Написах тази приказка специално за Рангеловден, който ще отбележим у дома с моето момиченце. Народните есенни празници, които защитават дома, са пълни с вълшебства и мъдростта на предците ни. Щом ги има тях, западният Хелуин е просто още един ден между многото български традиции, нищо повече. Приказката се получи малко тъжна, но все-пак става въпрос за смъртта. Рангеловден умилостивява свети Рангел, който вади душата от тялото.

МАЙЧИНА ДУША

от Евел Инара

Живели някога по нашите земи една добра, обичлива майка и нейното мило чедо. Хубава била майката, детето – и то хубаво. Приличало много на майка си, ала не било като другите деца. Не можело да тича по поляните, не умеело да пее песни, не можело да скача и да се катери по дърветата.

Гледала го майката и скришом плачела. Трудно му било на чедото ѝ, самотно му било. За него времето вървяло по-бавно, отколкото за всички други хора. За една негова крачка, другите правели двайсет. За една негова дума, другите избъбряли двеста. Ако я нямало нея, кой щял да се завърти покрай него? – такива мисли шумели в главата ѝ. – Кой щял огъня да му стъкне, хляба да му замеси, вода от кладенеца да извади?

• Не се коси, мамо. Не тъжи – казвало ѝ полека детето. – И аз съм като другите деца. Лете душата ми хвърля сянка под слънцето, зиме на дъх се превръща. Каквото мога, ще сторя.

Ала не чувала майката. От всичко на този свят най-много се бояла да не остане чедото ѝ самичко, без нея. Да не дойдел свети Рангел, за да я отведе от белия свят.

Мислила, размисляла и накрая си наумила да измами смъртта.

• Аз съм те довела на този свят, чедо – казвала – и с теб ще си тръгна от него. Аз ще съм ти ръцете, аз ще съм ти краката. Вместо теб песни ще пея. Ти само бъди до мен, че си ми едничката радост.

Минавали бавно годините. Расло-порасло детето, едничка радост на майка си, а тя – нежна грижа за него. Зиме и лете под слънцето сенките им една в друга се сплитали, също като душите им. Живели честито и дълго, че имали най-важното, гдето много хора го нямат. Били заедно, един-друг се обичали.

Ето, че се изтърколили дните на майката и свети Рангел дошъл за душата ѝ, да я води на онзи свят.

• Няма да дойда, свети Рангеле – казала му тогава майката. – Че няма да има кой на детето ми хляб да измеси, кой вода да му донесе. Ще загине саминко.

Жалостив бил свети Рангел, послушал я. Оставил майката на белия свят, ала времето не било милостиво като него. Лоша болест съборила остарялата майка и светията пак трябвало да дойде за нея. Този път свети Рангел се изхитрил, за да не го размекнат сълзите ѝ. Търкулнал една златна ябълка и така подмамил душата на майката. Тръгнала душата след златната ябълка, а свети Рангел вдигнал бляскавия си меч и я откъснал от тялото.

• Ах, какво стори свети Рангеле? – заплакала тъжно душата на майката. – Как сега да оставя детенцето си? Кой ще му даде хляб и водица, кой ще му каже добра дума?
• Не ме кори, добра майчице – отвърнал свети Рангел. – На мен това ми е работата, откакто света светува. Ще тръгнеш, както е казано, за четирийсет дни с твоя ангел и твоя дявол. Ще обиколите тримата всички места, където си била през живота си – от дете, чак до старица. Когато се върнеш пак тук, точно след четирийсет дни, сама ще решиш да си идеш ли или да си останеш.

Така рекъл свети Рангел, ала си знаел, че никоя душа не се била връщала. Никой не бил избирал пак смъртното тяло.

Речено – сторено. Четирийсет дни обикаляла майчината душа със своя ангел, гдето цял живот я бил пазил и с нейния дявол, който цял живот я подтиквал към пакости. Видяла родната си къща, къщята на бабите и прабабите си, домовете на близки и роднини, панаирите, на които била ходила. Отишла там, където била играла на сватби и където била плакала на нечий помен. Изтекли всичките четирийсет дни. Върнала се майчината душа у дома, а там – вече струват, правят помен за нея. Питка, жито и вино приготвили, а къщния праг с брашно посипали, да се видят стъпчиците на душата ѝ, когато завинаги напусне белия свят.

• Ще остана, свети Рангеле – рекла тогава майчината душа. – Не може мойто чедо без мене. Че то душа има, същата като моята. На дъх се вижда през зимата и като сянка през лятото. Ала аз съм ръцете му, които му месят хляба. Аз съм краката му, гдето ходят по белия свят вместо него.

Ахнал свети Рангел. Ахнали всички в къщата, щом видели пак старата майка – жива, засмяна, да бърза към чедото си. Дотогава никоя душа не се била връщала от онзи свят.

И живели честити старата майка и детето, което не било съвсем като другите деца. Дълги години един за друг били утеха и радост. А когато изтекли броените дни на чедото ѝ, тръгнали подир свети Рангел заедно. Защото понякога на нашия свят идват души, които са една на друга обречени. Две души за едно тяло.

КРАЙ

Всички права запазени

ВИЖТЕ СЪЩО И: