СРЕБЪРНАТА ДИРЯ НА ОХЛЮВЧЕТО

сребърната диря на охлювчето

от Евел Инара

В задния двор на една къща живееше много тъжно охлювче. То беше тъжно, защото за разлика от всички останали животинки на двора, си имаше едно-едничко краче. Пиленцата имаха две крачета и подскачаха на тях по цял ден. Лястовичките, освен две крачета, имаха и крилца, с които се носеха из небето над охлювчето и ловяха мушици. Кученцето имаше четири крачета и тичаше най-бързо от всички. Котетата също имаха четири лапички. С тях умееха да се катерят по дърветата, също като охлювчето, само че много по-бързо от него.

Охлювчето много искаше да играе на криеница с пиленцата, лястовичето, котето и кучето от двора. Веднъж дори се опита – хукна да се крие, когато кученцето започна да брои:

Десет, девет, осем, седем…
Шест, пет, четири – броеше, изплезило езиче охлювчето, докато с всички сили лазеше към ягодовата леха.
Три! Две! Едно! Отварям очи! – извика кученцето.

Дворът утихна. Охлювчето, твърде далеч от лехите, скорострелно се сви в черупката си.

Пу за охлювчето! – извика кученцето и тръгна да търси останалите.

Охлювчето тъжно надникна навън. Видя как котето и кучето презглава тичаха към дървото, как лястовичето се стрелна от високите клони и успя да изпревари и двамата. Двете пиленца не издаваха нито звук, но кучето лесно надуши скривалището им.

Не позволиха на охлювчето пак да играе на криеница:

Много си бавен – казаха пиленцата.
Имаш само едно краче. Не е достатъчно – обади се лястовичката.

Охлювчето посърна. Сви се в черупката си и дълго плака. Показа се едва когато падна нощта. Всички дечица от двора спяха, уморени от веселата игра. Само на охлювчето не му беше до сънища. То се чувстваше самотно и така нежелано! Прииска му се всички да съжалят, че не си бяха играли с него! Искаше да ги накаже и да ги уплаши.

Затова охлювчето си тръгна. То упорито пълзя на малкото си краче, докато не стигна до портата. Бавно мина отвъд оградата, след това право през храсталаците, докато къщата не изчезна от погледа му. Слънцето отново изгря. Лъчите пареха охлювчето, ала то не спираше. Пълзя през целия ден, без дори да се обърне назад. Само от време на време проронваше по някоя и друга сълзица.

Тъкмо когато слънцето отново се наклони към залез, а охлювчето се чудеше къде да пренощува, някой тихичко каза:

Здравей.

Беше една зелена и дълга гъсеница. Тя имаше безброй малки крачета, на които лазеше, извивайки тяло.

Здравей – отвърна охлювчето. То беше очаровано от гъсеницата.

Ако съдим по широката усмивка на гъсеницата, тя също беше щастлива да го срещне.

Охлювчето и гъсеницата си играха през цялата вечер и си обещаха на сутринта да се срещнат отново. Уморено и развълнувано, охлювчето си легна в черупката си. Само че не заспа, а заплака.

Уж трябваше да бъде весело, защото най-сетне си беше намерило другарче, но страдаше за дома. На сутринта, щом слънчевите лъчи огряха черупката му, охлювчето вече беше решило да се върне на двора. Да, там нямаше гъсеници, но майка му и татко му, баба му и дядо му живееха в картофената леха. Даже лястовичето, пиленцата, котенцето и кученцето сякаш му липсваха.

Охлювчето подаде навън рогца и ахна от изненада. Четири познати черупки обграждаха неговата.

Мамо! Тате! Бабо! Дядо! – възкликна то. – Как ме намерихте?

Семейството му подаде сънени личица от черупките си:

Ах ти, непослушко! По твоята сребърна диря, разбира се! – скара се майка му, но запълзя към него да го прегърне.
Да, за радост, твоята сребърна диря ни показа къде си – обади се татко му и посочи земята зад себе си.

Там, блестящи на слънцето, сега имаше пет преплетени дири. Най-тънката беше оставена от крачето на охлювчето, а другите четири бяха от неговите майка и татко, от баба му и от дядо му.

Семейството на охлювчето не се върна веднага на двора. Те решиха да останат в гората докато гъсеницата не се превърна в голяма жълта пеперуда. Всеки ден гъсеницата и охлювчето си играеха заедно – почти еднакво бързи. След това, когато гъсеницата се сдоби с четири ефирни крилца, тя с лекота прелиташе до двора на охлювчето. Приятелството им не се развали заради нейната новопридобита бързина. Гъсеницата никога не забрави какво е да не умееш да се движиш бързо.

КРАЙ

ВИЖТЕ СЪЩО: