СЪЩЕСТВИТЕЛНОТО НЕЩО
от Евел Инара
Нощният вятър задуха откъм високите хълмове, които преграждаха хоризонта на север. Той винаги влачеше шума и аромат на зима със себе си, но в онази нощ довлече още нещо. Това нещо нямаше форма, нито име, нито дори някаква особена тежест, ала сухите листа хвърчаха и се вихреха, без да минават през него. Нещото първо се закачи за клоните на най-високия дъб в двора на Замъка. После вятърът го запокити право в прозореца на втория етаж, където спеше новият, едва деветгодишен чирак на Магьосника. Чиракът се събуди, когато нещото пльосна отгоре му. Първата му работа беше да скочи от кревата, за да залости крилата на внезапно зейналия прозорец. Втората беше пак да запали кандилцето, което осветяваше стаята. Третата - да вдигне възглавницата, която в изненадата си беше метнал на пода. Чак след това момчето погледна към нещото, което се мъдреше върху завивката на леглото. Ако не беше чирак, а обикновено момче, той дори нямаше да усети присъствието на нещото. За късмет, вече четири месеца той се обучаваше при най-изтъкнатия Магьосник от тази страна на планините. Вече беше прихванал от Дарбата, затова се пресегна към мястото, където се беше пльоснало нещото и го подръпна: - Ехо? Нямаше отговор. Явно това нещо не умееше да говори. - От север ли идеш? Чиракът погледна през прозореца мястото, където трябваше да е планината. Разбира се, в тъмнината тя изобщо не се виждаше. Нещото отново не отговори, но този път това се очакваше. - Какво нещо си ти? – попита Чиракът най-вече себе си, докато обикаляше около леглото. Оглеждаше нещото от всички посоки, но пак не му хрумна какво е. Накрая вдигна завивката, върху която беше паднало нещото и заедно с нея го изнесе от стаята. Усети как нещото се напрегна, затова му обясни какво прави: - Отиваме при Магьосника. Той задължително ще знае какво си. Нещото видимо се отпусна в ръцете му. Чиракът заизкачва витите стълби на Замъка, право към стаята на Магьосника. Беше се запъхтял, когато се изкатери най-горе. Явно, макар нещото да нямаше особена тежест, все-пак си тежеше. На вратата беше закрепена табелата „Моля, не безпокойте“, ала не защото Магьосникът спеше. Той си почиваше само денем. Чиракът почука въпреки табелата. - Даааа? – изрева на мига един сърдит глас отвътре. Чиракът натисна с лакът бравата. Беше заключена. - Едно нещо влетя през прозореца ми… И го донесох, защото… - Какво нещо? – прекъсна го през вратата Магьосникът. - Не знам точно… - Ами провери, преди да прекъсваш работата ми! – сопна му се сърдитият глас и замлъкна. Чиракът се засрами, че нещото беше свидетел на грубостта на Магьосника. Ужасно обидно му ставаше, когато Магьосника се държеше така. А Магьосникът все беше сопнат. И почти не излизаше от тази стая, най-горе в Замъка! Дали не крещеше, просто за да е сигурен, че ще го чуят? Или защото беше глух с едното ухо? – момчето му измисляше наум оправдания, докато се тътреше със завивката и нещото върху нея към Библиотеката. За късмет тя пък беше най-долу, точно под неговата спалня. В Замъка беше тихо, ако не броим гърмежите от опитите на Магьосника горе. Беше и тъмно, но обикновената тъмнина отдавна не притесняваше Чирака. Той ритна двукрилата врата на Библиотеката и я остави да се хлопне след влизането му. Остави завивката с нещото на една табуретка. Заоглежда рафтовете с прашасали книги. Долу нямаше стълба, с която да стигне до горните лавици. Нещото го наблюдаваше. Чиракът се почеса по темето и реши да постъпи така, както според него би постъпил Магьосника. С най-сърдития си и силен глас извика: - Определяне на нещо! – и протегна ръцете си. Откъм най-високия рафт едно тънко книжле разпери страници, също като криле и се спусна в ръката му. А някъде от средата на библиотечните рафтове, някакъв дебел том просто се хвърли на пода, образувайки гъст облак прах. Точно тогава Луната услужливо надникна през цветните стъкълца на прозореца и освети Библиотеката на Замъка. Чиракът разгърна първо малката книга, но в нея изобщо не пишеше за неща. Остави я настрана и разгърна дебелия том така, както си лежеше на пода. „Одушевени и неодушевени неща“ беше озаглавена първата страница. Отдолу пишеше „Съществителни“. Чиракът реши, че тази книга май щеше да свърши работа и за по-ясно зачете на глас: - Съществителни неща. Одушевените съществителни неща са живи. Живите съществителни неща създават някакви звуци. От тях стават животни, птици, риби. Момчето погледна очаквателно нещото, но то не създаде никакъв звук. - Е? – подкани го. Макар че, щом нещото досега не бе заквичало, загракало или затракало, едва ли беше способно да го направи. - Нищо, де… Нещото явно беше нещо неодушевено. На Чиракът щеше да му хареса, ако то се беше оказало живо, защото открай време си фантазираше за личен гарван, котарак или поне някой коварен паяк. Магьосникът му беше обяснил, че всяка вещ в Замъка е долетяла заедно с вятъра като неопределено нещо. После Магьосникът ѝ беше дал съществително име. Така се беше случило с коня му, с патиците и двете прасета, но също и с вратите, прозорците, дърветата в двора, леглата, столовете, табуретките, килимите… Момчето запрелиства малко разочаровано страниците, докато стигне главата: Неодушевено. В скобки пишеше (неживо нещо). - За да се определи съществителното нещо, трябва да му бъде дадено съществително име – прочете на глас. Хм. Това го знаеше вече. Чиракът се почеса по челото и пак запрелиства страниците. На табуретката нещото просто си лежеше и чакаше. - А! Ето – вдигна пръст момчето. – Ако виждате нещото, ако можете да го пипнете, както докосвате и гледате тази книга, то пред вас стои конкретно съществително нещо. Чиракът вдигна очи към нещото върху завивката. Изобщо нямаше вид на конкретно. Явно това нещо беше по-сложно, отколкото беше си мислил. Той още мъничко се разочарова. Като втора възможност се беше надявал нещото да се окаже удобно кресло, дебело палто или пък защо не торта със сливи? Пак зашумоля със страниците и накрая прочете: Абстрактното нещо не се вижда и не може да бъде докоснато. То няма цвят, нито форма, има само значение. Чиракът погледна любопитно към нещото. Нещото също погледна към него, усещаше го. Явно беше дошло специално при него и сега чакаше да избере какво нещо да стане. Нещото сякаш му шепнеше: Хайде, дай ми съществително име! Ала от какво нещо имаше най-много нужда? – чудеше се момчето. - Любопитство – извика един сърдит глас зад гърба му. От изненада Чиракът подскочи чак до третата лавица. Изобщо не беше чул Магьосника да слиза по витите стълби на Замъка. Нещото се размърда, засия, завибрира. Разбира се, това можеше да се види само от някого, който беше прихванал от Дарбата. - Това нещо е любопитство и си е лично твое. Съществително. Неодушевено. Абстрактно. Аз си имам почти същото горе – добави Магьосникът и си тръгна. - Как е дошло чак дотук? Кой го е направил? – извика след него момчето и пак отвори уста, за да зададе и останалите хиляда въпроса, които напираха. Магьосникът дори не забави ход. Само многозначително махна с ръка и подвикна с обичайния си сопнат глас: - Лю-бо-пит-ство! Нещото, което явно беше съществително – защото съществуваше. Неодушевено – защото не дишаше и не говореше. Абстрактно – защото изобщо не можеше да бъде докоснато - се пръсна като дим в тъмната стая. Погледът на Чирака падна върху тънката книжчица, която сама беше долетяла в ръцете му. „От какво се нуждае всеки Магьосник“ пишеше на корицата с бронзови букви. Момчето приклекна и я разгърна. Любопитството е най-важното качество, за да сте Магьосник. Пазете го и в никой случай не го губете. Без него сам вие ще сте ЗАГУБЕН – прочете смаяно на глас. Той вдигна припряно завивката си. - Къде отиде? Любопитството го обгърна като мантия. Дори не гъделичкаше раменете му, просто някак се знаеше, че е там. Чиракът надзърна навън, към градината. Спеше му се, обаче нямаше начин да се върне в разхвърляното легло. Потупа безплътното нещо на рамото си. После двамата излязоха от Замъка и прекосиха двора, заедно загледани в планините, които беше огряла Луната. Чиракът, който вече беше прихванал от Дарбата и неговото любопитство, което щеше да го заведе накрай света. И някой ден щеше да направи от него Магьосник.
КРАЙ
Разрешава се разпространение с нетърговска цел. При разпространение на текста или части от текста, трябва да бъдат упоменати авторът и заглавието. Автор: Евел Инара ©
