Знаете какво е усещането – харесването на някого от противоположния пол още в началното училище или някоя и друга година по-късно. Някой, който живее в съседство или който седи на съседния чин, учи в съседния клас, срещнали сме го на летен лагер или докато сме били на гости при баба си… Някой, който е разтуптявал сърцето ни и може би е бил причината да осъзнаем пола си:) Да си признаем, този някой не е само един, докато…
Докато не срещнем онзи, първият. Когато сме на шестнайсет плюс-минус години. А той (или тя), въпреки че няма как да е първият, понеже по ред на номерата сме го срещнали след „любовите“ ни от детската и „гаджетата“ отпреди пубертета, някак магически застава най-отпред. Вълшебни са онези години или месеци, в които го носим в душите си. Те са горчиво-сладко-солени и се помнят цял живот. После, след „първия“ следват други трепети – в очакването на „истинския“. Но това е една друга тема:)
Повечето от нас прописват стихове, когато срещнат своята първа любов. Аз писах доста и още харесвам част от тях. Всичко, което пиша днес – километри редове – са вдъхновени от моята последна любов, ала тази статия е посветена на стиховете за първата, когато бях на 16:
ИМЕ
Моето име, моето име –
запомни го, носи го със себе си.
Щом край теб замирише на зима,
ще ти върне то летните месеци.
Други зими и други вълнения.
Друга болка, която си мразил.
Други сънища, други момичета.
Само мене то няма да пази.
Запази си го – моето име –
а на мен и това ще ми стига.
Щом край теб замирише на зима,
мойто име до теб да го има.
РАЗДЯЛА
Дъждът вали и сякаш се присмива
на болката, с която го посрещам.
Следите ти във тъмното измива,
а те все-пак напомняха за нещо.
Изчезва и последната ти диря –
във въздуха, по сивите паважи.
Дали и споменът така умира,
макар да бил е страшно важен?
И като огледални лабиринти
са улиците – сънени и влажни.
А аз вървя и сякаш че умирам,
и мойто утре в мен се бавно ражда.
БЕЗ ТЕБ
Аз толкова обичам да мълча.
Да слушам шумовете близки във мъглата.
Как от дърветата отронват се листа
и как със шепот падат на земята.
И сгушена под някой стар чадър
да бродя дълго сред дъжда пороен.
Под стъпките ми с плясък на вода
да бъде толкоз лъскава земята.
Да вляза нощем в тъмната вода,
вълни да ме оплитат и прегръщат,
и само тук-там някоя звезда
да ми подсказва, че живея още.
НЕИЗБЕЖНО
Замириса на зима. И небето прилича на лед.
Ако теб не те има, аз отново ще стана поет.
Ще се смея на Нова година. Ще сънувам, че имам писмо
и ще мразя уютната зима без да зная дори и защо.
Ще си купя букет хризантеми и когато се върна у нас,
ще те търся – забравен – във мене. Ще си мисля за твоя тих глас.
През ръцете ми – спомени, спомени – ще изтичат във дните едва.
Ще изчезне със зимния мирис и последната твоя следа.
Е, върнахте ли се в спомените за вашата първа любов?
Евел Инара