ПИЛЕТО, КОЕТО ИСКАШЕ ДА Е ПАТЕ

от Евел Инара

 

Когато последното яйце в полога се разчупи, отвътре излезе едно рошаво пиленце. Мама Кокошка забеляза, че това Пиле беше доста разсеяно. Вместо да изтича при нея, то често заставаше в редицата на патетата, които се клатушкаха след мама Патица. Но Пилето не беше разсеяно. То просто вярваше, че е пате.

Патетата бяха жълти, досущ като него, а другите пилета в стопанския двор хем бяха по-едри, хем изобщо не бяха жълти. Перата на пилетата бяха кафяви и бели, също като на мама Кокошка. А то беше жълтичко, значи трябваше да е пате.

Пилето все пристъпваше след върволицата патета, ала си мълчеше, защото не умееше да казва „па-па“ като тях. Вечер в кокошарника се упражняваше тайно, докато останалите кокошки не го принудеха да замълчи.

Един ден мама Патица поведе патетата към езерото. Едно по едно всяко пате скочи в зелената вода. Пилето беше последно в редицата. То тъкмо понечи да скочи, когато мама Патица препречи пътя му.

• Хей, Пиле! Марш веднага от тук!

• Не съм пиле, аз съм Пате – възрази пилето. – И искам да се науча да плувам!

Мама Патица поклати човката си.

• Ти си пиле. Пилетата не умеят да плуват.

• Аз съм Пате. Виж! Жълто съм като тях – то посочи патетата, които се носеха по водата.

• Нямаш плавници, а пилешки крака. Погледни се! С такива крака не се плува – с тези думи мама Патица скочи в езерото и отплува.

Пилето съвсем не се обезкуражи. То може да се различаваше по нещо от другите патета, но вярваше, че пак си е Пате, дори и с пилешки крака. Просто трябваше да си намери плавници.

Отиде при паяците, а те едва не припаднаха от страх. Затрепериха на паяжините си, чудейки се накъде да бягат.

• Спокойно паяци, няма да ви ям!

Паяците се спуснаха към тревите, опитвайки да избягат.

• Няма да ви изям, ако ми оплетете плавници на краката! – заяви пилето.

Само един дебел паяк остана. Другите не искаха да имат нищо общо със странното Пиле. Паякът дълго работи. Стара се. Мина толкова време, че Пилето заспа, както бе вирнало крачета.

Мама Кокошка реши, че е умряло и събра с кудкудякането си целия двор:

• Пилето ми! Пилето ми! – викаше тя и подскачаше.

• Спокойно, мамо – каза Пилето и разгледа новите си плавници.

После скочи и затича към езерото, за да поплува с другите патета. Ала миг след като скочи в зелените води, разбра, че нещо друго не беше наред! Перушината му се измокри, стана тежка и го повлече към дъното.

• Пи-пи-пи – извика паникьосано то, макар безброй пъти да се бе упражнявало да казва „па-па“ като истинско пате. Чу как жабите се заливат от смях.

Добре, че мама Патица беше наблизо и го измъкна от водата.

• Ах ти, твърдоглаво Пиле – скара му се тя. – Твоите пухкави пера не са създадени за плуване! Ето, виж колко гладки са моите. Те не попиват водата.

Мокрото и рошаво Пиле докосна перата на патицата. Те бяха съвсем сухи, макар мама Патица току-що да беше излязла от езерото.

Пилето благодари, извини се за притеснението, което й бе причинило и закрачи умислено към стопанския двор. То не беше от пилетата, които се отчайват толкова лесно. Щеше да измисли как да направи перата си гладки като на мама Патица.

Видя купата с избитото масло и веднага се сети – маслото щеше да направи перата му гладки и лъскави! То скочи в купата и се овъргаля хубаво в маслото. После побягна, защото ако стопанката го хванеше, лошо му се пишеше! Тичаше през стопанския двор, а прахоляка, сламките и листенцата по земята сега полепваха по перата му. Всички му правеха път.

Когато стигна до езерото, жабите изпищяха и млъкнаха. Мама Патица се олюля:

• Пиле, какво се е случило с теб?

• Не съм пиле, а Пате. И поправих перата си! – с тези думи Пилето джопна в зелената вода…

…И се задържа над повърхността на езерото! Гребна с изплетените от паяка плавници и заплува, досущ като истинско пате!

Мама Патица зяпна от изненада:

• Е, какво пък. Може да приличаш на кално чудовище, но душата ти е патешка.

И тя му позволи да плува с нейните патета.

Имаше и неудобства, разбира се. Като например, че Пилето нямаше патешки клюн и не умееше да лови насекомите във водата. Не умееше и да се гмурка като другите патета. Не можеше да рови пръстта като пиле, защото върху ноктите му паякът беше намотал плавниците от паяжина. Мама Кокошка му носеше семенца, за да не загине от глад. Галеше го по главицата, макар крилете й да ставаха целите в масло и прахолях.

• Ела си вкъщи, мое Пиле!

Ала Пилето вярваше, че е пате. Вече не беше жълто като другите патета, но си се представяше жълто. Избягваше да се поглежда във водата – оттам надничаше една кльощава птица с прилепнали пера, цялата покрита с мръсотия.

Мина време. Пилето отдавна беше станало Пате, но мама Кокошка все му носеше семенца. Докато един ден, с първите лъчи на зората, нещо вътре в душата му го накара да затрепери. Пилето изпъна вратле и… изкукурига.

Крясъкът му се понесе над притихналите зелени води, ала то не успяваше да се контролира, изкукурига втори път. И това му хареса!

• Патетата не кукуригат – изсъска му мама Патица.

• Знам това – каза Пилето. – Извинете ме.

Ала душата му кукуригаше. Пилето, което искаше да е пате, беше пораснало. Вече беше петле. То не беше от пилетата, които се отказват лесно, но и не беше от онези, които се преструват на това, което не са. Пилето слушаше душата си. Чувстваше, че вече не е Пиле, нито Пате. Чувстваше, че е Петле.

Петлето направи едно прощално кръгче из зеленото езеро, кимна дори на онези, които му се присмиваха всеки ден. После излезе навън, овъргаля се хубаво в прахоляка, изплакна го. Пак се овъргаля, пак го изплакна. Направи това безброй пъти, докато накрая от перата му не изчезна всичкото масло. То разплете плавниците с клюн, приглади перата си – бяха станали лъскави и зелени, скрити под мръсотията цялото лято. На главата му беше килнат голям ален гребен.

Петлето изкукурига доволно и скочи на оградата на стопанския двор. Мама Кокошка дотича и запляска с криле:

• Това е моето Петле! Моето смело Петле!

Всички пилета му ръкопляскаха. Всички кокошки го гледаха влюбено. То беше живяло в зеленото езеро, както никое друго петле!

КРАЙ

© Всички права запазени

ПРОЧЕТЕТЕ СЪЩО: