Тази приказка ми е разказвана от моята баба и беше една от любимите на мен и братовчедите ми. Заливахме се от смях, докато слушахме как лайненцето пискало, а баба ми нарочно удължаваше онази част и цялата къща кънтеше от смеха ни. Наскоро разказах приказката на петгодишната ми дъщеря и тя се кискаше на същите онези места, които разсмиваха и нас като деца.

Доста се колебах, преди да публикувам приказката. Очаквам, че ще има хора, които няма да я възприемат. Но тъй като не съм попадала на тази приказка никъде, може би защото е леко неудобна за разказване, реших че е важно да стигне до повече хора. Народното творчество невинаги е прилично, нали така? А и ми е любопитно дали ще открия още някой, който да я е чувал.

Родът на баба ми е от Сакар планина, там пък се преселва от Беломорска Тракия. Може би приказката иде нейде от онези земи.

ИВАНЧО И ЛАЙНЕНЦЕТО

българска народна приказка

Иванчо бил канен на сватба в съседното село. Пременил се той в уречения ден и тръгнал напето натам, ала по пътя взело, че му се приакало. Огледал се той – къде да се скрие, та да не го види някой? Слязъл в едно дере и бързо свършил работата.

Върнал се обратно на пътя и вече спокоен продължил към сватбата. Изведнъж някой зад гърба му завикал:

– Бате Иванчо! Чакай! Бате Иванчо!

Обърнал се Иванчо, ала зад него нямало никого. Учудил се той. Решил, че му се е причуло. Пак тръгнал по пътя си и пак чул тъничкия гласец:

– Ох, бате Иваааанчооо! Чакай! На кого ме оставяш!

Спрял се Иванчо, огледал пътя и в двете посоки. Нямало жива душа. Чак до дострашало и по-бързо закрачил към съседното село.

– Чааакааай! Бате Ивааанчооо! – запискал тъничкият гласец.

Обърнал се Иванчо и що да види: лайненцето тича подире му и реве. Замръзнал сащисан, а в това време лайненцето стигнало до него и заговорило:

– Моля те, бате Иванчо, вземи ме със себе си! Не ме оставяй самичко в това тъмно дере!

– Не мога, аз отивам на сватба! Как тъй ще те нося със себе си?!

Ала лайненцето така горчиво плачело:

– Моля те, бате Иванчо! Моля те, вземи ме със себе си! Аз ще си мълча! Никой няма да разбере за мен!

Смилил се Иванчо, сложил лайненцето в кърпичката си, кърпичката в джоба и поел отново към сватбата. Щом стигнал, седнал на софрите с останалите сватбари. Пийвал си той вино и вдигал наздравици за добруването на невестата. Хапвал си от вкусните гозби, дето били наслагани покрай него.

– Бате Иванчо, дай и на мене винце! – обадило се лайненцето от кърпата.

Огледали се хората край Иванчо. Зачудили се кой ли говори. А Иванчо се правел, че нищо не е чул.

– Бате Иванчооо! Дай и на мене чорбица! – пак се разнесъл гласецът на лайненцето.

Замлъкнали всички, огледали се, ала не можали да разберат кой говори. Тупнал Иванчо лекичко по джоба си, дано накара лайненцето да млъкне. Ала то завикало още по-силно:

– Ооох! Бате Иванчо! Удари ме по краченцетооо!

Тупнал го той пак, по-силно, дано спре да вика. А хората се оглеждали, да видят кой така реве и писка.

– Ох! Бате Иваанчоо! Ръчичката миии!

Ядосал се Иванчо, засрамил се. Пак тупнал лайненцето.

– Ох! Бате Иванчоо! Главичката ми!

Станал той от софрата бърже, изтичал до близкото дере и извадил кърпичката си. Пък като я тръснал, та изхвърлил лайненцето в дерето, дето му е мястото. После се върнал на веселбата и вече спокоен, че нямало кой да го срами, седнал пак с останалите сватбари.

КРАЙ

преразказана от Евел Инара