ЗЛАТНОТО КОЛЕДНО ДЪРВО

Тази приказка беше вдъхновена от текста на народна песен, записана в сборниците на Димитър Маринов. В песента се пее за коледното дърво, каквото е било някога в старите домове на дедите ни.

приказка

Там, горе в планината, край самовилско езеро, расло младо, дъбово дърво. Ала не му било писано да расте като другите дървеса в гората, да хвърля дебела сянка и да мята жълъдите си по меката земя. Съдбата му била различна. По-възвишена, по-важна.

Едва две лета се било раззеленявало дървото, когато шумата му отново окапала и северният вятър зафучал покрай стъблото му. Тогава един юнак дошъл, та го отсякъл.

Зимата тъкмо била почнала. Дебел сняг покривал земята. Юнакът отсякал върха и хилавите клонки на дъбчето, направил го на бой колкото себе си, пък после го понесъл надолу, към селото. И други момци носели в селото млади дъбчета, окастрени като него.

В двора дървата за огрев били наредени отвън, ала младото дъбче го внесли направо в къщата. Момичета се хванали за ръце и запяли песен за дръвцето.

Откъде знаели, че то идело от гората, че било расло край самовилското езеро?

Момъкът му пробил дупчица най-долу на ствола и сложил там чисто масло, че и тамян. После запушил дупчицата с тресчици, превързал ствола с белоснежно платно. Накрая оставили дръвцето да трепти в ъгъла и да чака.

Докато светлината навън полека гаснела, жените в къщата събрали трапеза. Сложили една овална маса и към нея друга, четвъртита, както се правело още от времената на царските пирове. Постлали масите с бяла покривка, сложили под тях слама, а отгоре им всичко, което плодородната земя ражда. Донесли ухаещ, квасен хляб, а хората наобиколили трапезата, застанали прави край нея. Начело на трапезата, при извитата част, където по обичай било мястото на царете и цариците, пристъпил стопанина на къщата със своята стопанка.

Двамата сложили върху ралото, с което оряли нивите си, две-три зрънца тамян и въгленче от огнището. Тамянът запушил, тънки пипалца остър дим се протегнали из притъмнялата стая. Старият стопанин тръгнал отдясно наляво, както се сеела нивата. Три пъти обиколил трапезата, след това цялата къща, излязъл и вън, при животните, и през цялото време благославял: да се роди и да има.

След като прекадил навсякъде, стопанинът най-сетне погледнал към дъбовото дръвче, което чакало в ъгъла. Взел го в ръка, сложил го в огнището. Погледнал нагоре, през комина и изрекъл кротка покана:

– Дядо Божик, слез да вечеряме.

А дръвцето засияло, заблестяло в огнището.

То нямало да порасне като другите дървеса в гората. Нямало да хвърля дебела сянка и да мята жълъдите си по меката земя. То било станало сякаш от чисто злато. Димът зарисувал клоните му, устремени нагоре, като стълба към необятното небе. Пълзял и се просмуквал надолу, будел спящата земя. Искрите пращяли, докато огънят бавно поглъщал стъбълцето му, сякаш дъбчето се отрупвало с цвят като бисерни перли, сякаш се разлиствало със сребърни листенца, сякаш раждало чисто злато.

Дъбчето било станало златна стълба, стълба за бога. Тая нощ дядо Боже щял тихо да слезе по вълшебния дим. Щял да иде във всяка къща, за да сподели благата на земята с добрите стопани и да им дари надежда за нови блага.

Докато трептяло, искряло и се променяло, дъбчето сякаш пак чувало прастарата песен, която момичетата били пели за него:

Ще порасна дор до небо.

Клон ще пусна дор до земля.

Лист ще листна дребен бисер.

Цвят ще цъфна чисто сребро.

Род ще родя чисто злато.

Слез-ще по мен млада Бога.

Ще дарува добра дарба…

КРАЙ

от Евел Инара

всички права запазени

ВИЖТЕ СЪЩО: