ЛАКОМАТА ЖАБКА

от Евел Инара

 

Живяла някога една лакома жабка – зеленичка, с дълго розово езиче. Жабката много обичала да си похапва. Нито една тлъста мушица, нито един заблуден комар не успявал да прелети край нея, без тя да изстреля лепкавото си езиче и да го изяде. Минавало време, жабката си похапвала и растяла ли, растяла. До пролетта била станала едра колкото мама жаба, нищо, че още била жабче-дете. Ловяла пъстрите пеперуди, дори жужащите водни кончета не били в безопасност край нея.

Снеговете съвсем се стопили, слънцето припичало от сутрин до вечер и ето че до далечното жабешко езерото започнали да идват семейства с деца. Те разпъвали на брега пъстри покривки и вадели от кошниците човешка храна. Жабката надничала, скрита наполовина във водата. Гледала завистливо как децата похапват и така й се искало да си хапне и тя.

• Внимавай, лакома Жабке – въздишала майка й, когато жабката хленчела, че й се иска да опита човешките банички. – Човеците обичат и жабешки бутчета. Току-виж харесали твоите. По тях има доста месце.

• Искам от техните розови кремове! Искам да си близна от пастичките с малини! Искам маслини с шунка! Искам крема сирене! – мрънкала жабката.

Една сутрин, докато отново следяла хората изпод водата, едно от децата се приближило току до брега. Носовете на обувките му цопнали във водата, детето се разсеяло, а едно от бонбончетата паднало от фунията, която държало. Жабката едва дочакала детето да се отдалечи и веднага лапнала бонбона. Той първо имал вкус на тиня, защото целият се бил овалял в калта. Жабката тъкмо се канела да го изплюе, когато в устата й се пръснал непознат, но толкова наситен вкус и аромат. Бонбонът бил най-вкусната храна, която някога била опитвала!

Жабката била толкова тъжна, когато бонбонът напълно се разтопил в устата й. През целия ден и през цялата нощ си спомняла колко съвършен бил вкуса му, а на другата сутрин първата й работа била да доплува до първото семейство, което дошло на брега. Изчакала хората да извадят храната, скрила се в треволяка до шарената покривка и когато никой не гледал, изстреляла лепкавото си езиче към купата с карамелени пуканки.

Захарта хрупкала в устата й, а краката й не желаели да се отдалечат. Жабата успяла да си открадне още няколко пуканки, после хората я усетили и тя едва имала време да им се изплъзне.

Подскачала с пълна уста. Цопнала в хладната вода, замаяна от сладостта. Изпънала се на едно лилиево листо, над главата й жужали мушици, ярки пеперуди прехвърчали, но жабката била изгубила апетит за насекоми. Тя желаела само човешка храна.

Цялото лято жабката крадяла храна от хората. Опитала всички сладоледи и захаросани ядки, изгълтала безброй парченца салати и сиренца, безчет хапки препечен хляб, намазан с пастети, близвала си от тортените глазури и даже пила от чашите с лимонада на хората. Била се самозабравила от лакомия. Отивала толкова близо, че обувките на хората можели да я стъпчат всеки момент, а кучетата им лаели и опитвали да я хванат. Само че жабата била хапвала толкова много човешка храна, че не приличала вече на жаба!

• Ух! Зелено прасе – извикало едно от децата, когато я забелязало върху покривката.

Жабата изкрякала, а викът й бил досущ като квиченето на свинче. Изобщо не звучал по жабешки.

Жабата тромаво се пльоснала във водата и навсякъде полетели пръски. Чак се засрамила колко неповратлива била станала. Задъхвала се, когато скачала по земята, мързяло я да плува много-много, затова спяла в папурите до брега – да е по-близо до шарените покривки на хората.

Минали много дни и много нощи. Дните станали по-къси, а слънцето греело по-слабо. Хладните ветрове се завърнали и в тях се усещал аромата на сняг. Листата на дърветата започнали да отлитат от клоните им. Една сутрин щъркът от блатото заминал на юг, за да следва топлото време.

Лакомата жаба била толкова гладна! Край бреговете на блатото все по-рядко идвали семейства, накрая блатото опустяло съвсем. Чувал се само хорът на жабите, които пеели весели песни за отлетелия щърк.

Ставало все по-студено. Когато покрай бреговете се появила коричка от лед, всички жаби вкупом се скрили под тинята. Идела зимата, заедно щели да спят на топличко, заровени там. Ала колкото и да се въртяла и стараела лакомата жабка, никак не успявала да се скрие при тях. Била станала толкова едра, че тинята не я покривала.

• Шшшш! Стига вече! – карали й се приятелките й.

Накрая останалите жабки я прогонили, защото лакомата жабка все им пречела да заспят.

Така жабката останала самичка, единствената будна жаба в блатото. Била толкова гладна, ала вече и насекоми не се мяркали. От небето се сипел пухкав, хладен сняг. Жабката ловяла снежинки с лепкавото си езиче и си спомняла за сладоледите на децата, от които си била близвала през цялото лято. Така – зъзнейки от студ и с къркорещо от глад коремче – тя прекарала цялата зима.

Бавно се върнала пролетта. Останалите жабки най-сетне се събудили. Лакомата жабка нямала търпение да си поиграе с тях. Самичка й било толкова скучно!

• Ти ли си това? – възкликнали жабите, щом я видели.

Лакомата жабка отдавна не приличала на зелено прасенце. По неволя била гладувала през цялата зима.

• Трябва да хапнеш нещо – рекла загрижено майка й.

Жабката изстреляла розовото си езиче и уловила един дребен комар. Той й се сторил по-вкусен от всички сладоледи, които била опитвала някога. Но най-много й харесало, че пак била ловка и бърза, можела да играе на гоненица с другите жабки.

Семействата отново правели пикници по брега. Жабката гледала гладно храната им, но вече не крадяла от тях. Е, може би само мъничко, само понякога. Тя не искала пак да стане огромна и да прекара зимата будна и напълно сама. Вече знаела, че с храната, особено сладката човешка храна не бива никак да се прекалява.

КРАЙ

© Всички права запазени

ПРОЧЕТЕТЕ СЪЩО: