РАЗВИВАМЕ КРАСНОРЕЧИЕ: 7 ПОХВАТА

красноречие развиваме

Красноречието – дали четенето е достатъчно, за да го овладеем?

Безброй лозунги твърдят, че щом четем, значи речниковия ни запас е необхватен, в граматиката сме факири, а въображението ни не знае граници. Устремени към тези умения, подтикваме децата да четат книги, правим обществени кампании в полза на четенето. Друг е въпросът доколко е възможно някой да стане запален читател заради обществена кампания…

Да, четенето наистина е голяма работа. То разширява мирогледа ни, осигурява ни невъзможни иначе приключения и разтуптява сърцата ни. То подтиква умовете ни да създават светове, да вдъхват живот на думите, които прочитаме. Ала реалността упорито доказва, че уви, красноречието не се постига чак толкова приятно и лесно, само с четене на книжки.

Защо иначе ще има толкова хора, които четат страстно, притежават безброй книги, ала отворят ли уста, страстта им никак не проличава? Да не споменаваме писането, пълно с клишета и първолашки грешки. Не е честно, нали? Обаче е факт.

Красноречието се постига с много повече от четене. Като начало е нужно:

  • Четене на глас

Срещали сте това чудо в книгите – във времената без телевизия и радио. Хората са се забавлявали с четене на глас. Всъщност, когато четете приказка за лека нощ на детето си, в ума му се формират шаблонни фрази, които то да ползва в разговорната реч. Четенето на глас и слушането как някой друг чете играе ключова роля не само в детството ни, а през целия ни живот. Освен това четенето на глас сближава.

  • Учене наизуст

Колкото и да не ви се вярва, то може да бъде приятно занимание. Отърсете се от спомена за изпитване на дъската. Изберете си стих или откъс от проза, които наистина ви вълнуват. Ако имате дете на разположение ще е още по-лесно. Весело ще повтаряте стихчета заедно. Обяснявайте непознатите думи – и на себе си, и на детето. Тренирайте ума си, учете все повече и повече наизуст. Това ще обогати ума ви с още готови за ползване, наистина изящни думи и фрази.

  • Преразказване

Ако преразказването ви се случи само във втори клас, то вие и вашето красноречие сте загазили. Преразказването помага да не ъъъ-кате и гласът ви да не трепери, когато все-пак се наложи да разкажете нещо. Тъй че хващайте някое хлапе и започвайте да му разказвате приказки, а не само да ги четете. Разказвайте също деня си – от опит знам, че малкото ви дете ще ви изслуша и това ще е чудесно не само за вашето красноречие, нали така:) Подтиквайте детето си да ви разказва деня си – още в годините преди училище, за да не се бои от разказването после, в училище.

  • Преписване на текст

Имах страхотна начална учителка. В първи клас всеки ден трябваше да преписваме по десет реда избран от нас текст. Аз хитрувах. Макар хитруването също да ме е научило на нещо, днес не бих го правила. Бих писала старателно онези десет реда. Бих подтикнала дъщеря ми да го прави. Далеч не заради краснописа. Заради запомнянето на изписването на всяка една дума от тези десет реда. Заради фразите, които се впечатват в ума ми. Заради фината моторика, която развива ума. Записвайте си. С химикалка.

  • Писмено изразяване

Май съм от последното поколение, което пишеше писма. Като дете си пишех с Елена от Украйна. С приятелки от родния ми, ветровит Сливен. Писането е по-лесно, когато е лично. То прилича на устния разказ, но с повече време, за да обмислите думите си. Повечето време е нож с две остриета. Може да ви обърка и да ви е трудно да задържите мислите си. Прочитането на нещо, написано от вас предния ден пък може да ви засрами, защото ще имате очи да погледнете себе си отстрани. Да ви стане ясно умеете ли да се изразявате разбрано. Най-често – да осъзнаете, че не се е получило:) Писането помага да обуздаем изказването на мислите си и да овладеем изкуството да се изразяваме що-годе разбрано. И за децата, и за възрастните е изключително полезно любителското поддържане на личен дневник, блог или вестниче, свързани с интересите им. Неусетно уменията в красноречието растат.

  • Проверка на собствен текст

Когато човек сам проверява писанията си, научава много… за своето незнание:) Шегувам се. Първият път, в който чух, че беловата ми е пълна с грешки, ми идваше да потъна в земята от срам. Днес проверявам внимателно, но съм наясно, че никак не съм безгрешна. Старая се. Уча се всеки ден, неусетно.

Ще задобреете, благодарение на програмите за проверка на правописа, а и докато търсите правилата за запетаите например. Граматиката се учи с практика. Щом осъзнаем граматиката, започваме да боравим с думите на различно ниво.

  • Четене

Заради примамливите вселени, скрити между редовете на книгите, разбира се.

Забележка: Никога не четете насила.

Евел Инара

увод изложение заключение
More

ИВАНЧО И ЛАЙНЕНЦЕТО

иванчо и лайненцето

Тази приказка ми е разказвана от моята баба и беше една от любимите на мен и братовчедите ми. Заливахме се от смях, докато слушахме как лайненцето пискало, а баба ми нарочно удължаваше онази част и цялата къща кънтеше от смеха ни. Наскоро разказах приказката на петгодишната ми дъщеря и тя се кискаше на същите онези места, които разсмиваха и нас като деца.

Доста се колебах, преди да публикувам приказката. Очаквам, че ще има хора, които няма да я възприемат. Но тъй като не съм попадала на тази приказка никъде, може би защото е леко неудобна за разказване, реших че е важно да стигне до повече хора. Народното творчество невинаги е прилично, нали така? А и ми е любопитно дали ще открия още някой, който да я е чувал.

Родът на баба ми е от Сакар планина, там пък се преселва от Беломорска Тракия. Може би приказката иде нейде от онези земи.

ИВАНЧО И ЛАЙНЕНЦЕТО

българска народна приказка

Иванчо бил канен на сватба в съседното село. Пременил се той в уречения ден и тръгнал напето натам, ала по пътя взело, че му се приакало. Огледал се той – къде да се скрие, та да не го види някой? Слязъл в едно дере и бързо свършил работата.

Върнал се обратно на пътя и вече спокоен продължил към сватбата. Изведнъж някой зад гърба му завикал:

– Бате Иванчо! Чакай! Бате Иванчо!

Обърнал се Иванчо, ала зад него нямало никого. Учудил се той. Решил, че му се е причуло. Пак тръгнал по пътя си и пак чул тъничкия гласец:

– Ох, бате Иваааанчооо! Чакай! На кого ме оставяш!

Спрял се Иванчо, огледал пътя и в двете посоки. Нямало жива душа. Чак до дострашало и по-бързо закрачил към съседното село.

– Чааакааай! Бате Ивааанчооо! – запискал тъничкият гласец.

Обърнал се Иванчо и що да види: лайненцето тича подире му и реве. Замръзнал сащисан, а в това време лайненцето стигнало до него и заговорило:

– Моля те, бате Иванчо, вземи ме със себе си! Не ме оставяй самичко в това тъмно дере!

– Не мога, аз отивам на сватба! Как тъй ще те нося със себе си?!

Ала лайненцето така горчиво плачело:

– Моля те, бате Иванчо! Моля те, вземи ме със себе си! Аз ще си мълча! Никой няма да разбере за мен!

Смилил се Иванчо, сложил лайненцето в кърпичката си, кърпичката в джоба и поел отново към сватбата. Щом стигнал, седнал на софрите с останалите сватбари. Пийвал си той вино и вдигал наздравици за добруването на невестата. Хапвал си от вкусните гозби, дето били наслагани покрай него.

– Бате Иванчо, дай и на мене винце! – обадило се лайненцето от кърпата.

Огледали се хората край Иванчо. Зачудили се кой ли говори. А Иванчо се правел, че нищо не е чул.

– Бате Иванчооо! Дай и на мене чорбица! – пак се разнесъл гласецът на лайненцето.

Замлъкнали всички, огледали се, ала не можали да разберат кой говори. Тупнал Иванчо лекичко по джоба си, дано накара лайненцето да млъкне. Ала то завикало още по-силно:

– Ооох! Бате Иванчо! Удари ме по краченцетооо!

Тупнал го той пак, по-силно, дано спре да вика. А хората се оглеждали, да видят кой така реве и писка.

– Ох! Бате Иваанчоо! Ръчичката миии!

Ядосал се Иванчо, засрамил се. Пак тупнал лайненцето.

– Ох! Бате Иванчоо! Главичката ми!

Станал той от софрата бърже, изтичал до близкото дере и извадил кърпичката си. Пък като я тръснал, та изхвърлил лайненцето в дерето, дето му е мястото. После се върнал на веселбата и вече спокоен, че нямало кой да го срами, седнал пак с останалите сватбари.

КРАЙ

преразказана от Евел Инара

страшничка приказка
https://evelinara.com/%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d1%88%d0%bd%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%b0-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d0%b7%d0%ba%d0%b0/

More

„ВСЯКО МЪНИЧКО ДЕТЕНЦЕ“ ПРЕВОД НА ПЕСЕНТА

всяко мъничко детенце

Текстът на тази весела песничка винаги ме умилява и разсмива, а дъщеря ми Елора, макар да не разбира руски, също много я харесва. Тя чуваше в нея разни думички като „горчица“, които не бяха там, но искрено я развеселяваха. По мелодията има много хореографии на детски танци, така я чухме вкъщи. Песничката е създадена от руската група „Машина времени“ за детския анимационнен сериал „Напред, маймунки“.

Преведох песничката на български, така вече си я пеем заедно с Елора. Сигурна съм, че и на вас ще се хареса:)

„Всяко мъничко детенце“

текст: Г. Остер

музика: Ш. Каллош

превод на български: Евел Инара

Всяко мъничко детенце –

и момиче, и момченце –

е направено от обич

и от взривно вещество.

Затова подскача, тича,

всичко дърпа, бута, пипа,

че ако поспре на място

взрив-бум-тряс и няма го!

Всяко бебче, щом проходи

или запълзи по пода

хем навсякъде се губи,

хем намира се навред!

Винаги търчи нанейде

и ще бъде натъжено,

ако нещичко се случи,

без да е участвало!

Тайна е, но ще ти кажа

как да покориш земята!

Всички песни неизпети

трябва да изпееш пак.

Също да научиш всичко,

да не хапваш нищо вредно,

плюс един чувал шегички

гарантират ти успех!

На този линк могат да бъдат свалени и караоке версия, и песничката:

http://chudesenka.ru/load/2-1-0-43

български текст улыбка
More

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ“ от Петя Караколева

Коледни приказки

Малко преди Коледа с петгодишната ми дъщеря взехме тази тънка книжка от библиотеката. Търсех нещо на зимна или празнична тема, което до този момент не бяхме чели. Да си призная, знаех само едно стихче от Петя Караколева, но затова пък то много ми харесваше – „Малък дядо Коледа“. Препоръчвам ви го, ако търсите хубави детски стихчета за Коледа.

Ако търсите празнични приказки и за своето дете, а защо не и за вас, тези приказки ще ви харесат.

Сигурна съм. В тях има нещо отдавнашно – в дългите изречения, в които се излива действие след действие, но пак се четат и възприемат лесно. Същото усещане съм долавяла в думите от народните ни песни. Също и във вдъхновението за приказките – наполовина приказно, отчасти като разказ от времето, когато нашите майки, баби, че и прабаби са били малки. Темите на приказките обаче не са взаимствани от народните ни предания или традиции. Не, те ми носят спомена за празниците в моето собствено детство – градски, ухаещи на портокали и огрени от лъскави, но чупливи играчки за елха.

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ВЪЗРАСТ:

Приказките са кратички, без обаче да са елементарни. За част от тях поговорихме, за да може Елора да разбере какво точно се е случило. Например за приказката за бедния обущар. Децата над четири-пет години ще ги възприемат лесно, но и на възрастните ще им бъде интересно.

Така че: от 4 до 99 години, както пише на някои игри в днешно време:)

Коледни приказки

ЗА КАКВО СЕ РАЗКАЗВА:

Както споменах, темите са наполовина приказни, наполовина повлияни от празнуването в първата половина на 20 век. Така ги усещам аз. Без дядо Мраз и дядо Коледа, Снежанка и други съвременни клишета. Напомнят ми и на приказките на Доналд Бисет, които четем напоследък с Елора. Тези „Коледни приказки“ са начало на разговори, когато най-сетне семейството е заедно и имате време един за друг.

Дано догодина на рафтовете в книжарниците, отрупани с книжки за Коледа, да видя и „Коледни приказки“ на Петя Караколева. Ако пък попаднете на нея в антиквариат или библиотека, вземете я. Няма да сбъркате!

Хубави празници ви желая!

Евел Инара

ВИЖТЕ И:

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „ЧЕРНИШКА“ от Емилиян Станев

More

КАК СЕ ПИШЕ ПОЗДРАВИТЕЛНА КАРТИЧКА?

поздравителна картичка как се пише

Обичам картички. Може да са просто листче, сгънато на четири. Важни са ми думите, написани върху него. Харесва ми, когато картичката не служи просто за надпис от кого е подаръка.

Обаче повечето хора срещат трудности в измислянето на пожелания. Знам, че дори дежурното „да си жив и здрав” топли повече от нищо, но все-пак  забелязвам колко повече ме радват по-специалните думи. Обмислените пожелания за рожден или имен ден, за Коледа или Нова година, не просто ни представят като по-оригинални от другите. Те показват, че не отбиваме номера, а наистина сме се постарали. Че мислим онова, което пожелаваме.

Как обаче да сме по-оригинални от  „бъди здрав и щастлив”? Без значение дали пишете картичка за личен или обществен празник, ето няколко хитрини, които ще ви помогнат:

  • Направете го лично.

Ако надписвате картичка за някой познат, помислете дали наистина не знаете за какво си мечтае. Дали не е споменавал, че иска нова кола или да спечели от лотария? Дали не иска да има кой да гледа детето му поне веднъж в месеца? Спокойно, не е нужно вие да го гледатеJ Просто му го пожелайте! Истински ще се зарадва.

  • Потърсете вдъхновение в цитати.

Цитатите се безкраен извор на вдъхновение, освен това ще звучите наистина умно. Ако знаете кои са любимите песни, книги или филми – още по-добре. Потърсете из текста нещо като за пожелаване. Ако не знаете, тогава в мрежата има безброй мъдри мисли, свързани с желанията, празниците и щастието.

  • Направете абревиатура.

Става бързо, а и е весело – напишете името на човека, за когото е картичката вертикално. Всяка буква от името е първа за дума-пожелание. Например за Мими:

Честит празник,

  М-ъдрост

И-зобилие

  М-айбах

  И-зненади.

За Коледа и Нова година може да използвате името на празника. Ако ви е трудно да измисляте думи, в Гугъл потърсете „думи с (буквата)”. Първият намерен сайт е с думи от кръстословици. Сигурна съм, че все ще си харесате.

поздравителна картичка как се пише

  • Вместо пожелание – обещание.

Тук пак е добре да познавате поне малко човека, за който е картичката. Но дори да не сте много близки, помислете какво в отношенията ви би могло да го зарадва. Например да идвате навреме, да не звъните в събота и неделя, да разтребвате бюрото си – ако отношенията ви са служебни. Вкъщи също ще се зарадват на обещание, сигурна съм. Има само една маалка уловка – после трябва да го спазите.

  • Вместо обещание – благодарност.

Така. Ако не ви се обещава нищо, защото после няма да го спазите, тогава има вариант. Благодарете. На онзи, за когото е картичката, определено ще му бъде приятно. Благодарете за компанията, за приятелството, за отрезвяващи думи, за неизменното отваряне на вратата пред вас, за ежедневното каране до работа или училище, за грижата… Бъдете конкретни и искрени, когато благодарите.

Все-пак, ще трябва да отделите мъничко време, когато надписвате картичка. Но това е време, което влагате в добри отношения. Време, което носи радост!

Желая ви хубави, сбъднали се пожелания!

Евел Инара

Вижте още:

празнични пожелания

More

СТРАШНИЧКА приказка

страшничка приказка

СТРАШНИЧКА

от Евел Инара

Ако този Страшничко се беше родил по времето, когато твоите баби и дядовци са били деца, тази история изобщо нямаше да я има. Тогава семействата били големи, всеки си имал поне по един брат или сестра, а ако нямал, вкъщи все се намирал по някой и друг братовчед, който да ти обясни какво да правиш със своя Страшничко. Да ти каже, че трябва да го приспиш преди да дойде време за сън, за да не те плаши после в тъмното със страшни истории. Да те научи на вълшебството, което ще го накара да замълчи. Или просто да те успокои, че макар да си вече на пет, пак може да те е страх от време на време.

Но този Страшничко се родил в наши дни. Родил се в мига, в който малкото бебче поело първата си глътка въздух. Тогава новият Страшничко изпитал първия си страх и бебето заплакало. Трябва да уточним, че нашият Страшничко всъщност бил Страшничка, защото бебето било момиченце. В началото Страшничка не се плашела много. Било я страх от новото чувство за глад, от усещането за хлад, ала не и от тъмнината. Бебетата не се страхуват от тъмното, само големите се страхуват от мрака. Така че, ако някой се опита да те обижда на „бебе“ защото предпочиташ лампата светната, въобще не се връзвай.

После момиченцето започнало да лази и да се изправя. Тогава Страшничка научила за страха от високото и от далечното, което момиченцето наричало „ох“. Почти всеки ден се появавали още и още страхове, а Страшничка се стараела да пищи за тях с цялото си гласче. Страх от облизването на кучето, страх от водата в очичките, страх от кръвта по коленцето, страх от горещия чай, страх от излизането на мама… Да си признаем, тази Страшничка малко се престаравала, ала нямало кой да научи момиченцето как да я озапти.

Момиченцето не искало да тича, за да не падне. Не искало да спи в своята стая, а само в леглото на мама и татко. Не искало капки за нос, нито да се люлее силно на люлките. Не се катерело по дърветата, не разговаряло с непознати, даже да били деца, миело средно по трийсет и четири пъти ръцете си всеки ден, нощем никога не гасяло лампата и не искало да ходи даже при баба си.

Момиченцето нямало приятели и играело много внимателно. Навън носело наколенки, каска и крем против слънце даже през зимата. Не се спускало със шейни, защото Страшничка шепнела, че може да падне. Не си хапвало сладолед и не харесвало приказки, да не би да се уплаши от някоя.

Скука – ще кажете. Наистина, скука.

Било толкова скучно, че Страшничка отдавна нямала от какво да пищи. И ето че една вечер тя заспала доста преди да дойде време за сън. Заспала и захъркала даже! Момиченцето си легнало и за първи път загасило лампата в стаята. Навън вятърът виел, а дърветата тропали с клоните си по прозорците. Момиченцето заподкачало по леглото си, за да надникне навън. Още веднъж и още веднъж! Все по-високо и по-високо! Чак си ударило главата в тавана и тупнало на земята.

  • Не те ли е страх? – попитал един глас току до ухото му.

  • Не – отвърнало момиченцето. – Кой си ти?

  • Аз съм паякът Боян – с тези думи той застанал точно пред нощната лампа и сянката му запълнила цялата стена.

Вместо да се уплаши, момиченцето възкликнало:

  • Леле! – и доближило личице, за да успее да го разгледа.

Боян се взрял в очичките й, сякаш търсел нещо:

  • Къде е Страшничка? – попитал след малко.

  • Коя е Страшничка? – попитало момиченцето.

  • Сигурно спи – отговорил сам на себе си Боян. – Или е умряла от страх. Бая плашлива се оказа твоята Страшничка. Ти да не си я прогонила?

Паякът внезапно се притеснил:

  • Нали не си я прогонила? Непременно имаш нужда от Страшничка.

  • Ни съм я виждала, ни съм я чувала твоята Страшничка – рекло момиченцето и пак заподскачало по леглото.

  • Не моята, а твоята – възразил Боян, докато се отдръпвал по-далеч, да не би тя да падне и да го премаже. – Да, може и да не си я видяла, все-пак е дребничка като прашинка. Ама си я чувала поне милион пъти.

  • Не съм!

  • Тя ти шепне винаги, щом има опасност. Тя те кара да не плуваш в дълбокото, да не се разхождаш навън, когато вали, да не си играеш с огъня… – заизреждал Боян, свивайки едно по едно осемте си крачета.

Момиченцето спряло да подскача. Слушало го внимателно.

  • Също ти казва, че е опасно чорапите ти да са мокри. Подсеща те да си сложиш шапка на плажа, да стоиш под чадъра, ако много пече…

  • Не ми дава да прескачам поточето, за да не падна в него – прекъснало го момиченцето. – И да взимам почерпка от непознати.

  • Сети се, значи – закимал Боян. – Та, къде е Страшничка?

  • Май спи – рекло момиченцето. – Странно, тя винаги бди.

  • Е, сигурно се е преуморила – свил рамене паякът.

Момиченцето пак заподскачало по леглото.

  • Ох, дано никога не се събуди тази Страшничка! Без нея ми е по-добре! Вече няма да ми се смеят, че ме е страх от тъмното! И от високото! И от всичко!

  • Но Страшничка е полезна! Не може така. Имаш нужда от нея.

Докато изговори последното, момиченцето пак тупнало на земята. Този път си ударила лошо коленцето и го заразтривала.

  • Тя те пази, иначе ще вземеш да се пребиеш – посочил очевидното Боян.

  • Не ми е притрябвала! Ще я изгоня, само да разбера как!

  • Мога да те науча да я приспиваш – побързал да каже паякът.

Момиченцето било първото дете, което не посегнало да го смачка, щом го видяло. Затова Боян искал да й помогне. А и никоя Страшничка не заслужавала да бъде изгонена. Страшничките пазели трите големи мъдрости на света.

  • Научи ме – примолило се момиченцето и пригладило нощничката си.

Боян се огледал, после внимателно се покатерил по ръчичката на момиченцето, по вратлето, чак до бузката й:

  • Гъделичкаш – закискало се то.

  • Дишай дълбоко – прошепнал в ухото й паякът.

  • Моля?

  • Ами, нали се сещаш? Когато Страшничка прекали и те кара много, много да те е страх… Или пък искаш да заспи преди теб, за да не те е страх от тъмното… Тогава трябва да дишаш дълбоко.

  • Така ли? – момиченцето вдишало дълбоко няколко пъти.

  • Аха. И после се прозявай.

  • А ако не ми се прозява?

  • Прозей се наужким. Прозявките се вълшебни. Те приспиват Страшничка, затова са създадени. Никога не си лягай, ако не си се прозяла поне веднъж.

  • Добре. Благодаря ти – казало момиченцето и се прозяло наистина.

Паякът Боян я целунал по бузката. Тя легнала в легълцето си, завила се с шареното юрганче и го гледала как се издърпва по нишката си нагоре, също като миниатюрна висулка за бебета. Дори не усетила как заспала.

Така Страшничка не била прогонена, а останала да пази момиченцето. Което било много важно, защото тя щяла да го научи на трите велики мъдрости на света:

Първо: Че светът се движи от страха и от ината. Ето защо всеки трябва да притежава поне мъничко страх и доза инат.

Второ: Няма нужда да се боиш, щом не си сторил нищо лошо.

И трето: Че трябва поне мъничко да се страхуваш от онзи, който се страхува от теб.

Страшничка щяла да ги нашепва чак докато момиченцето не пораснело, а дори и след това. Защото, макар дребна като прашинка, Страшничка пазела мъдростта на целия свят.

КРАЙ

© Всички права запазени

най-вълшебната дума

More

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „ЧЕРНИШКА“ от Емилиян Станев

чернишка

Преди да препрочета „Чернишка“ на Емилиян Станев заедно с петгодишната ми дъщеря, имах опасения, че книжката е подходяща за доста по-големи деца. Четейки началото, не се бях отърсила от това чувство, може би заради повечкото описания. Прочетохме първите две глави от интернет сайт и едва когато видях, че Елора проявява истинско любопитство, взехме книжката от библиотеката.  Емилиян Станев описва правдиво и красиво природата, но аз предпочитам действието. В първите три-четири глави при описанията хващах и Елора малко да се отвлича. После обаче лисичката Чернишка се оказа в плен и внезапно повествованието улови и нашето любопитство.

Изобщо не помнех историята на „Чернишка“, макар да съм я изучавала в училище. Спомнях си, че беше тъжна и плаках. Елора не плака.

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ВЪЗРАСТ:

Повестта според мен е подходяща за деца между 7 и 12 години, както и за техните родители:). Може да я прочетете на по-малко дете, ако то е свикнало с четенето на по-дълги истории почти без картинки. Илюстрациите са в стила на корицата, но черно-бели. Все-пак, за Елора това не беше проблем и тя с интерес разглеждаше всяка от тях.

Историята е натуралистична. Ще се наложи да обясните някои неща, но според мен точно там е най-голямата й ценност. Ще трябва да обясните на детето си какво значи „псува“ – аз обясних, че това са обидни думи, свързани с размножаването/правенето на бебета, които някои възрастни ползват. В „Чернишка“ няма нито една ругатня, просто е споменато, че героят псува. След това ще трябва да поговорите при нужда за размножаването при животните, също и за смъртта на животните. Повестта е чудесен пример за нещата, които се случват в дивата природа. Тя е ценна не само при изучаването на българската литература, не само за доброто красноречие, а и като урок за природата и животните.

Повестта е разделена на глави, които да четете една по една, подобно на приказки. В един момент действието става така вълнуващо, че детето ви ще настоява да прочетете поне мъничко от следващата глава.

Дори детето ви да е по-голямо, препоръчвам тази книга не толкова за самостоятелно четене, колкото за четене на глас на детето. Според мен така то ще я възприеме и оцени по-лесно.

чернишка

ЗА КАКВО СЕ РАЗКАЗВА:

Това е историята на една дребна, черна лисичка малко след раждането й до момента, в който самата тя става майка. Покрай четенето й научих, че Емилиян Станев е бил на „ти“ с лова още от дете и това си личи във всяка дума. Все едно бяхме там – провирахме се безшумно заедно с Чернишка и оцелявахме заедно с нея. Определено препоръчвам да прочетете тази книжка на детето си, не само защото се изучава в училище. Прочетете му я преди то да бъде в четвърти клас, прочетете я за удоволствие!

Напоследък забелязвам как на книжния пазар се лансират детски книги от чуждестранни автори, а българските се продават само като задължителна литература. Аз самата едва сега, прочитайки „Чернишка“ на дъщеря ми, успях да я видя истинските й качества.

Нека представяме на децата си българската литература у дома, а не в училище. Там досегът с българските поети и писатели е свързан с изпитване, а не с удоволствие! Четете на децата си, дори когато отдавна са се научили да четат. Редувайте се, щом вече могат. Може би, също като мен, ще откриете много нови, любими български книжки!

Евел Инара

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „ДОБЪР ДЕН! АЗ СЪМ РАЧЕТО СТАМАТКО!“ от Валентин Пламенов

More

ХЛАПАШКА ЛЮБОВНА ЛИРИКА

хлапашка любовна лирика

Знаете какво е усещането – харесването на някого от противоположния пол още в началното училище или някоя и друга година по-късно. Някой, който живее в съседство или който седи на съседния чин, учи в съседния клас, срещнали сме го на летен лагер или докато сме били на гости при баба си… Някой, който е разтуптявал сърцето ни и може би е бил причината да осъзнаем пола си:) Да си признаем, този някой не е само един, докато…

Докато не срещнем онзи, първият. Когато сме на шестнайсет плюс-минус години. А той (или тя), въпреки че няма как да е първият, понеже по ред на номерата сме го срещнали след „любовите“ ни от детската и „гаджетата“ отпреди пубертета, някак магически застава най-отпред. Вълшебни са онези години или месеци, в които го носим в душите си. Те са горчиво-сладко-солени и се помнят цял живот. После, след „първия“ следват други трепети – в очакването на „истинския“. Но това е една друга тема:)

Повечето от нас прописват стихове, когато срещнат своята първа любов. Аз писах доста и още харесвам част от тях. Всичко, което пиша днес – километри редове – са вдъхновени от моята последна любов, ала тази статия е посветена на стиховете за първата, когато бях на 16:

ИМЕ

Моето име,  моето име –

запомни го, носи го със себе си.

Щом край теб замирише на зима,

ще ти върне то летните месеци.

 

Други зими и други вълнения.

Друга болка, която си мразил.

Други сънища, други момичета.

Само мене то няма да пази.

 

Запази си го – моето име –

а на мен и това ще ми стига.

Щом край теб замирише на зима,

мойто име до теб да го има.

 

РАЗДЯЛА

Дъждът вали и сякаш се присмива

на болката, с която го посрещам.

Следите ти във тъмното измива,

а те все-пак напомняха за нещо.

 

Изчезва и последната ти диря –

във въздуха, по сивите паважи.

Дали и споменът така умира,

макар да бил е страшно важен?

 

И като огледални лабиринти

са улиците – сънени и влажни.

А аз вървя и сякаш че умирам,

и мойто утре в мен се бавно ражда.

 

БЕЗ ТЕБ

Аз толкова обичам да мълча.

Да слушам шумовете близки във мъглата.

Как от дърветата отронват се листа

и как със шепот падат на земята.

 

И сгушена под някой стар чадър

да бродя дълго сред дъжда пороен.

Под стъпките ми с плясък на вода

да бъде толкоз лъскава земята.

 

Да вляза нощем в тъмната вода,

вълни да ме оплитат и прегръщат,

и само тук-там някоя звезда

да ми подсказва, че живея още.

 

НЕИЗБЕЖНО

Замириса на зима. И небето прилича на лед.

Ако теб не те има, аз отново ще стана поет.

Ще се смея на Нова година. Ще сънувам, че имам писмо

и ще мразя уютната зима без да зная дори и защо.

 

Ще си купя букет хризантеми и когато се върна у нас,

ще те търся – забравен – във мене. Ще си мисля за твоя тих глас.

През ръцете ми – спомени, спомени – ще изтичат във дните едва.

Ще изчезне със зимния мирис и последната твоя следа.

Е, върнахте ли се в спомените за вашата първа любов?

Евел Инара

ПЕТ РОМАНТИЧНИ ФЕНТЪЗИ ФИЛМА, ЛЮБИМИ И НА ДВАТА ПОЛА

More

ПРИКАЗКИ ЗА УМНИЧЕТА: ПРИЛАГАТЕЛНА МАГИЯ

прилагателна магия

ПРИЛАГАТЕЛНА МАГИЯ

Част 4 от историята за Чирака

от Евел Инара

Чиракът, който вече беше Магьосник, стигна до края на земята, а още не беше намерил подходящ хълм за замък. Не че нямаше хълмове, доста хълмове беше видял. Твърде високите, прекалено стръмните и каменистите бяха осеяни със сипеи, тъй че ги беше подминал. Те щяха да му отварят работа по лекуването на изтърколилите се по тях хора, гдето идваха да дирят магия. Ала на заоблените хълмове или имаше царски дворци, или крепости пазеха ширналата се под тях равнина, или пък други магьосници, които се бяха изхитрили да се родят преди него, вече бяха вдигнали своите замъци.

  • Върви си по пътя – казваха местните – ние магьосник си имаме.

Чиракът, който вече беше Магьосник, изтърка девет чифта ботуши с железни подметки и ей го сега на края на земята. Земята свършваше със ситен пясък, по който се плискаха вълни. Да, това беше море и отвъд него сигурно имаше още доста земя, ала краят на тази беше точно тук, под краката му. Налагаше се или да завие – а ние знаем, че читавите магьосници вървят само напред – или трябваше да си измагьоса лодка, за да стигне до хълмовете отвъд морето.

Магьосникът въздъхна, събу ботушите си и закрачи по чорапи по плажа. Любопитството му, също като някое куче, се затича пред него и се хвърли с плонж във водата. Разхвърчаха се пръски, сякаш Любопитството наистина беше куче и това определено бе странно. В крайна сметка Любопитството не само, че беше невидимо, то беше безплътно. Даже Магьосникът се зачуди, докато се изтягаше върху топлия пясък.

После стана още по-странно.

  • Дръжте си кучето, господине! – извика някой.

Магьосникът вдигна глава, ала ако не броеше рибарската лодка в далечината и Любопитството си, той беше съвсем сам плажа.

Любопитството изскочи от морето и затича към него. Както се оглеждаше учуден и леко разсеян, Магьосникът си помисли, че е мокро и сигурно ще се олепи с пясък. Любопитството скочи в краката му и го изпръска, после пясъкът наистина се задържа за секунда по него, макар то да беше хем невидимо, хем напълно безплътно. В тази секунда Любопитството наистина приличаше на куче, ала както пишеше в дебелите книги, цитирам: то беше чисто съществително нещо, съвсем неодушевено и напълно абстрактно. Нещо, което не можеш да докоснеш, да подушиш или да чуеш. Ето защо прилагателната магия, гдето Магьосникът в разсейването си беше приложил, се задържа само секунда по него.

Прилагателните се подчиняваха все по-добре и по-добре на Магьосника. Жалко, че единственото прилагателно, което беше успял да измагьоса върху Любопитството беше „говорещо“. Беше опитвал безброй пъти с „послушно“, ала нищо не ставаше.

  • Съществителните неща съществуват просто, а прилагателните ги правят онова, което да бъдат – заговори Магьосникът на сам на себе си поради липса на друг слушател.

Той обичаше да изглежда мъдър в собствените си очи и често си говореше сам, особено когато се почувстваше странно.

  • Ето, аз например не съм просто магьосник. Първо бях бъдещ магьосник, сега съм настоящ магьосник или сбъднат магьосник. Осъществен. Реализиран…

Той полегна на топлия пясък, все така разсъждавайки:

  • Също така съм бездомен магьосник. Или беззамъчен е по-правилно да се каже?
  • Безмозъчен! – някой злобничко се разсмя, ала край него все така нямаше никого.

Сигурно му се беше причуло. Магьосникът реши никога повече да не се нарича беззамъчен, за да не вземеше да стане някоя грешка. Беззамъчен звучеше като безмозъчен, лесно можеше да се сбърка – каза си той – а с прилагателната магия трябваше наистина да се внимава. Например, ако изброиш твърде много прилагателни, тя имаше страничен ефект. Приспиваше всекиго – и хора, и магьосници. Затова, когато искаше да подремне, Магьосникът не броеше овце, а изреждаше прилагателни имена.

  • Русалка – прошепна Любопитството му до него.

Аха. Ето кой значи се смееше.

Магьосникът лееекичко мръдна глава и отвори едното си око. Наистина. Сред вълните стърчеше глава с дълга, мокра коса. Добре, че не беше решил да поплува.

Русалките бяха неразумни същества, които много обичаха гости. Магьосникът познаваше няколко, гдето живееха в блатото на Мага, който го беше взел за чирак преди доста години. Тогава много внимаваше като ходеше по брега, защото те все опитваха да го дръпнат при тях, а после го завличаха в подводната си къща и бърбореха ли, бърбореха, и никак не им стигаше до ума, че той рита и блъска, защото се дави. Та така. Нека тази русалка си стърчеше от водата колкото ще. Той щеше да си стои тук, на плажа.

Освен това, русалките бяха все мокри. Бяха хладни като водата в блатата, не като в някоя чистичка, топличка вана. Магьосникът пак затвори очи и заизрежда наум още прилагателни имена. Слънцето се беше наклонило към залез. В торбата му не беше останало нищо за ядене, така че беше добре да заспи преди стомахът му да се сети, че е гладен.

Русалките бяха слузести – си каза Магьосникът – поне едно полезно нещо, та да се измъкнеш от хватката им.

Откъм водата се разнесе възклицание, ала той не видя как главата на онази русалка внезапно се покри с дебел слой слуз. Каквото и да ви разправят, Магьосниците са най-опасни когато заспиват или когато бълнуват насън.

Ето и сега: каквото помислеше Магьосника, то на мига ставаше реалност, ако вече не беше. Същинският ефект на прилагателната магия се виждаше чудесно върху особата, за която той разсъждаваше в този момент:

…Русалките бяха лъскави и люспести – помисли Магьосникът и ръцете й станаха целите в рибешки люспи. Тя вече лъщеше заради слузта, тъй че това нямаше нужда пак да се сбъдва. – Те бяха дългокоси, тъмнокоси, тъмнооки, рошави, голи…

Магьосникът вече хъркаше, затова не видя как онази русалка изскочи от водата и се завтече гола-голеничка през пясъка, право към храстите.

  • Не е русалка – проговори Любопитството му и го събуди. – Има крака.
  • Кой има крака? – сепна се Магьосникът.
  • Онази там.

Понеже то нямаше ръка, брадичка или поне пръстче, с което да посочи, се наложи Магьосникът хубавичко да се огледа. Храстите мърдаха. После от тях изскочи момиче с бяла рокля. Беше покрито с люспи и имаше слуз по лицето.

  • Опа – каза припряно Магьосникът, а люспите и слузта мигом изчезнаха.

Момичето го изгледа кръвнишки, вместо да му благодари.

  • Добра среща, госпожице – добави той и се изправи припряно.

Устните й мърдаха, ала тя нито му отвърна, нито му кимна даже. Една кифла и малко топъл чай щяха да му дойдат добре – измърка стомахът му – като отплата за услугата, която й беше направил. Тъй де, нали я беше избавил от люспите и слузта!

  • Аз съм Магьосникът, идвам отдалеч към тези земи. Вие тук ли…

Тя го подмина.

  • …Живеете?

Не само стомахът му, всичко в него се възмути! Заслужаваше да я накаже неуважението й! По всички земи маговете бяха първи по важност след царете, цариците, царските синове и царските щерки.

С едно тихичко „опа“ той измагьоса клонка в краката й. Всеки друг щеше да се спъне, даже някой бързоходец, ала момичето я прескочи с лекота!

  • Опа – каза отново Магьосникът и точно там, гдето хлапачката щеше да стъпи се изрови дупка, в която можеше да потъне цяла кокошка.

Ала тя някак подскочи и не падна в дупката. Обърна се и пак го изгледа кръвнишки. Лицето й още беше червено, а от тъмните й очи сякаш хвърчаха искрици. После момичето тропна с краче и си тръгна.

Магьосникът прати Любопитството да я проследи. Сигурно беше някоя царска дъщеря – само принцеса би подминала просто така магьосник. Още повече Магьосник, който я беше избавил от люспите и слузта!

Ала Любопитството му се върна без да успее. Беше я изгубило нейде по пътя.

  • Сам ще ида да я намеря! – рече Магьосникът и се огледа за ботушите си.

Обаче ботушите му ги нямаше нито там, гдето беше лежал, нито другаде по жълтия пясък на плажа. Той долови блед аромат на чужда магия.

Да, магията оставя миризма, ала само магьосник може да я подуши.

Магьосникът разроши щръкналата си и бездруго коса, сложи ръце на кръста си, сякаш беше голямо, намусено Ф.

Тук някой му правеше номера. Налагаше се да поостане и да защити магьосническата си чест!

  • Фффф – рече, оглеждайки високия бряг с плажа под него.

Имаше прилика с хълм. Е, не беше точно онова, което си беше представял, ала кой знае какво довличаха тук ветровете откъм морето. Земите тук определено имаха нужда от закрила, а момичетата от възпитание.

  • Знаеш ли, там е добро място за замък – той посочи скалите над плажа.
  • Какво рекохте, ваше магьосничество? – сепна го глас, който определено не беше на Любопитството му.
  • Добро е – отвърна Любопитството в мига, в който Магьосникът забеляза човека с рибарските мрежи и мъртва риба в едната ръка.

Естествено, човекът изписка, хвърли мрежите и се заоглежда на всички посоки. Така правеха хората, които чуваха нещо невидимо да говори.

Така правеха хората, като видеха наоколо да се навърта магьосник – подаряваха му по нещо – си рече Магьосникът.

Мъжът набързо напъха в ръката му рибата, която му носеше:

  • Самодиви, магьосници! Всичките един дол дренки! – мърмореше под мустак.
  • Имате ли си маг по тези земи, друже? – попита Магьосникът.
  • О, не, ваше магьосничество. Само самодиви си имаме. Пеят на рибите, пращат съобщения по пойните птици и церят с билки. Такива неща.
  • Самодиви?
  • Аха. Онова чернокосото пак беше пяло на рибите. Май й рекохте нещо.
  • Самодиви? – промърмори Магьосникът.
  • От най-дивите – рече мъжът. – И най-самите.

Той свали измачканата си шапка, поклони се припряно и побърза да се отдалечи, влачейки мрежите си. Ето така подобаваше да се държат с един магьосник. А не да му крият ботушите, да му мълчат и да го гледат кръвнишки.

  • Махай се – сякаш просъска мъртвата риба в ръката му.

Може и да му се беше счуло от вятъра.

Магьосникът отиде там, гдето щеше да построи замъка. Тъкмо го беше решил. Морето шумеше, слънцето залязваше като току-що изкована пара, чийто блясък само вълните биха угасили. Мислеше си за онова момиче и го мислеше в прилагателни:

  • Тя беше дръзка. Безочлива. Смела. Ядосана. Изчервена. Бързаща. Мълчалива. Тайнствена. Непозната. Вълнуваща.

Излегна се, загледан в звездите и продължи да изрежда, чудейки се всъщност каква беше тя. Чудно, но за пръв път от прилагателните изобщо не му се доспиваше, макар никога да не беше помислял наведнъж толкова много от тях.

КРАЙ

© Всички права запазени

най-вълшебната дума

More

ЧУДЕСНИ И БЪЛГАРСКИ: „ДОБЪР ДЕН! АЗ СЪМ РАЧЕТО СТАМАТКО!“ от Валентин Пламенов

рачето стаматко

Тази книжка с черно-бели рисунки някак привлече вниманието на дъщеря ми в библиотеката. Книжката беше отделена от другите, явно е била в списъците с препоръчителна литература, макар аз да не успях да открия там. Още след първата прочетена глава се разбра, че „Добър ден! Аз съм рачето Стаматко!“ на Валентин Пламенов става една от любимите книжки на Елора. Взимаме книжката за втори път от библиотеката.

ПРЕПОРЪЧИТЕЛНА ВЪЗРАСТ:

Елора нямаше навършени пет години, когато си избра „Добър ден! Аз съм рачето Стаматко!“ в кварталната библиотека. Според мен възрастовата граница 4-12 години ще ви ориентира. Разбира се, за децата в предучилищна възраст ще четат родителите, но аз ви препоръчвам да четете на децата си дори да са доста по-големи. Четенето на глас сближава, то е и сигурен начин да знаете, че детето ви е „прочело“ конкретна книга:)

Цялата история в книжката е разделена на кратки глави с хитроумни заглавия и обособено начало и край. Спокойно може да ги четете преди лягане на детето си като приказки. Има и картинки, които макар да са черно-бели, Елора много обича да разглежда. Художникът Панайот Гелев добре си е свършил работата.

рачето стаматко

ЗА КАКВО СЕ РАЗКАЗВА:

„Добър ден! Аз съм рачето Стаматко!“ разказва за едно новородено раче, което тепърва открива света около себе си. То намира приятели и проявява геройство, спасявайки пленените толстолоби. Историята в книжката учи на добри обноски и на добродетели. Изразите на проявена любезност трябва да бъдат чути от децата, за да бъдат повторени в реалния живот. Писателят Валентин Пламенов прави точно това – дава добри примери както за възпитание, така и за премерен хумор на децата.

Другото много приятно качество на книжката са българските имена и фамилии – те си тежат на мястото и са наистина хомогенни с разказаната история.

КАКВО Я ОТЛИЧАВА:

„Добър ден! Аз съм рачето Стаматко!“ ще е интересна и за децата, и за родителите. Тя не е наивна, а мъдра. Дава отговори на онези въпроси за света, които си задаваме още от деца, а често и като възрастни. Любима книжка, която би била прекрасна анимация. С Елора си мечтаем за това:)

Нека представяме на децата си българската литература у дома, а не в училище. Там досегът с българските поети и писатели е свързан с изпитване, а не с удоволствие! Четете на децата си, дори когато отдавна са се научили да четат. Редувайте се, щом вече могат. Може би, също като мен, ще откриете много нови, любими български книжки!

Евел Инара

КАК ДА РАЗКАЖЕШ СВОЕТО ЛЯТО

More