от Евел Инара

Част I

МЪЖЕТЕ ЕРМИ

ПЪРВА ГЛАВА

Приятелките ѝ пищяха. Прикриваха с ръце телата си и се опитваха да тичат през ледената вода. Езерото беше дълбоко, а бреговете му – стръмни. На четвъртата крачка момичетата бяха нагазили чак до хълбоците. След това бързо приклякаха и плуваха по-навътре.

Истината е, че приятелките ѝ не се замисляха как изглеждат, погледнати отстрани. Те бяха притеснени от голотата си и от криещите се из близките храсти хлапаци. Само тя се вълнуваше. Даже повече – тя си представяше как би изглеждала.

Напоследък не влизаше заедно с другите в езерото. Вместо това се качваше на голямата, плоска скала. Камъкът се врязваше на цели шест крачки навътре в дълбокото.

Беше топъл под стъпалата ѝ.

Момичето се наведе към водата, а отражението ѝ надникна нагоре, към небето и нея. Косата ѝ се ветрееше лекичко, разпусната над голите ѝ рамене. Тя направи последната стъпка напред – към въздуха и към собственото си отражение. След миг водата я обгърна чак до брадичката.

Резкият студ почти я принуди да извика, но тя обърна писъка в смях. Кръгла вълна вървеше от тялото ѝ към отсрещния бряг. Под нея нямаше дъно. Тя въздъхна от удоволствие. Косата ѝ беше останала суха и се носеше по водата като някакво грамадно, жълто цвете.

Заплува към шумната, момичешка тайфа и извика имената на онези, които бяха най-близо и можеха да я чуят. Въодушевени, приятелките ѝ закрещяха нейното име в отговор:

– Лиля! Лиля!

Тя се гмурна, за да изплува до едната от тях. Момичето весело изпищя и пак извика името ѝ. С потъмняла от водата коса, Лиля се смееше. Къпането вървеше точно така, както го беше замислила.

Друго момиче загреба вода и я плисна в лицето ѝ. Езерото мигом закипя. Пръски, викове и смях се разлетяха.

Воден бой! Най-веселата част от всяко къпане! Но… За децата.

Лиля се гмурна за втори път, после бързо заплува към сушата. Показа се чак когато беше на плиткото. Беше най-отпред. Зад гърба ѝ десетината други момичета още се бореха с тежестта на водата. Те пискаха и се прикриваха с длани, докато излизаха обратно на каменистия бряг. Но Лиля не се вълнуваше от очите хлапаците, които ги дебнеха, скрити нейде из храстите. Вълнуваха я две други очи. Две очи, които бяха останали зад гърба ѝ.

Не погледна натам. Нямаше нужда да гледа. Пèрин беше отвъд дърветата, тя чувстваше погледа му, все едно с отсрещния бряг я свързваше невидима нишка. Цялото ѝ същество беше съсредоточено в това усещане. Чувстваше се отделена, сякаш беше огряна от ярка светлина. Чувстваше се красива. Нищо детско не беше останало в нея, въпреки едва заоблените гърди и тесния ѝ ханш. Защото тя беше влюбена. В Перин. И беше наясно, че това е много, много глупаво.

Лиля никога не беше разговаряла с него. Може би той изобщо не знаеше името ѝ… Може би си въобразяваше, че я вижда, когато той уж поглеждаше в нейна посока?

Перин винаги стоеше далеч. Беше невъзможно да го доближиш. Беше невъзможно да останеш насаме с него. Просто беше забранено.

Лиля помнеше как веднъж, много, много отдавна, детското ѝ любопитство я беше накарало да попита:

– Мамо, защо господарското момче си няма майка?

Беше посочила с детско пръстче Перин, а майка ѝ сепнато беше уловила ръката ѝ. Беше стиснала до болка дланта ѝ в своята шепа.

– Млък! – беше казала, съскайки. – Не приказвай за господарите, дъще! Разбра ли? Не се чуди! И нищо не питай!

В очите ѝ се четеше толкова гняв, че Лиля беззвучно беше заплакала и се беше отскубнала от хватката ѝ. Беше се скрила между стрехите на обора и зимника, засрамена от яростта на майка си и от своите издайнически сълзи.

Тих смях беше погъделичкал до ухото ѝ. Старческа ръка треперливо я беше погалила:

– Всеки има майка, детенце. Всеки има. Даже господарите. Не ни и трябва да знаем повече, като си имаме покрив над главите и хляб в стомасите. Нали? Нека пазим каквото имаме, детенце. Нека мълчим. Няма какво да се чудим и питаме.

Тогава за първи път Лиля беше чула една от онези страшни приказки за господарския дом: как някога, отдавна, някой си Тове се промъкнал след господарите на оградената от кедри поляна. Искал да види какво правят там всеки ден.

Откакто се помнеха, онова място беше скрито зад непроходима стена от дървета и храсти. Ратаите само предполагаха, че там има поляна. Освен господарите, друг не стъпваше отвъд гъстите клонаци.

До кедрите се стигаше по камъниста пътека, която тръгваше от задната врата на господарската къща, заобикаляше езерото, прескачаше един от потоците и се загубваше между високите дървета. Обикновено рано сутрин и привечер оттам минаваха двете господарски момчета, заедно с поне един от шестимата възрастни мъже, които притежаваха това стопанство.

И така, онзи Тове изчакал мъжете да се скрият от погледа му и поел по забранената пътека. Дърветата заплашително шумели, храстите преграждали с жилави клони пътя му. Но онзи Тове бил дребничък и тих като коза. Шмугнал се незабелязан в една пролука и гъсталакът го погълнал.

Не се върнал повече. Никой никога не го видял.

Докато растеше, Лиля чу още такива истории. Възрастните ги разказваха в зимните вечери, когато вратите бяха залостени и огънят хвърляше по стените злокобни сенки. Децата ги шепнеха, сврели едно в друго главици и не смееха да излязат, щом падне мрак.

Животът на господарите им беше обвит в страховита тайнственост. Осмината мъже живееха заедно в отделена постройка, която беше оградена откъм селото с нисък, жив плет. Отвъд тази граница не минаваха даже домашните птици. Три клепоухи кучета бяха единствените обитатели на двора около господарската къща. Дори отдалеч изглеждаха зли.

Ратаите спяха в пет дълги къщи, долепени в редица до сградите за добитъка и каруците. До тях имаше ковачница, където подковаваха конете. Имаше и друго грамадно огнище, където се печеше хляб за цялото стопанство, на огъня къкреха гърнета с ястия, а през студените месеци всички деца, освен господарските, се събираха на топло.

При ратаите винаги цареше глъч и оживление, ала господарският дом по всяко време беше тих. Лиля малко съжаляваше Перин и по-големия му брат Агод заради самотата им. Двете момчета не бяха близки по възраст, за да играят заедно. Агод все драскаше нещо в пръстта, а после заличаваше линиите с крак и започваше наново. Крещеше по Перин, ако той или кучетата претичат през рисунките му и го пъдеше по-далеч. Перин харесваше кучетата. И кучетата го харесваха. Той ги прегръщаше и се въргаляше с тях в прахоляка. Агод му крещеше и заради това. По-малкият не се впечатляваше особено и продължаваше с игрите си.

Понякога момчетата се биеха. Те настървено се вкопчваха един в друг, обсипваха се с умели удари, докато яростта им се превърнеше в хладнокръвен двубой. Това можеше да продължи часове, ала господарите никога не ги разтърваваха. Почти всеки път победител беше Агод – той беше по-силен и по-едър. Но Перин беше хитър и като че ли по-упорит от брат си.

Децата от другата страна на плета шепнешком се обзалагаха кой от двамата братя ще надделее. Залагаха шепа боровинки, борови ядки, пробити речни камъчета, върхове на стрели, шарени пера или яйца на горски птици. Кой каквото имаше да предложи. Лиля винаги беше на страната на по-малкия брат. Дори омазан в кръв и прахоляк, потен и раздърпан, за нея Перин беше несравнимо по-привлекателен.

След края на тези героични сбивания той отиваше до ведрото с вода и потапяше главата си в него, независимо колко студено беше навън. После момчето се отпускаше на земята, а кучетата ближеха лицето му. Розова вода мокреше дрехите му и оставяше следи, които трудно щяха да се изперат.

Лиля протягаше на връстниците си шепата плодове или някое друго съкровище, което току-що беше загубила. На следващия ден майка ѝ щеше да гълчи тихичко по двете момчета и да търка до побеляване плата на ризите им.

Господарите им се прехранваха най-вече с търговия. Уж ценяха дори най-непотребната вещ, ала към дрехите си се отнасяха със смайващо безразличие. Защо никога не сваляха ризите от гърбовете си? Защо нехаеха дали ще бъдат разкъсани или непоправимо омазани? Многобройни кръпки и петна покриваха ежедневните им одежди. Майка ѝ ги киснеше в тъмна отвара от билки, за да не личат следите от кал, кръв и трева, които не успяваше да премахне. Затова шестимата мъже и двете момчета се забелязваха отдалеч през зимата и почти се сливаха с гората през другите сезони, особено наесен.

Жълто-кафявите дрехи хвърляха медни отблясъци върху светлата коса на Перин и правеха черните му очи по-топли. Той седеше невъзмутимо в прахоляка, с мокра глава и подпухнало от ударите на брат си лице. Отвъд плета, иззад копите сено долитаха радостните възгласи на спечелилите в облога, които деляха печалбата. Агод плюеше по земята и се прибираше наперено в къщата.

Тогава Перин спираше очите си в нейните. Сърцето ѝ биеше с оглушителни удари. Времето замираше. Светът онемяваше в такъв миг. Бяха само тя и момчето, чиито очи се взираха нейните.

Чуваше го как си свирука през зъби…

След още миг все някое от клепоухите кучета-пазачи се изпречваше между двамата, завирайки нос в лицето на Перин. Когато най-сетне се отдръпваше, погледът на Перин вече бе някъде другаде. Умът му беше зает с нещо друго.

Лиля сепнато се извръщаше от господарското момче, припряно се вмъкваше в шумната детска тайфа. Беше родена и отраснала тук – в това малко, самотно селце в кедровата гора, сгушено край бездънното езеро – също като майка ѝ и баща ѝ, и техните майки и бащи, и бабите, и дядовците ѝ преди тях. Беше хубаво място, въпреки страшните приказки, които всички знаеха, но рядко се осмеляваха да разказват.

Само старата Алда не се страхуваше. Може би защото вече беше грохнала и оглупяла от годините, може би защото нямаше деца и внуци, които да пази. Ден след ден, през цялото ѝ детство, старата Алда седеше на припек и слушаше препирните на жените, шетащи из двора. Знаеше всичко, въпреки че уж недочуваше. Виждаше всичко, макар ирисите ѝ да бяха млечни, като забулени в бяла мъгла.

Костеливата ѝ десница сграбчи престилката на Лиля и с изненадваща сила я дръпна да седне. Очите ѝ се вторачиха заговорнически в нейните. Старицата посочи господарската къща.

– Стара съм, дъще. Знаеш колко съм стара – каза ѝ и замълча.

След малко момичето понечи да си тръгне.

– Онази приказка за бедния Тове я знаеш, нали? – спря я гласът на жената.

Мътните ѝ очи отново се взираха в нейните. Лиля кимна объркано. Самата Алда ѝ я беше разказвала.

– Знаеш и за глупавия Етан, и за клетата Лида, и за брата и сестрата, които уж избягали, когато храната тук не достигала. Знаеш ги, нали?

Момичето се огледа с безпокойство към господарския дом. Старицата ѝ намигна.

– А знаеш ли онази за неразумната Алда, дъще? Някой разказвал ли ти е тази история?

Тя се изсмя на слисаното ѝ изражение. После притегли лицето ѝ към своето:

– Не говорят, докато не си отидеш. Мълчат и треперят от страх. Какво е техния страх в сравнение с моя, а?

Хвана дланта ѝ, потупа я лекичко. Грубата ѝ кожа драскаше и гъделичкаше.

– В онази къща не е влизала и няма да влезе жена – старицата пак посочи каменните зидове на господарския дом. – Онези мъже не дават сърцата си на никоя. Те не признават децата си, дори да са момчета, запомни. Знай го от неразумната Алда, дъще, не се надявай. Не се погубвай като мен.

Лиля даже не мигаше насреща ѝ, не издаваше звук. Стоеше замръзнала пред бабичката, уплашена, че са я заловили.

– Перин е, нали? – рече жената. – Не може да е Агод. Онези с името Агод все са сърдити на света, знаят само да си вирят носовете. Обаче Перин… Ха-ха-ха – смехът ѝ прозвуча като давене, задъха я. – Перин не е нито като недоверчивия Ери, нито като веселия Бране. Жарис го интересуват само горите и лова, затова не го броя. Джедан е все при конете, а и вече е стар за тебе. Харне и Каю пък никога не са били достатъчно хубави – тя свиваше пръстите си един по един, когато произнасяше имената. – И аз харесах Перин. Бях хубавица тогава, макар да не ти се вярва.

Пак ѝ намигна. Момичето реши, че си е изгубила ума и не знае какво говори. Уплаши се от думите ѝ.

– Чакай, дъще, не бягай. После ще ми благодариш! Само аз мога да ти кажа, каквото трябва да знаеш. Седни! Седни и слушай, пък после съди.

Лиля се отпусна на земята. Старата Алда пак доближи лице до нейното.

– Онези с името Перин все са златокоси и наперени. Очите им пронизват чак до костите и в стомаха ти пърхат пеперуди, щом са наблизо. Нали?

Лиля неволно се усмихна. Бузите ѝ поруменяха.

– Да, да. Този Перин е одрал кожата на моя. Може и да съм стара вече, може и да бъркам, но и сега сърцето ми трепва, като го гледам как тича с песовете по двора. Обаче, дъще, може и по друго да прилича на моя Перин…

– По какво? – изплъзна се от устата на момичето, за което то мигом съжали.

Бабичката размаха костелив пръст към талията ѝ.

– Той няма да ти даде името си и домът му няма да стане твой. Ще стои далеч от теб, докато коремът ти наедрява. Няма да дойде, даже когато детето му се роди и никой друг няма да вярва, че е негово.

Лиля издаде глух звук, сякаш искаше да възрази, но жената не ѝ обърна внимание.

– Друг мъж няма да смее да те поиска, колкото и да си хубава – отсече тя. – Майка ти и баща ти ще се отвърнат от теб, братята и сестрите ти няма да те поглеждат. Чуждите ще шепнат зад гърба ти, старите ще те корят. Ти и детето ще сте трън в очите на всички…

След всяка поредна закана гласът ѝ изтъняваше, накрая съвсем заглъхна. Очите на старицата плувнаха в сълзи, тънки вадички се запровираха по сбръчканите ѝ страни. Лиля разтвори ръце и несръчно я прегърна, но Алда не се отпусна в обятията ѝ. Грубо се отстрани и скри лицето си в шепи:

– Когато стария Жарис умря, моят Перин замина и доведе момче в къщата. Все-още бях хубава и млада. А той си доведе друг син, пеленаче. Кръсти го Жарис и не се отделяше от него. Обичаше го. Радваше му се…

Беше забравила за Лиля, говореше на себе си:

– Коя е била онази жена, дето го е родила? Каква е била, за да иска нейния син, а моя даже и да не поглежда?

Момичето чакаше да чуе, да разбере.

– Коя е била? – попита.

Алда сепнато извърна глава.

– Ти май не слушаш какво ти приказвам, дъще! Перин доведе бебе, не жена. В онази къща не стъпват жени, запомни го, ти казах!

– Не го ли попита…

– Ха! Той ме излъга, показа ми, че нищо не струвам. Не ме поглеждаше, камо ли да ми проговори. Остави сина си да тича гладен и бос, да не знае какво е баща…

– Кой е синът ти? – Лиля не знаеше Алда да има деца.

– Няма го. Умря. Беше малък още.

Момичето замълча, смутено от новината. Затърси утешителни думи.

– Перин дойде тогава при мен – заяви старицата, без да обръща внимание на неудобството ѝ. – Знаеш ли защо?

– Защо? – послушно попита Лиля.

– Гледах как огъня гори, салът с тялото вече беше далеч. Бях сама, другите си тръгнаха, още щом го запалиха. Страхливци. Всичките до един. Водата шумеше, а аз плачех и не съм чула кога е дошъл. Някой ме прегърна и аз, глупачката, се зарадвах, помислих че е майка ми или баща ми… После той заговори и го познах.

– Какво каза?

– По-добре да не беше идвал. По-добре да беше мълчал.

– Защо? – момичето едва криеше нетърпението си.

– Каза… – жената присви очи и изрецитира думите – Така е по-добре. Той няма да ми е слуга, аз няма да съм негов господар. Така е по-добре за всички, Алде.

– И после?

– После ме пусна и си отиде. Това беше. Умря млад. После Бране доведе друго момче, което кръстиха Перин. Той също беше хубавец…

– Беше ли? – обърка се Лиля.

Старата Алда пак се захили и закашля:

– Този Перин, на когото си хвърлила око, е третият. Него го доведе Ери.

– Значи господарят Ери му е баща?

Старицата вдигна многозначително вежди.

– Аз не съм чувала да му казва “татко”.

– Не, но…

– Не съм чула и Ери да го нарича “сине”. Нито пък Джедан да казва “сине” на Агод.

– Това не е важно – отрони момичето.

Беше ѝ приятно да говори с някого за Перин, дори да ѝ разказваше такива ужасни истории. Това бяха чужди постъпки, отдавна отминали, на непознати хора. А тя познаваше Перин. Сърцето ѝ го познаваше.

Старческият глас я измъкна от мислите ѝ.

– Обещай ми сега, че ще стоиш далеч от него.

Лиля мълчеше пред настойчивите очи на жената.

– Обещай ми, дъще.

Не ѝ обеща. Изправи се и си тръгна, без да каже и дума. Този път старицата не я спря.

В същия ден Перин бе заминал заедно с господаря Ери, господаря Джедан и младия Агод. Тръгнаха рано, с десетима ратаи и две коли, натоварени догоре със стока. Освен чувалите с овес, кутиите с игли и солта, примесена с диви кестени, там имаше чували фино брашно от жълъди, които с дни киснеха в езерото, преди да ги изсушат и смелят. Имаше сладка захар от брезов сок, изсушено омайниче, мед. Имаше скъпи кърпи, киснати в билки и кисело мляко, с които се превързваха лоши рани. Имаше цели вързопи тънки въжета от коприва и по-жилави, от стъбла на липа. Имаше блатна мирта, примесена с лой или изсушена на прах…

Лиля помогна при товаренето, вместо да отиде с майка си на реката и да плакне дрехи из бързеите. Беше изкушена от уханията, които се носеха над сандъците. Беше изкушена и от присъствието на Перин – едва на няколко крачки от нея.

В залисията никой не обърна внимание на момичето, което многократно прекоси двора само с по един плетен кош в ръце. Тези кошове бяха пълни със сушени билки, затова бяха дълги и тесни, изкусно изплетени от лико, тънко като паяжина. Тя стигаше бавно до колите. Внимателно се разминаваше със сновящите наоколо хора и после търпеливо чакаше реда си да предаде товара на двамата ратаи в каруцата.

Тъкмо се развиделяваше. Петлите кукуригаха възторжено срещу слънцето. Дълги сенки се точеха по земята, а Перин седеше на оградата и гледаше намусено суетнята из двора. Косата му гореше като ореол на фона на изгрева. После той скочи долу и тръгна с провлачена стъпка към Лиля. Свирукаше си, когато я заобиколи. Мина зад гърба ѝ.

Тя беше като струна. Трептеше от приближаването на стъпките му. Гледаше право напред, в нищото, и все-пак знаеше, че той я погледна. Знаеше, че момчето мина плътно зад нея и уж случайно закачи коша с ръка. Отмина, върна се, пак бутна товара ѝ. В свирукането му чуваше думи:

Ако нямам право да те погаля, мога да те докосна по хиляди начини.

Тя вървеше през двора, бавно и тържествено, само с по един малък кош в ръце. Перин всеки път пресичаше пътя ѝ. После кошовете свършиха и пръстите му докоснаха косата ѝ, пробягаха по плата на ризата ѝ. Само за миг.

Беше като сън наяве. Като смайване, от което оставаш безмълвен. Като гръм, от който ушите ти пищят. В залисията никой не обърна внимание на момичето. Никой не видя, освен старата Алда.

КРАЙ НА ОТКЪСА

всички права запазени