СТРАШНИЧКА

от Евел Инара

Ако този Страшничко се беше родил по времето, когато твоите баби и дядовци са били деца, тази история изобщо нямаше да я има. Тогава семействата били големи, всеки си имал поне по един брат или сестра, а ако нямал, вкъщи все се намирал по някой и друг братовчед, който да ти обясни какво да правиш със своя Страшничко. Да ти каже, че трябва да го приспиш преди да дойде време за сън, за да не те плаши после в тъмното със страшни истории. Да те научи на вълшебството, което ще го накара да замълчи. Или просто да те успокои, че макар да си вече на пет, пак може да те е страх от време на време.

Но този Страшничко се родил в наши дни. Родил се в мига, в който малкото бебче поело първата си глътка въздух. Тогава новият Страшничко изпитал първия си страх и бебето заплакало. Трябва да уточним, че нашият Страшничко всъщност бил Страшничка, защото бебето било момиченце. В началото Страшничка не се плашела много. Било я страх от новото чувство за глад, от усещането за хлад, ала не и от тъмнината. Бебетата не се страхуват от тъмното, само големите се страхуват от мрака. Така че, ако някой се опита да те обижда на „бебе“ защото предпочиташ лампата светната, въобще не се връзвай.

После момиченцето започнало да лази и да се изправя. Тогава Страшничка научила за страха от високото и от далечното, което момиченцето наричало „ох“. Почти всеки ден се появавали още и още страхове, а Страшничка се стараела да пищи за тях с цялото си гласче. Страх от облизването на кучето, страх от водата в очичките, страх от кръвта по коленцето, страх от горещия чай, страх от излизането на мама… Да си признаем, тази Страшничка малко се престаравала, ала нямало кой да научи момиченцето как да я озапти.

Момиченцето не искало да тича, за да не падне. Не искало да спи в своята стая, а само в леглото на мама и татко. Не искало капки за нос, нито да се люлее силно на люлките. Не се катерело по дърветата, не разговаряло с непознати, даже да били деца, миело средно по трийсет и четири пъти ръцете си всеки ден, нощем никога не гасяло лампата и не искало да ходи даже при баба си.

Момиченцето нямало приятели и играело много внимателно. Навън носело наколенки, каска и крем против слънце даже през зимата. Не се спускало със шейни, защото Страшничка шепнела, че може да падне. Не си хапвало сладолед и не харесвало приказки, да не би да се уплаши от някоя.

Скука – ще кажете. Наистина, скука.

Било толкова скучно, че Страшничка отдавна нямала от какво да пищи. И ето че една вечер тя заспала доста преди да дойде време за сън. Заспала и захъркала даже! Момиченцето си легнало и за първи път загасило лампата в стаята. Навън вятърът виел, а дърветата тропали с клоните си по прозорците. Момиченцето заподкачало по леглото си, за да надникне навън. Още веднъж и още веднъж! Все по-високо и по-високо! Чак си ударило главата в тавана и тупнало на земята.

• Не те ли е страх? – попитал един глас току до ухото му.

• Не – отвърнало момиченцето. – Кой си ти?

• Аз съм паякът Боян – с тези думи той застанал точно пред нощната лампа и сянката му запълнила цялата стена.

Вместо да се уплаши, момиченцето възкликнало:

• Леле! – и доближило личице, за да успее да го разгледа.

Боян се взрял в очичките й, сякаш търсел нещо:

• Къде е Страшничка? – попитал след малко.

• Коя е Страшничка? – попитало момиченцето.

• Сигурно спи – отговорил сам на себе си Боян. – Или е умряла от страх. Бая плашлива се оказа твоята Страшничка. Ти да не си я прогонила?

Паякът внезапно се притеснил:

• Нали не си я прогонила? Непременно имаш нужда от Страшничка.

• Ни съм я виждала, ни съм я чувала твоята Страшничка – рекло момиченцето и пак заподскачало по леглото.

• Не моята, а твоята – възразил Боян, докато се отдръпвал по-далеч, да не би тя да падне и да го премаже. – Да, може и да не си я видяла, все-пак е дребничка като прашинка. Ама си я чувала поне милион пъти.

• Не съм!

• Тя ти шепне винаги, щом има опасност. Тя те кара да не плуваш в дълбокото, да не се разхождаш навън, когато вали, да не си играеш с огъня… – заизреждал Боян, свивайки едно по едно осемте си крачета.

Момиченцето спряло да подскача. Слушало го внимателно.

• Също ти казва, че е опасно чорапите ти да са мокри. Подсеща те да си сложиш шапка на плажа, да стоиш под чадъра, ако много пече…

• Не ми дава да прескачам поточето, за да не падна в него – прекъснало го момиченцето. – И да взимам почерпка от непознати.

• Сети се, значи – закимал Боян. – Та, къде е Страшничка?

• Май спи – рекло момиченцето. – Странно, тя винаги бди.

• Е, сигурно се е преуморила – свил рамене паякът.

Момиченцето пак заподскачало по леглото.

• Ох, дано никога не се събуди тази Страшничка! Без нея ми е по-добре! Вече няма да ми се смеят, че ме е страх от тъмното! И от високото! И от всичко!

• Но Страшничка е полезна! Не може така. Имаш нужда от нея.

Докато изговори последното, момиченцето пак тупнало на земята. Този път си ударила лошо коленцето и го заразтривала.

• Тя те пази, иначе ще вземеш да се пребиеш – посочил очевидното Боян.

• Не ми е притрябвала! Ще я изгоня, само да разбера как!

• Мога да те науча да я приспиваш – побързал да каже паякът.

Момиченцето било първото дете, което не посегнало да го смачка, щом го видяло. Затова Боян искал да й помогне. А и никоя Страшничка не заслужавала да бъде изгонена. Страшничките пазели трите големи мъдрости на света.

• Научи ме – примолило се момиченцето и пригладило нощничката си.

Боян се огледал, после внимателно се покатерил по ръчичката на момиченцето, по вратлето, чак до бузката й:

• Гъделичкаш – закискало се то.

• Дишай дълбоко – прошепнал в ухото й паякът.

• Моля?

• Ами, нали се сещаш? Когато Страшничка прекали и те кара много, много да те е страх… Или пък искаш да заспи преди теб, за да не те е страх от тъмното… Тогава трябва да дишаш дълбоко.

• Така ли? – момиченцето вдишало дълбоко няколко пъти.

• Аха. И после се прозявай.

• А ако не ми се прозява?

• Прозей се наужким. Прозявките се вълшебни. Те приспиват Страшничка, затова са създадени. Никога не си лягай, ако не си се прозяла поне веднъж.

• Добре. Благодаря ти – казало момиченцето и се прозяло наистина.

Паякът Боян я целунал по бузката. Тя легнала в легълцето си, завила се с шареното юрганче и го гледала как се издърпва по нишката си нагоре, също като миниатюрна висулка за бебета. Дори не усетила как заспала.

Така Страшничка не била прогонена, а останала да пази момиченцето. Което било много важно, защото тя щяла да го научи на трите велики мъдрости на света:

Първо: Че светът се движи от страха и от ината. Ето защо всеки трябва да притежава поне мъничко страх и доза инат.

Второ: Няма нужда да се боиш, щом не си сторил нищо лошо.

И трето: Че трябва поне мъничко да се страхуваш от онзи, който се страхува от теб.

Страшничка щяла да ги нашепва чак докато момиченцето не пораснело, а дори и след това. Защото, макар дребна като прашинка, Страшничка пазела мъдростта на целия свят.

КРАЙ

© Всички права запазени