СЪЩЕСТВИТЕЛНОТО НЕЩО

от Евел Инара

Откъм вълшебните хълмове, които преграждаха хоризонта на север, отново задуха нощният вятър. Този вятър миришеше на зима и винаги влачеше много шума със себе си. Жълти, оранжеви и червени листа, разни покафенели тревички и подрънкващи в шушулките си семенца летяха на големи въртопи из въздуха. Обаче в онази нощ вятърът довлече още нещо. Това НЕЩО нямаше форма. Нямаше цвят. Нямаше име. Нямаше дори особена тежест, нищо, че сухите листа хвърчаха и се вихреха, без да минават през него. 
Това НЕЩО първо се закачи на клоните на най-високия орех в двора на Замъка. Там то плющя известно време, после вятърът го запокити право в прозореца на втория етаж. В стаята, където спеше най-новият, едва деветгодишен чирак на Магьосника.
Ние ще го наричаме просто Чирак, защото, щом някое момче или момиче прекрачеше доброволно прага на Замъка, то също така доброволно се лишаваше от своето име. Край! Онова име, с което го бяха нарекли майка му и баща му, с което приятелите му са го викали да играе, а учителите са го викали на дъската, преставаше да важи. И знаете ли защо? Ами защото Магьосникът просто не желаеше да запомня ново име на всеки две-три години.
Той не се славеше като любезен магьосник.
След близо петнайсет месеца, откакто чиракуваше в Замъка, момчето вече беше свикнало да му казват „Чирако“. Обаче така и не успяваше да се научи как да се наспива след безбройните си занимания от ранни зори до късна доба. Магьосникът го изритваше от леглото още с първия лъч на слънцето. Двамата заедно се търкаляха върху росата, докато не станеха съвсем вир-вода. После се обтриваха хубавичко с горещи хавлии, а Магьосникът му връчваше дълъг списък с онова, което е длъжен да свърши. 
Например, трябваше всеки ден да мете с наелектризираната метла и да проветрява всички стаи на втория етаж. Никой не живееше в тези стаи и съответно, никой никога не ги цапаше, но дори Чиракът да посмееше да повдигне плахо въпроса, Магьосникът отиваше да си ляга с думите:
-До твърде късно будувах снощи...
И така: вятърът запокити НЕЩОТО през прозореца на Чирака.
ПЛЬОС!
До първия слънчев лъч оставаха едва три часа и двайсет и осем минути. Чиракът си беше легнал преди един час и шестнайсет минути, и моментално беше заспал.
НЕЩОТО се пльосна отгоре му. Чиракът отвори очи. Беше ужасен, че пак е станало време да се отъркаля в росната трева. Въздъхна жално и чак след това забеляза, че в стаята му още е тъмно. 
Беше по-тъмно от другите сутрини. Прозорецът тракаше. Беше отворен като уста на чудовище и ревеше с все сила насреща му.
Чиракът скочи като ужилен от кревата и с мъка залости крилата на прозореца. После пак запали кандилцето, което нощем осветяваше стаята му. Светлината веднага го накара да се почувства по-добре, особено с двайсетте необитаеми стаи на етажа. Третата му работа беше да вдигне възглавницата, която в уплахата си беше метнал на пода. Чак след това забеляза НЕЩОТО, което се мъдреше върху завивката на леглото.
СЪРЦЕТО МУ БИЕШЕ КАТО БАРАБАН.
Ако не беше чирак, а обикновено момче, той дори нямаше да усети присъствието на НЕЩОТО. За късмет, вече петнайсет месеца той се обучаваше при най-изтъкнатия Магьосник от тази страна на Вълшебните планини. Вече беше прихванал от Дарбата. Ето защо се пресегна към мястото, където се беше пльоснало НЕЩОТО и дори го подръпна:
-Ехо?
Нямаше отговор. 
Явно това НЕЩО не умееше да говори.
-От север ли идеш?
Чиракът погледна през прозореца мястото, където трябваше да е Вълшебната планина. Разбира се, в тъмнината тя изобщо не се виждаше. 
НЕЩОТО отново не отговори, но този път това се очакваше.
-Какво нещо си ти? – попита Чиракът най-вече себе си.
Оглеждаше НЕЩОТО от всички посоки, но пак не му хрумваше какво може да е. Искаше да си легне, защото до зората оставаха някакви си три часа и двайсет и две минути. За беда, НЕЩОТО беше паднало напреки върху завивката. 
Той направи три крачки към вратата. Чудеше се дали да не ползва някоя от двайсетте празни стаи, които всеки ден лъскаше. Обаче се върна. Подръпна замислено одеялото. 
Дали да не изтръска НЕЩОТО на пода? 
Дали да не го остави, където си е? Да се завие и да заспи? ТО не тежеше...
Накрая Чиракът вдигна завивката, върху която беше паднало НЕЩОТО и заедно с нея го изнесе от стаята. Усети как НЕЩОТО се напрегна, затова му обясни какво прави:
-Отиваме при Магьосника. Той задължително ще знае какво си.
НЕЩОТО видимо се отпусна в ръцете му. 
Чиракът заизкачва витите стълби на Замъка, право към стаята на Магьосника. Беше се запъхтял, когато се изкатери най-горе. Макар НЕЩОТО да нямаше особена тежест, май все-пак си тежеше.
На вратата беше закрепена табелата: 
„Казах, не ме безпокойте!!!“
Чиракът почука, въпреки табелата. Магьосникът не спеше. Той си почиваше само денем. 
-Даааа? – изрева на мига един сърдит глас отвътре.
Чиракът натисна с лакът бравата. Беше заключена.
-Едно НЕЩО влетя през прозореца ми… И го донесох, защото…
-Какво НЕЩО? – прекъсна го през вратата Магьосникът.
-Не знам точно…
-Ами провери, преди да прекъсваш работата ми! – сопна му се сърдитият глас.
Чиракът се засрами, че НЕЩОТО беше свидетел на грубостта на Магьосника. Ужасно обидно му ставаше, когато Магьосника се държеше така. А Магьосникът все беше сопнат. И почти не излизаше от тази стая, най-горе в Замъка.
-Мисля, че той крещи, просто за да бъде сигурен, че ще го чуя. Освен това е глух с едното ухо...
Измисляше му оправдания, докато се тътреше със завивката и НЕЩОТО върху нея към библиотеката. За късмет тя пък беше най-долу. Точно под неговата спалня.
В Замъка беше тихо, ако не броим гърмежите от опитите на Магьосника горе. Беше и тъмно, но  обикновената тъмнина отдавна не притесняваше Чирака. Той ритна двукрилата врата на библиотеката и я остави да се хлопне след влизането му. Остави завивката с НЕЩОТО на една табуретка. Заоглежда рафтовете с прашасали книги. Долу нямаше стълба, с която да стигне до горните лавици. 
НЕЩОТО го наблюдаваше. Чиракът се почеса по корема и реши да постъпи така, както според него би постъпил Магьосника. С най-сърдития си и силен глас извика:
-Определяне на НЕЩО! – и протегна ръцете си.
Откъм най-високия рафт едно тънко книжле разпери страници, също като криле и се спусна в ръката му. А някъде от средата на библиотечните рафтове, някакъв дебел том просто се хвърли на пода, образувайки гъст облак прах. Чиракът се закашля.
Точно тогава Луната услужливо надникна през цветните стъкълца на прозореца и освети библиотеката на Замъка. Чиракът разгърна първо малката книга, но в нея изобщо не пишеше за неща. Остави я настрана. Разгърна дебелия том така, както си лежеше на пода.
„Одушевени и неодушевени неща“ беше заглавието на първа страница. Отдолу пишеше: „Съществителни“. 
Чиракът реши, че тази книга май щеше да свърши работа. За по-ясно зачете на глас:
Съществителни неща. Одушевените съществителни неща са живи. Живите съществителни неща създават някакви звуци. От тях стават животни, птици, риби.
Момчето погледна очаквателно НЕЩОТО, но то не създаде никакъв звук.
-Е? – подкани го.
Макар че, щом НЕЩОТО досега не бе заквичало, загракало или затракало, едва ли беше способно да го направи.
-Нищо, де…
НЕЩОТО явно беше нещо неодушевено. 
На Чиракът щеше да му хареса, ако то се беше оказало живо. Открай време си фантазираше за личен гарван, котарак или поне някой коварен паяк. Магьосникът му беше обяснил, че всяка вещ в този Замък била долетяла заедно с вятъра. После Магьосникът ѝ дал съществително име. Така се беше случило с коня му, с патиците и двете прасета, но също и с вратите, прозорците, дърветата в двора, леглата, столовете, табуретките, килимите… 
Момчето запрелиства малко разочаровано страниците, докато стигне главата: 
Неодушевено. В скобки пишеше (неживо нещо).
-За да се определи съществителното нещо, трябва да му бъде дадено съществително име – прочете на глас.
Хм. Това го знаеше вече. 
Чиракът се почеса по челото и пак запрелиства страниците. На табуретката НЕЩОТО просто си лежеше и чакаше. 
-А! Ето – вдигна пръст момчето. – Ако виждате с очите си НЕЩОТО, ако можете да го пипнете, както докосвате и гледате тази книга, то пред вас стои конкретно съществително нещо.
Чиракът вдигна очи към НЕЩОТО върху завивката. Изобщо нямаше вид на конкретно. Явно това НЕЩО беше по-сложно, отколкото беше си мислил. Той още мъничко се разочарова. Като втора възможност се беше надявал НЕЩОТО да се окаже удобно кресло, дебело палто или пък защо не торта със сливи? 
Пак зашумоля със страниците и накрая прочете:
-Абстрактното нещо не се вижда и не може да бъде докоснато. То няма цвят, нито форма. Има само значение.
Чиракът погледна любопитно към НЕЩОТО. НЕЩОТО също погледна към него, усещаше го. Беше дошло точно при него. Беше се бухнало в неговия прозорец и се беше пльоснало върху неговото легло. НЕЩОТО сякаш му шепнеше: 
Хайде, дай ми съществително име!
Ала от какво нещо имаше най-много нужда? – чудеше се момчето.
-Любопитство! – извика един сърдит глас зад гърба му.
От изненада Чиракът подскочи чак до третата лавица. Изобщо не беше чул как Магьосника е слязъл по скърцащите стълби на Замъка. 
НЕЩОТО се размърда. Засия. Затрептя. Разбира се, това можеше да се види само от някого, който беше прихванал от Дарбата.
-Това НЕЩО е любопитство и си е лично твое. Съществително. Неодушевено. Абстрактно. Аз си имам почти същото горе – добави Магьосникът. И излезе от библиотеката.
-Как е дошло чак дотук? Кой го е направил? – извика след него момчето и пак отвори уста, за да зададе и останалите хиляда въпроса, които напираха. 
Магьосникът дори не забави ход. Само многозначително махна с ръка и подвикна с обичайния си сопнат глас:
-Лю-бо-пит-ство!
НЕЩОТО, което явно беше съществително – защото съществуваше. Неодушевено – защото не дишаше и не говореше. Абстрактно – защото изобщо не можеше да бъде докоснато - се пръсна като бляскав дим в тъмната стая. Погледът на Чирака падна върху тънката книжчица, която сама беше долетяла в ръцете му. „От какво се нуждае всеки Магьосник“ пишеше на корицата с бронзови букви. Момчето приклекна и я разгърна.
Любопитството е най-важното качество, за да сте Магьосник. Пазете го и в никой случай не го губете. Без него сам вие ще сте ЗАГУБЕН – прочете на глас.
Той вдигна припряно завивката си.
-Къде отиде?!
Любопитството го обгърна, все едно беше мантия. Дори не гъделичкаше раменете му, просто някак се знаеше, че е там. 
Чиракът надзърна навън, към градината. Спеше му се, обаче нямаше начин да се върне в разхвърляното легло. Той потупа безплътното НЕЩО на рамото си, все едно го успокояваше. Обаче беше ясно, че успокояваше себе си. После двамата излязоха от Замъка и прекосиха двора. 
Тръгнаха към планините, които Луната беше огряла - Чиракът, който вече беше прихванал от Дарбата и неговото Любопитство. То щеше да го заведе накрай света и някой ден щеше да направи от него Магьосник.

КРАЙ

Разрешава се разпространение с нетърговска цел. При разпространение на текста или части от текста, трябва да бъдат упоменати авторът и заглавието. Автор: Евел Инара ©

• СТИХОВЕ И ПЕСНИ ЗА БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА
• ЗНАЧЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИ ИМЕНА
• СТИХОВЕ И ПРОЗА ЗА ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ
• РОМАНИ ЗА ДЕЦА С ГЛАВЕН ГЕРОЙ МОМЧЕ
• ДЕТСКИ РОМАНИ ЗА ЖИВОТНИ, КОИТО НЕПРЕМЕННО ДА ПРОЧЕТЕТЕ