НАЙ-ДОБРИТЕ ПРИЯТЕЛКИ

най-добрите приятелки

от Евел Инара

Скаличката не се забелязваше лесно. Тя беше като срамежливо дете и все се криеше в полите на майка си – Голямата планина. Един ден, когато посъбереше кураж, Скаличката щеше да се отдели от нея и да поеме по пътя сама, точно както правеха всички деца. С тази разлика, че Скаличката нямаше да порасне, щеше да става само по-малка. Затова, за разлика от децата, които казват на майките си:

Когато порасна, ще стана космонавт!

Скаличката мечтаеше:

Когато стана по-малка, ще се науча да летя, мамо!
Скалите не летят, детето ми. Нито пък камъните! – отвръщаше майка й, Голямата планина.

Обаче Скаличката мечтаеше да лети. Завиждаше на своята приятелка Локвата, задето можеше да се превръща на пара и да се издига високо към облаците. После Локвата падаше по гърба на майка й като дъжд или се изхитряваше да замръзне в големи, ледени топчета и да тропа по каменното й туловище. Когато беше в настроение за балет, Локвата се превръщаше в безброй ефирни снежинки. Пръсваше се като семена на глухарче из студения въздух, приглушаваше звуците, завиваше Скаличката и Голямата планина като бяло, пухкаво одеяло. Локвата имаше безброй имена, а дори не трябваше да чака да порасне или да стане по-малка! Понякога беше Снежец, друг път Дъждец, Облаче, Суграшица, Мъгла, Роса… Имаше толкова много имена и форми, че никой друг, освен Скаличката нямаше достатъчно време или търпение, за да ги запомни и да ги разпознава. Ето защо Скаличката и Локвата бяха най-добри приятелки.

Времето минаваше – понякога неусетно, друг път протяжно като лятна суша, когато Локвата беше далеч и все не се връщаше. Но както и да минаваше времето, то не спираше нито за миг. Ето че Скаличката пак усещаше по гърба си гъделичкащите капки на своята приятелка Дъждец, която най-сетне се беше завърнала.

Двете приятелки имаха обща мечта. Искаха да обиколят света заедно и да срещнат нови приятели. Локвата щеше да покаже на Скаличката другите земи, по които бе падала. Скаличката също щеше да знае как изглеждаха те отвисоко. Голямата планина слушаше как Локвата разказва на дъщеря й за далечни места и се сърдеше:

Не пълни с вятър главата на Скаличката! Скалите не пътуват! Скалите не летят!

Тогава Локвата се натъжаваше и си отиваше бързо-бързо, ала Скаличката й липсваше. Когато се връщаше, капките й бяха солени.

Плачеш ли? – питаше Скаличката. – Обиди ли се?

Локвата отричаше. Казваше, че просто е била при морето.

Но ето че една нощ в края на зимата между Скаличката и Голямата планина се появи цепнатина. Цепнатината растеше след всяко застудяване, капките на Локвата я дълбаеха всеки път, щом се плъзнеха по гърбовете на Скаличката и нейната майка. Слънцето изгряваше и залязваше, сезоните се меняха един подир друг – пролет, лято, есен, зима. Дърветата ставаха все по-високи с годините, някои изсъхваха, никнеха нови издънки, а пукнатината между Скаличката и Голямата планина ставаше все по-дълбока и дълга.

След едно последно „пук“ Скаличката се отчупи и се плъзна по склона. Беше се отдалечила само на педя, ала тя се уплаши. Най-вече защото не можеше да се върне обратно и пак да бъде едно с майка си.

Върви, дете – рече Голямата планина. – Нали мечтаеше да видиш света? Аз винаги ще бъда тук и ще те чакам.

Макар дълбоко в себе си Скаличката да беше наясно, че едва ли някога ще се върне обратно, беше някак успокояващо да знае, че майка й ще я чака. Тя се плъзна още мъничко, дърпана от тежестта си. Огледа се за своята приятелка Локвата, не искаше да тръгва без нея.

Не бой се! Ще те настигна, приятелко! – чу се гласецът на Локвата.

Скаличката се търкулна по стръмнината, като пискаше от радост и малко от страх. Удари се в една по-голяма скала и от нея се отделиха няколко късчета. Беше станала доста по-мъничка, когато цопна с плясък в Реката.

Реката беше роднина на Локвата. Тя познаваше също и Голямата планина, защото извираше от недрата й. Докато милваше и гладеше Скаличката, Реката й предаде поздрави от дома и двете дълго-дълго си бъбриха. После Локвата стана на Дъжд и също падна в Реката, така че двете приятелки пътуваха заедно. Разбира се, Локвата не можеше да остане. Тя отминаваше и се връщаше, и пак отминаваше… Един път, докато течението я отвличаше надолу по коритото, а Скаличката опитваше да я настигне, Локвата викна:

Приятелко! Имам идея!

Ето как се роди техният план. Скаличката смело се хвърляше в бързеите и се търкаляше в пенливата вода. Локвата блъскаше Скаличката все по-надолу. Гледаше да е наблизо, когато Реката замръзваше, за да остане по-дълго край своята най-добра приятелка. Капките й дълбаеха упорито твърдото й телце. Отчупваха песъчинки и камъчета, провираха се в най-тесните процепи на Скаличката.

Скаличката се стараеше да помага. Даже не бе забелязала, че отдавна всички я наричаха Камъче. Беше станала още по-малка.

Толкова по-малка, че Локвата имаше сили да я избутва сама. Така двете приятелки стигнаха до Морето. То беше безкрайно, солено и пълно с непознати локви, риби и камъчета. Вълните му подаваха глави над повърхността и после се гмурваха към дъното, където шепнеха на Камъчето какво са видели. Децата по бреговете понякога го улавяха в шепите си и го мятаха навътре, а то отскачаше като жабка по равната вода или се скриваше в пяната на вълните.

Времето сякаш препускаше, не се точеше бавно както някога, по време на лятната суша. Камъчето се превръщаше в Песъчинка – една от безбройните песъчинки на един напечен от Слънцето плаж.

Да – Скаличката се бе променила, Локвата никога не беше една и съща – ала дори сред милиони песъчинки и капчици, Локвата безпогрешно откриваше своята най-добра приятелка Песъчинката. Най-добрите приятелки винаги биха се разпознали. Винаги и навсякъде. Локвата избутваше Песъчинката със себе си, дърпаше я подире си. Двете пътуваха и сбъдваха голямата си мечта.

Бяха видели реки и езера, морета и плажове. Песъчинката се търкаляше с капчиците на Локвата и с времето ставаше все по-малка и по-малка. Така беше правилно, така трябваше да бъде. От песъчинка тя се превърна в Прашинка – тъй миниатюрна и лекичка, че Ветрецът я носеше на гърба си. И макар да не летеше сама, някогашната Скаличка успя да види Земята отгоре.

Един щастлив ден, докато се гмуркаше из облаците със своята най-добра приятелка, Прашинката извика от изненада:

Мамо!

Каменната грамада под тях наистина беше Голямата планина. Макар никога да не я беше зървала от небето, не с очи, а с душата си я бе разпознала.

Тогава Ветрецът духна, Облачето стана на Дъжд и понесе Прашинката надолу, към родния дом и към майка й. Дъждецът закапа по Голямата планина като сълзи от радост. Прашинката разказа историята си на всички нови Скалички и непознати Локви, за да знаят:

Мечтите се сбъдват по-лесно, щом имаш приятел.

КРАЙ

ПРОЧЕТЕТЕ СЪЩО: