НАЙ-ВЪЛШЕБНАТА ДУМА

Приказки за умничета №3

от Евел Инара

Няколко котки изтичаха от сенките на къщите и се заувиваха в краката на Чирака. Любопитството му, напълно невидимо за всеки друг, освен за очите на магьосници и на котки, надзърташе над дуварите и високите порти, ала все-пак стоеше наблизо. Естествено, нито една котка в селото не би отъркала козината си в Любопитство.

Придружаван от мъркане, Чиракът продължи към мегдана на селото, отдето се чуваха гласове и смях. Беше лятна привечер. Цял ден слънцето беше топлило като наметало раменете му, а сега сянката му се влачеше подире му като шлейф. Когато Чиракът се появи на мегдана, гласовете постепенно замлъкнаха. Отдалеч си личеше какъв е.

Да бъде Чирак го караше едновременно да се гордее и да се срамува малко. Естествено, той беше горд, защото за разлика от всичките си братя и сестри, единствен той беше прихванал от Дарбата. Освен това притежаваше всесилно Любопитство, владееше съществителните, също и глаголите. Къде за по-малко момчетата в неговото селце се пръскаха от гордост.

Да, той беше Чирак! Още беше Чирак…

Чиракът плесна с ръце и пред него се появи дървен стол. Тълпата ахна, а той побърза да каже:

• Стол!

За малко да забрави, че хората се стряскаха, ако правеше магия без думи. Думите бяха един вид предупреждение, подготвяха ги какво да очакват. Да си имаш магическа дума беше тънката разлика между това да си просто чирак и да станеш магьосник. За съжаление, Чиракът все-още не беше открил своята магическа дума. За щастие, той щеше да я открие тази нощ, само че още не го знаеше.

После Чиракът седна на стола. Е, този стол не изглеждаше като трон, дори не беше особено удобен, ала веднага даде на тълпата да разбере със сигурност, че той беше Чирак с умения. Пред него само за няколко мига се подреди опашка от хора.

Чиракът знаеше, че тази вечер щеше чуе и молби, които не можеше да изпълни, ала не се страхуваше. Той щеше да даде всичко от себе си. В доста от случаите хората просто искаха мъничко от неговото вълшебство. Имаха нужда от блясък и от искри.

Някои хора идваха заради болката в телата си, молеха го да я спре или поне да я отслаби. Идваха и заради тъгата си, която се надяваха, че той ще отнеме. Търсеха го и заради гнева си, който трябваше да забравят, за да не наранят други хора. Понякога идваха със съвсем проста нужда – пожелаваха чифт здрави ботуши или дебело палто, искаха ново рало, панделки или дори одеяло. Хората бяха различни, чувстваха различно. Ала всички го гледаха по един и същи начин, докато той майстореше магията си. Гледаха го с недоверие. Чиракът знаеше защо ставаше така. Той още нямаше собствена магическа дума. Само вълшебната дума щеше да го направи истински Маг в очите на всички.

Разбира се, Чиракът можеше да използва “Абракадабра”. Много Магове използваха нея. Беше… популярна… Но според Чирака „Абракадабра“ беше изтъркана магическа дума. Езикът му не искаше да се обърне, за да я изрече! Съществуваше и вълшебното “фокус-мокус”. Само че децата се смееха, щом го чуеха да измагьосва с нея. “Фокус-мокус” определено не беше неговата дума, разсейваше го. Веднъж вместо шапка, беше измайсторил само купчина прежда и цял се оплете из нея. Е, може пък децата да се бяха смели на него, не на думата… – каза си той.

Когато имаше работа, времето минаваше бързо. В селото стана тъмно, а луната се търкулна на небето като златна пара. Опашката пред стола му почти се беше стопила, мегданът бе съвсем опустял. Чиракът се огледа. Хората се бяха прибрали по къщите, а Любопитството му май се бе запиляло някъде заедно с тях. Той се зачуди откъде ли щяха да се чуят писъците този път и измагьоса един годежен пръстен с бисерче за последния си клиент. После започна да събира в торбата си кифлите, с които хората бяха платили магията му. Имаше доста кифли тази вечер. Той беше успял да изпие и завидно количество чай, тъй че най-много от всичко му се искаше да изтича до храстите. Все така ставаше, защото нямаше къде другаде да прибере топлия чай, освен в стомаха си.

Чиракът се изправи внимателно и усети как мехурът му заплашително се разклати. Замисли се да прибере стола, но храстите го зовяха. Ако не побързаше, щеше да се наложи да си майстори сухи панталони, че и ботуши. С широки и плавни крачки, Чиракът се скри в избуялата растителност и едва не изръмжа от облекчение, когато изпитият чай се стече на почти непроменена по температура струйка в краката му. Наоколо щурците пееха. Той си закопча колана и се измъкна от гъстата зеленина.

Вече без никакви грижи по тялото си, Чиракът махна с ръка и столът му, изоставен в средата на мегдана, мигом изчезна. Едва тогава с ъгълчето на окото си Чиракът видя, че до изчезналия току-що стол стърчеше хлапе, което тъкмо опитваше да седне на него!

Срещаха се и такива деца. Те винаги се промъкваха най-отпред в тълпата и го гледаха с блеснал поглед, който сякаш крещеше:

Един ден ще бъда като теб! Чирак! Магьосник!

Някога той самият беше едно от тези възхитени деца. Ето защо по-малко от четвърт секунда, след като столът беше изчезнал, Чиракът щракна с пръсти, за да го върне обратно. Не искаше детето да се строполи в прахта, та приятелчетата му, които сега надзъртаха иззад оградата, да му се подиграват после. Не искаше то да се уплаши или да се удари при първия си допир с магията. Ако беше прихванало от Дарбата, падането можеше да я избие от малкото му телце.

И така, момчето полетя назад. Впрегнал цялата си Дарба, Чиракът извика:

• Оп!

И столът се материализира почти на същото място.

Момчето го чу и се стресна. То се присви на крайчеца на измагьосаната дървена седалка, после скочи на крака и побягна, сякаш го гонеха триста дяволи.

Чиракът стоеше като ударен от гръм на мегдана. Усмихна се.

Видя как иззад оградата се показа друго дете. То явно не бе намерило в себе си смелост да седне на стола му без позволение. Беше гледало отстрани. Беше видяло всичко – и изчезването на стола, и появяването му след това.

Чиракът чу как детето прошепна, имитирайки жеста му:

• Оп!

• Оп! – повтори Чиракът, който вече не беше чирак.

Дървеният стол отново изчезна. Новият магьосник се поклони на хлапето, нарами пълната догоре торба и подсвирна толкова силно, че Любопитството със сигурност да го чуе.

Най-сетне си беше намерил вълшебната дума! А щом имаше магическа дума, вече не беше просто чирак, беше магьосник! Имаше право да си измайстори собствен замък с всичката му покъщнина вътре, че и спалня за Любопитството даже! Отделна спалня със заключваща се врата! Имаше право да си измисли и име, което да му приляга!

Новият магьосник не вървеше, а подскачаше по пътя, толкова беше щастлив!

• Оп! – каза весело той и сякаш невидими пръсти хванаха мантията му и го прехвърлиха през една твърде широка локва.

Новата му магическа дума всъщност беше много стара. Беше отдавнашна като земята под краката му. Толкова стара, че едва ли някой помнеше какво точно значи. Ала вместо да си иде като повечето стари думи, тази все се беше измъквала от устите на хората. С нея все-още казваха „здравей“ или „внимавай“, казваха „извинявай“, „полека“, „стани“, „давай“, „виж“…

Новият магьосник се разсмя от удоволствие, вдигна ръце, завъртя се и извика, усещайки значението на думата с душата си:

• Опа!

Притихналите сред клоните птици се втурнаха към висините. Те следваха волята му. Думата беше стара, почти като думата „гар“, дето едно време беше значила „черно“, а после от нея беше останало птичето име. Гарваните заграчиха, вятърът се изви покрай тях, вдигна пушилка в тъмното небе. Земята тътнеше, сякаш и тя искаше цялата да стане на прахолях и да се вдигне. Следваше думата му. Нагоре!

• Опай! – беше му казвала навремето баба му, като паднеше.

Значеше „нагоре“! „Стани“!

Новият магьосник и неговата стара като земята под краката му дума вече бяха едно. Той се почувства по-висок, сякаш щом беше открил тази вълшебна дума, тя го беше накарала изведнъж да порасне. Думата пазеше миналото, за което никой не можеше да разкаже – нито книгите, нито магьосниците. Думата сочеше отдавна отминалите времена, бележеше следите на древни народи – твърде силна, за да бъде забравена.

Опа. Оп. Ъп.

Магическа дума!

КРАЙ

© Всички права запазени