АГОТ
В този миг на покой, прострян върху твърдата пръст с изсъхнала по нея трева, той се усмихваше. Слънцето надничаше през допиращите се върхове на кедрите право към поляната и към лицето му. Беше точно по пладне. Само припяването на малкия му брат нарушаваше тишината:
– И ще се промъкнат страшни сили… И дуварите няма да ги спрат… И петлите няма да пропеят…
Сянката на момчето се плъзна като грамадна, ниско летяща птица. Чу се хрущенето на клони, когато хлапакът прескочи от едно дърво на друго, после пак изтънелия от усилието му глас:
– И изгревът ще закъснее… И звездите през деня ще греят… И сенките ще оживеят.
Не беше само детска броилка. Не беше.
– Млъкни, Рийн! – извика му.
Извъртя се по корем и захлупи лице в тревите. Слънцето погали кожата му под тънкия плат на ризата. Чу как брат му скочи на земята и се запромъква през гъстите шубраци право към езерото, но дори не вдигна глава. Знаеше, че трябва да го спре, но не го повика обратно.
Топлината на талази попиваше в кожата му.
– Мммммм.
Можеше да съблече ризата, на поляната нямаше кой да го види. Възрастните бяха далеч, в къщата чак от другата страна на езерото. Любопитните очи на ратаите не можеха да го зърнат тук. Даже Рийн нямаше да разбере…
Топлината сгорещяваше тялото му. Беше най-осезаема по релефа на белезите, които покриваха кожата на гърба му. Сякаш жарта, която ги беше отбелязала там, се събуждаше от лъчите на слънцето. Спомни си онази игра, в която с пръсти изписваха по гърба му руна, а той трябваше да познае коя е. Проследи мислено горещите знаци на името си.
А-Г-О-Т.
И спря да се усмихва. Знаеше твърде много, за да бъде щастлив.