Един от ритуалите на Заговезни, а именно „чилкането“ на стрели ми напомня за приказката за жабата, която хванала стрелата на царския син и му станала невяста. Изумително е колко ясни са корените на тази легенда и как доскоро дори не бях чувала за този български ритуал.

ОГЪНЧЕТА В НЕБЕТО

приказка за Заговезни

Катерина нарами пълните с вода менци и тръгна покрай реката. Земята беше корава и ледена, та всички – и млади, и стари – гледаха къде стъпват покрай голямата селска чешма. На чешмата беше пълно с народ. Пълнеха менци, ведра, стомни. Мокреха стари черги, та да покриват с тях покривите. Беше Заговезни.

Другите моми се пръскаха една друга с вода, смееха се, закачаха се. Катерина не ги и поглеждаше. Смехът им идеше или иззад гърба ѝ, или нейде отстрани. Все ѝ се струваше, че се смеят на нея.

Ето, и татко ѝ я погледна накриво, щом се прибра в двора.

  • Айде де, Катерино! Айде, че ще ни лумне сламата! То поне зарад тебе да беше, а не зарад чуждите моми, ама найсе…

Катерина мълком замокри парцалите. Горчива бучка беше заседнала в гърлото ѝ.

Татко ѝ право казваше, вече трета зима момуваше. Тъй, като я погледнеш – нито беше грозна, нито неугледна. Вярно, да пее хич не умееше, не се чуваше далеко гласа ѝ. Момците не се извръщаха подире ѝ, ама то хубавиците бяха една-две в селото.

И лошава Катерина не беше, тежка дума на никой не казваше. Ала някак, даже без умисъл, уж на игра, някой някога беше рекъл:

  • Не е добра Катерина. Остай я.

Друг повтори. Потрети. И така си остана.

Нямаше си Катерина дружки. Нямаше си Катерина либе. И вече трета зима момуваше.

  • Айде, Тино, тичай да напълниш пак менците – сепна я гласа на майка ѝ.

Почти беше мръкнало, когато стигна пак при чешмата. Народът вече се беше разотишъл.

Едно добро. Няма да се реди и да чака – рече си Катерина и захвана да пълни.

Горе, на хълма над селото трепкаха огънчета. Момците цял ден бяха носили клони по склона. Скоро щяха да запалят колелията, щяха да я прескачат, да се надпяват с момите.

  • Да ида или да не ида? – зачуди се пак Катерина. – Ако ида, що там ще диря? Мен там никой не ме чака. Никой там не ме иска… Ако реша да не ида, що ще река на татьо? Що не съм отишла на колелията?

Повеят щипна мокрите ѝ ръце, развя кърпата и полите ѝ.

  • Леко де, да не падна – скара се тя на вятъра. – И ти с мене смях ще си правиш, че са ми малко останалите…

Вятърът стихна, сякаш разбираше от дума.

  • А тъй – рече му Катерина. – Поне до вкъщи да стигна, че и без теб пак за смях ще ставам…

Повеят леко разклати полите ѝ, все едно си играеше. Катерина имаше чувството, че не е сама в мрачината.

  • Горе са вече, чуваш ли ги? – заприказва момата на вятъра. – Две недели откак майсторят онези ми ти пусти стрели и се учат да ги мятат по дворовете…

Куче залая отвъд стобора, покрай който вървеше. Туй беше къщата на стринка ѝ Люца. И тя имаше мома за женене.

  • Лани в нашия двор паднаха само две стрели, вятърко. Две стрели, и двете погрешка – Катерина бръсна лицето със свободната си ръка. – А по-лани нито една не падна. Е, тогаз тате рече, че аз момувам отскоро, та затуй нямало за мене стрели… Ама какво ще рече тая вечер? Какво ще рече мама?

Катерина въздъхна и отвори къщната порта. Не каза на вятъра, че я беше страх какво щяха да рекат съседите и другите моми в селото. Колко ли щяха да ѝ се смеят?

Всичките ѝ домашни вече се бяха струпали под чардака. Сламата и покривите бяха целите покрити с намокрени чулове. Покрай копите бяха сложили яки пръти, та да се катерят при нужда.

Катерина нарочно се помайваше.

  • Айде де, Катерино! Окъсня! Бърже отивай! – обади се баба ѝ.

Момата остави менците. Да отива – беше казала баба ѝ.

Тръгна саминка по пътеката, дето водеше към билото на хълма. Колелията вече гореше. Момите пееха, след тях момците… Цялото село ги слушаше.

Изведнъж в тъмното нещо помръдна.

  • Ей! – сепна се Катерина.
  • Аз съм, Тино – обади се глас. – Недей вика, аз съм.

Беше Мина, на деда Василя щерката.

Май не само нея я беше страх да иде – рече си Катерина.

Страшна беше тая нощ, наистина страшна. В тая огнена нощ се вземаха назад обещанията, които лани момите и момците си бяха дали. Оставяха първо либе, разделяха се чак до идната зима. Които до Заговезни не се бяха венчали, не им било писано да се съберат – тъй казваше баба ѝ.

Да беше друга мома, по-смела от Катерина, щеше да подкачи Минка за либето ѝ. Ала Катерина не ѝ се присмя, не я присети дори. Стигнаха в мълчание двенките до колелията.

И без думи всичко бе ясно.

Долу селото почти не се виждаше, само тук-там трепкаха газеничета, ала Катерина знаеше, че мало и голямо беше навън, по дворовете. Чакаха надпяването да свърши и тогава да полетят стрелите.

Минка изтича при дружките си. Катерина застана по-далече от огъня. И без топлината му лицето ѝ се бе зачервило. Сърцето ѝ съвсем се бе свило.
Ето, момците запрескачаха високите пламъци, а момите край тях пискаха радостно. Катерина мълчеше и чакаше, колкото да мине време, та да не си тръгне първа.

Никой не я заговаряше. Нищо, че я скритом гледаха.

Най-сетне момците взеха да вадят стрелите, дето бяха приготвили. Видяха ѝ се много, много стрели. Купчини. Имаше момци и с по петдесет стрели даже. Издялани, вапцани, та да се знае чия е, перата им в катран потопени.

Ала нито една от тези стрели не беше за нея.

Не дочака, първа си тръгна към селото. В душата ѝ бушуваха срам и обида. По-добре някоя от тези вапцани, горящи стрели да паднеше върху нея, докато се прибира към къщи! Нека на място да изгори! Само да не гледа пустия двор на заранта и да слуша как другите моми се хвалят на коя колко стрели били пратили снощи! Слизаше по пътеката и от сълзи нищо не виждаше.

През гората изви вятър, заклати клоните и съвсем я забърка. Буташе я встрани от пътеката. Горе, откъм върха, момците викаха, смееха се. Катерина приседна на пътя.

В нощното небе полетяха десетки огънчета и с плавна дъга заваляха към селото. Катерина загледа как падат огнените стрели. Те бяха изкусно засилени към дворовете на момите, които момците искаха. Също към къщите на най-личните моми в селото. Тъй се разбираше коя мома колко струва. Течението подхващаше намазаните им с катран пера, ала не успяваше да ги угаси. Само ги издигаше високо-високо в небето, та да се виждат отдалеч.

Най-сетне, незнайно кога, стрелите свършиха. Момците пукнаха с пушките. С ледени пръсти вятърът побутна Катерина. Събуди я от унеса, с който беше гледала огънчетата и я прати да бърза към къщи.

Вървеше Катерина, дъхът ѝ излизаше на облаци в ледения въздух. А по дворовете глъч, смях, дюдюкане. Ето я тяхната къща, ей ги майка ѝ и татко ѝ пред вратата.

Катерина влезе в двора и зяпна. Навскъде разхвърляни ведра и менци. Момчетата качени на покрива, сламата тук-там още гори.

  • Що беше туй, Катерино? – викна насреща ѝ баба ѝ. – Всичките стрели в нашия двор да паднат! Къщата за малко да изгори!

И вярно – домашните ѝ бяха събрали цяла купчина стрели. Вапцани в различни цветове, големи и по-малки, с почернели пера.

Разтуптя се сърцето на Катерина. Усмихна се тя на татко си. Вятърът ѝ ги беше пратил тез стрели, ала те бяха чужди стрели, че либе тя нямаше.

Легна си умислена. Хем радостна, хем тъжна. До зората съвсем не успя да заспи. Слушаше как шепнат домашните ѝ край нея – за стрели, за венчавки, за вятър.

Стрелите нищо не значеха – знаеше си. Какво, като са паднали в техния двор, щом не са били пратени за нея?

На заранта Катерина не излезе да се хвали с купчината стрели. Другите моми надничаха през дуварите, сравняваха цветовете, брояха. Вятърът въртеше суха шума пред вратника, сякаш чакаше нещо…

На третия ден пристигнаха сватове от съседното село. Искаха Катерина, най-личната мома в селото, тъй рекоха на татко ѝ. Били видели стрелите, гдето ѝ ги бил пратил вятъра.

Защото кой знае по-добре от вятъра коя мома колко струва? За него ни врати има, нито ключалки, ни тайни.

КРАЙ

от Евел Инара

всички права запазени

ВИЖТЕ СЪЩО:

Варвара, Женска Коледа
КОЛЕДНИ ИДЕИ И ТВОРЧЕСТВО ЗА ДЕЦА