Тази приказка е посветена на народните вярвания, свързани с Катерининден, който се отбелязва всеки 7 декември (по стар стил), 24 ноември по нов стил. Тези обичаи, като всички в прехода към зимата, имат предпазен характер. Иска ми се децата ни да ги познават, защото са част от народната памет на българите.
ШАРКО И БЕСКО
от Евел Инара
Кой не е чувал за Шарко и Беско, гдето бродят по белия свят в потайни доби и в ясно слънце? Шарко и Беско, двамата, гдето дебнат и младо, и старо, и животни, и хора. На този свят в мъки да ги потопят, на онзи свят рано да ги отмъкнат. Мнозина, уви, са ги срещали, ала никой не ги е виждал.
Разправят, бил Шарко сляп, че и страшен, целият в точки-белези. Когото пипнел, досущ като него ставал. Брат му Беско на звяр приличал, от шум се дразнел, с остри зъби се зъбел. Очите му червени-кървясали, от устата му вой излизал и жаден бил Беско, кръвожаден, да хапе добитък и хора.
Шарко бил много лют някога, в по-старите времена. Ако в някоя къща влезнел, всички там били обречени. Цялото село почернял. Хитри и зли били братята, хитри и зли си останали. Чудели се хората как от тях да се пазят, че Беско от вода се страхувал, ала Шарко не се побоявал от нищичко.
Наумили си тогава в едно село майките слънцето да идат да питат. Че то белия свят обикаляло, всичко отгоре виждало, всичко за всички узнавало. Ала далеч била на слънцето къщата, всяка майка рожби имала, как да тръгне на път и да ги остави? Затуй, щом по пладне поспирало, поспирали също и майките, и дружно слънцето питали:
-Кажи ни, слънчице ясно, идат ли Шарко и Беско? Ти всичко виждаш отгоре, и тях ще видиш-превариш!
Ала слънцето не им отговаряло. Не можело то да види ни Шарко-нашарения, ни Беско-бесния, защото очи за тях нямало. Не били двамата като земните твари, да имат плът, гдето я слънце огрява. Изгледало си очите слънцето, наслушало се на майчини жалби. Мислило и премисляло, и накрая, наесен, малко преди зимата проводило своята мила майчица.
-Ще идеш, мамо, в онова село. По пладне, мамо, ще го познаеш. Тогава се майките там поспират и глави нагоре, към мен вдигат. Питат-разпитват и ме заклинат Шарко и Беско да видя, от Шарко и Беско да ги опазя. Ти ще им речеш, мамо, че аз само плъттта осветявам. За мен злото безплътно остава. Очи нямам, за да ги видя, ала хитрост пращам, да ги измамят.
Вървяла слънчовата майка, вървяла, стигнала онова село. В кърпата ситно брашно носела, от извора мълком вода си наляла и прясна питка изпекла. Пък я с медец намазала – слънчев мед, сладък и вкусен. После на кръстопът излязла, от питката на всеки раздавала:
-Ха вземи си за сладки и медени!
Взимали хората, чупили.
-Както се лепи медът по пръстите, тъй да се лепи здравето – казвали.
После на майките благо казала:
-Всичко на белия свят е до време. Туй поръча да ви предам слънцето. Със страх, със сълзи и с благо тук се доброто купува. Че ви е страх за рожбите, страх ви е. Ала само страх къща не пази. Затуй пресен хляб ще замесите, с мед ще го намажете, на кръстопът ще излезете. Далеч да стоят Шарко и Беско. Само по пътя да ходят, в селото да не припарват.
Целунали ѝ ръка майките. Сладки питки изпекли, на кръстопът застанали. И така всяка есен на същия ден правили.
Разнасяла се мълвата, и в други села се научили, и те питки пекли-раздавали. А слънцето отгоре минавало. Гледало то и се усмихвало, че Шарко и Беско не виждало, ала ги било надхитрило. Че двамата света обикаляли, без да се спрат, все по пътищата, все далече от къщите.
КРАЙ
Всички права запазени
ВИЖТЕ СЪЩО И: