Агот
– Няма го! Няма го! – Агот клатеше невярващо глава, опипвайки гладките страни на камъка, пред който стоеше.
Надписът липсваше, сякаш никога не е бил там! Сякаш онзи спомен, отпреди пет години, когато беше стоял тук с Джейдан и Карис, и който никога нямаше да забрави, е бил само игра на ума му!
– Казах ти – каза жената, която чакаше зад гърба му. – Да вървим.
Не че наистина се радваше. За момчето беше трудно да разбере, че всички следи от живота му са заличени. Окончателно и без следа.
– Хайде, Агот – тя му протегна ръка, но той продължаваше да клечи там и да опипва скалата.
Беше по-упорит от други на негово място. Беше по-упорит даже от нея…
Беше я накарал да останат на брега на морето и се беше взирал в силуетите на онези мъже около огъня чак докато не се разсъмна. Беше изчакал и последния конник да препусне навътре в сушата – с отпуснати рамене и празен поглед, втренчен в отдалечаващите се жълти фигури. Беше сразен, личеше си. Смъртните не го бяха потърсили, дори не бяха забелязали липсата му. Точно както беше казала тя.
Едва тогава Агот се съгласи да напуснат брега – ала само за да я отведе, почти тичешком, до подаващия се сред торфените блата объл камък. Този камък.
Тя плясна силно с ръце, за да я чуе. Над мочурището уплашено се вдигна ято патици. В калта изкряка жаба.
– Агот, хайде – тя даже тропна с крак, губейки търпение. Тогава забеляза изражението му.
Момчето страдаше. Беше забравила усещането за изоставеност, което прочете в очите му:
– О, Агот.
Приближи се и приклекна до него, макар че тревата под краката й джвакаше и най-вероятно щеше да измокри полата й. Погали лицето му, което беше целувала преди това:
– Те не трябва да помнят. Не бива – обясни му за кой ли път вече.
Агот се отърка в ръката й, като котарак. Дългите му ресници погъделичкаха пръстите й. От това нетърпението й се топеше.
– Е… – проточи тя меко.
Дланите му щяха да се отдръпнат от камъка и да се протегнат към нея. Така беше редно.
– Какво толкова пишеше тук, момче? – попита го, защото явно беше важно за него.
Усети как тялото му се стяга. Кафевите му очи се взряха в нейните с недоверие. Нищо от предишната нежност не беше останала в погледа му.
– Е? – тя веднага се сети. – Нещо тайно? Нещо опасно?
Агот не помръдваше – нито за да отрече, нито за да потвърди. Беше като парчето скала, до което стоеше.
В ирисите му се отрази дребното й лице, обрамчено от черни къдрици. Тя се приближи още и целуна лекичко скулата му, взе лицето му в шепи. Видя как ледът в очите му бавно се стапя от допира й – и така беше редно.
– То е зад теб сега. Не те касае. Няма го, Агот – прошепна в ухото му.
Агот затвори клепачи. Усещаше само устните й по своите. Усещаше как пръстите й разтягат връзките на ризата му, как повдигат плата. Изви ръце, за да я изхлузи, а в гърдите му пак припламна онзи дълбоко вкоренен в душата му страх – да крие кой е, да пази рода си.
– Няма го, Агот – повтори тя, сякаш чуваше мислите му.
Беше права – каза си той. – Вече нямаше руни, които да крие. Нито по побития камък, нито по кожата му.
– Там, където падна – проговори най-сетне, представяйки си всяка резка от клетвата, която сам, преди векове, беше вдълбавал в скалата. – Там ще стана. Оттам ще тръгна…
Отвори очи и довърши дрезгаво:
– Няма смърт. Няма край… моят път.
Сега тя беше нащрек, не той. Той беше замаян, почти задъхан от дързостта си. За пръв път беше изрекъл на глас опасните думи! При това не насаме, не пред мъжете Ерми, а…
– О – отрониха устните й, които незнайно защо се отдръпваха.
А той беше решил, че доверието му ще я зарадва!
– Ита? – повика я.
Ала Ита имаше очи само за побития камък, също като него допреди малко..
– Агот… Онейро знаят – каза му тя.