АГОТ В този миг на покой, прострян върху твърдата пръст с изсъхнала по нея трева, той се усмихваше. Слънцето надничаше през допиращите се върхове на кедрите право към поляната и към лицето му. Беше точно по пладне. Само припяването на малкия му брат нарушаваше тишината: –    И ще се промъкнат страшни сили… И дуварите няма … Продължете с четенето на „Otium“, непубликувани глави, Агот