Ради, Лори и самолетите

частна приказка

Ради и Лори са дядо и внуче. Лори е още малка, затова когато се разхождат из парка, тя стига едва до хълбоците на дядо си. Но когато двамата се излежават в тревата и гледат самолетите горе в небето, Лори и дядо й са почти еднакви на височина.

– Виж! Минава голям пътнически Боинг – Ради сочи към облаците.

– Къде отива? – чуди се Лори.

– Набира скорост, тъкмо е излетял от летището.

– Защо? – пита Лори.

– Защото хората вътре искат да отидат някъде другаде.

– Вътре няма хора, деди – смее се Лори.

– Има, има.

– Не, няма. Ти нещо си се объркал.

– Има.

– Няма! Няма! – разплаква се Лори и изтичва сърдито към къщи.

Грабва дървения самолет, който стои на лавицата:

– Хайде, деди, влез вътре.

– Не мога, Лоринка, този самолет е малък за хора.

– Колкото онзи в небето е – настоява Лори и отново се сърди.

Тогава дядо хваща ръчичката й и пак я води на улицата:

– Ела. Имам една идея – казва усмихнато той.

Вади голямото розово колело от мазето, качва Лори на рамката и двамата потеглят.

– Сега обаче ще ни трябва перка – обяснява й.

Ради и Лори оглеждат всичко наоколо. Насреща им под шарен чадър се излежава Котаран Котаранов.

– Хей! Котаран Котаранов – виква Лори – трябва ни перка!

– Веднага! – Котаран Котаранов подхвърля чадъра към тях и Ради ловко го хваща.

– Благодарим!

– На мен и без това не ми трябва – казва им Котаран Котаранов и се изтяга на слънце.

Ради закрепва чадъра отпред, точно над фара на колелото. Чадърът се завърта съвсем като истинска перка. После Ради потрива чело:

– Къде ли да намерим криле?

Лори пак се оглежда, докато двамата се носят по улицата. На простора съхне голяма червена покривка и тя посочва натам:

– Ето! Ето!

– Аха – засмива се Ради и завива към простора.

Минават точно под него и грабват покривката. Тя заплющява зад тях съвсем като крила.

– Дръж кормилото, Лоринка – виква Ради и разперва ръце. – Излитаме!

Вятърът ги подхваща и хората на улицата ахват:

– Вижте! Вижте! Ради и Лори летят!

Докато колелото се издига, хората долу стават все по-дребни и по-дребнички. После Ради и Лори стигат до облаците и се гмурват във тях.

– Гледай сега, Лоринка – казва дядо й.

Чува се шум. После сред бялата пара на облаците се показва един самолет. Той е огромен!

– Виждаш ли – усмихва се Ради – не е малък. Само изглежда така, когато сме долу на улицата.

Пътниците им махат през люковете. Пилотите клатят крилата на самолета.

– Здравейте, колеги! – поздравява ги Ради. – Това е моята внучка Елора Явор Радева.

– Здравейте – радват се всички. – Искате ли да дойдете с нас?

– Някой друг път – непременно! Но сега не си носим багаж.

Ради хваща кормилото. Обръща розовото колело обратно към улицата, която ги чака под облаците. Маха с ръка за довиждане.

– Право напред! – виква Лори.

Гмурват се през бялата пара и виждат блоковете, градинките и даже Котаран Котаранов – как се препича на слънчице. Сега всичко изглежда мъничко, като тухлички от конструктор, но колкото повече колелото приближава земята, толкова по-голямо става.

Ради каца плавно на улицата. Лори пляска:

– Браво! Кацане като по учебник!

После двамата връщат чадъра на Котаран Котаранов и оставят покривката пак на простора. Над главите им бръмчат самолети и рисуват бели черти из небето. Лори и Ради размахват за поздрав ръце. Вече и двамата знаят – в тях има хора, които летят.

Край

© Всички права запазени

МОМИЧЕТО-ЧАЙКА