рийн.
–    Ранен е. Някой го нападна, но не го познах – заобяснява тя.
Още беше уплашена, но очите ѝ не спираха да му се усмихват. Очите ѝ бяха пълни с обещания.
Джейдан дръпна ръката му, за да огледа раната. Май не ги подозираше.
–    Не е дълбока. Само малко боли – каза Рийн на Джейдан, като гледаше Лиля. Искаше тя да знае колко е смел.
Хм.. Дали беше видяла как непознатия го беше надвил? Надяваше се да го е пропуснала.
Джейдан го подхвана за здравото рамо.
–    Тичай вътре, малката. Извикай Ери – олюлявайки се лекичко, той поведе момчето към къщата.
Докато Лиля бързаше по утъпканата пътека, Рийн пак огледа полето. Беше пусто. Само загасващите жарави примигваха в нощта.
В хамбара Лиля изтръска снега от раменете и косата си и тръгна покрай насядалите мъже. Страхуваше се, че щом я погледне, Ери веднага ще разбере какво е правила навън.
–    Господарю Ери – повика го.
Сигурно лицето ѝ пламтеше, а по устните ѝ ясно личеше целувката на Рийн.
–    Господарят Джейдан ви вика в къщата. Господарят Рийн е ранен – въпреки страха, тя изпита удоволствие да изрече на глас името на Рийн.
Ери наистина я загледа. Лиля се поклони и отстъпи. Мъжът най-после се изправи, прекрачи пейката и се отдалечи.
Рийн беше ранен. Преди това момичето, мъжът, с който танцуваше то и Рийн бяха излезли навън. Дали Рийн се е сбил заради момиче – зачуди се Ери и забърза към къщата.
Рийн веднага разказа на Джейдан за непознатия мъж. Вече не беше съвсем сигурен дали наистина е чул името му.
–    Мисля, че беше Онейро.
–    Какво? – Джейдан се огледа.
–    Мъжът, който ме нападна. Видя ли го вътре, в хамбара? – Рийн нарочно пропусна “танцуваше с Лиля”. – Беше твърде бърз. Твърде силен. И знаеше за тайната.
–    Какво? – пак попита Джейдан. После възрази. – Глупости! В хамбара нямаше чужди хора.
Речта му беше леко провлачена и му трябваше време, за да схване за какво говори момчето.
–    Не беше Ерми! Проверих – ядоса се Рийн.
–    И как реши, че…
Момчето го прекъсна:
–    Ако някой Онейро те обикне, или ли се довери – процеди през зъби, вперил очи в подпийналия мъж.
–    И ако го признае – продължи слисано Джейдан, а после тръсна глава. – Не, те нямаше да те оставят жив. А и не ползват оръжия, доколкото знам. Прободе те с нож, нали?
Със собствения ми нож, мътните да го отнесат! – възропта мислено Рийн. За нищо на света нямаше да го признае.
–    Тогава кой е бил? – сопна се гласно и закрачи по пътеката. – Минал е през къщата. Дошъл е чак до хамбара, дори е влязъл вътре без никой да се усъмни!
–    Я чакай малко! Кой ти каза това? – сега и Джейдан изглеждаше ядосан.
–    Намерих вратата на къщата отворена, имаше сняг по пода – не можеше да повярва, че Джейдан не е видял мъжа. Дори и подпийнал. Нямаше начин!
–    Не това, не ме прави на глупак!
Рийн замълча, без да го разбира.
–    Кой ти каза тайната, Рийн? – от пиянския му говор не беше останала и следа.
–    Казах ти. Онзи мъж.
–    Някакъв невидим мъж уж е бил в хамбара! – избухна Джейдан. – Двамата сте си споделяли тайни! А, да, сбили сте се, нали така? Преди или след като си побъбрихте? Не ми пробутвай небивалици, момче! Сам ли се прободе?
Той посочи ядно към раната му. Остави го да върви сам и тръгна напред по пътеката. Размахваше ръце, докато говореше:
–    Бесове! Сега Ери ще реши, че аз съм ти казал!
–    Че си казал какво? – долетя гласът на Ери зад гърбовете им.
Въпреки болката в рамото, Рийн се изкиска. Едва сега си даваше сметка, че се беше добрал до тайната. И беше целунал момичето.
Някъде пред него Джейдан изруга.

* Дванайсетте нощи – визира се езическият празник Юл или Ил, отбелязван по време на
Зимното слънцестоене.
** Песента е взаимствана от скандинавския фолклор, превод на автора.

 

„Otium“, непубликувани глави, Агот

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *