Преразказах тази народна приказка, защото ще опитам да направя нещо като „Месец на българските Вси светии“ за моето момиченце. Ще осъвременим стари традиции, така че да са забавни за дете, ще отделим специално време за приказки, свързани с прехода към зимата. В блога ми Мое умно бебе ще споделя приготовленията ни за празниците Димитровден, Мишникден, Архангеловден, Катерининден, Мечкинден и света Варвара – те продължават чак до декември. Надявам се идеята да ви хареса и да празнуваме заедно!
Имало някога един беден рибар, който нямал сполука нито на сушата, нито в морето. Живеели само двамата с неговата жена и често гладували, защото той рядко имал добър улов. Един ден рибарят хванал само една мъничка рибка в мрежата си. Докато се чудел на лошия си късмет, рибката му проговорила с човешки глас:
-Пусни ме, рибарю! Виж колко съм мъничка. Нито ти ще се заситиш с мен, нито жена ти.
Рибарят помислил, помислил, пък се смилил над нея и я пуснал обратно в морето.
Ето че след време същият този рибар уловил същата говореща рибка. Рибката била пораснала, ала пак си оставала твърде дребничка, за да засити когото и да било.
-Пусни ме, рибарю – отново замолила рибката. – Толкова съм мъничка, няма да заситя глада ти.
Рибарят я пуснал, макар нищо друго да не бил уловил в този ден. Върнал се у дома с празни ръце.
Ала ето че след време в мрежите на милостивия рибар за трети път се оплела същата говореща рибка. Този път рибката казала друго:
-Вече не съм мъничка, рибарю. Вземи ме, подели ме с жена си, а костите ми заровете в обора.
Рибарят направил каквото му казала рибката. Похапнал сладко с жена си, а рибешките кости заровил. Като по чудо, след девет месеца жената на рибаря родила две момченца-близначета, а пък кобилата родила две кончета – бяло и червено. Рибарят и неговата жена кръстили момчетата Димитър и Георги, а те расли-порасли добри и юначни. Щом възмъжали, решили да тръгнат по белия свят и да си го поделят. Едната половина за единия, другата за другия. Георги яхнал белия жребец, Димитър яхнал червения, после поели в различни посоки.
Георги срещнал лятото и се побратимил с него. Димитър пък станал побратим със зимата. Където стъпнел червеният му кон, есенните листа на дърветата капели, а от дългата, бяла брада на Димитър капели снежинки. Зимата вървяла подире му.
И днес по нашите земи, дойде ли Димитровден, с него идат първите ноемврийски снегове. А какъвто се падне Димитровден – студен или топъл, дъждовен или сух, такъв ще е напролет и Гергьовден. Защото, макар разделени от половината свят, душите на двамата братя-юнаци Димитър и Георги са свързани във вечността.
КРАЙ
народна приказка
ВИЖТЕ СЪЩО:
