„Те препъват погледа ни по редовете, създавайки мълчание, пълно със смисъл. Препинателните знаци.“
Някога, преди десетки години, когато емотиконите още не били измислени, а хората пишели дълги писма доброволно… тогава властвали препинателните знаци.
Точката, многоточието, питанката, възклицателния знак, запетаята, тирето – били нотите в писмената на хората.
Те издавали настроението на онова, което било написано, те имали силата да дадат на думите глас, шепот и даже крясък.
Те имали задача да предадат правилно мислите и така да бъдат избегнати милиони дуели, любовни раздели и смъртни обиди.
Стотици години те били съвсем достатъчни на човечеството, но после в нечий ум препинателните знаци се слели:
Точка, точка, запетая. Тире-минус, обиколка.
Първата емо-икона била създадена!
След раждането на емотиконите, силата на препинателните знаци започнала стремително да отслабва. Малцина останали посветени в умението да я използват. Отново бил даден шанс за сърцераздирателни раздели, непростими обиди и дуели в името на честта. Настанал препинателният мрак.
Много хора започнали да вярват, че препинателните знаци съществували ей така – между другото – и не били важни колкото буквите. Хората ги избягвали, както се избягва белачка за картофи. Също като белачките, знаците изнервяли онези, които не знаели как да си служат с тях. Ала макар почти да били изчезнали от съобщенията, статусите и бележките, знаците още звучали в човешката реч. Те се криели в паузите и интонацията, били едно от последните доказателства, че говорещия не е робот.
Роботите не владеели знаците. Само мислещите и чувстващи същества ги носели в речта си.
Ето как думите:
„Аз съм истински човек“
придобивали съвсем различен смисъл.
Аз съм истински човек. Точка.
Категорично. Безпристрастно. Машините владеят само този знак.
Аз съм истински човек! Удивителен знак.
Емоционално. Радостно или сърдито, никога безпристрастно. Извиква същата емоция в четящия.
Аз съм истински човек? Въпросителен знак, питанка.
Въпрос. Удивление.
Аз съм истински човек… Многоточие.
Неуверено. Малко тъжно. Без край, също като трошици, след които мисълта ви да тръгне.
Аз съм истински човек, аз съм истински човек. Аз съм истински човек, госпожо. Запетая.
Запетаята разделя отделните твърдения. Тя отбелязва паузите, които ние, хората правим, докато говорим. Запетаята е миг тишина.
Аз съм истински човек – каза той. Аз съм истински човек-птица. Тире.
Тирето също отбелязва паузи, но отбелязва и сливания, както е във втория случай. В първия показва чии са думите: на разказвача ли са или той преразказва думите на някой друг.
Аз съм истински човек: дишам, чувствам, мисля. Две точки.
Две точки се пишат, когато ще изброявате нещо, или когато ще цитирате чужди думи. Ако цитирате, тогава оградете и в кавички:
„Аз съм истински човек“
Аз съм „истински“ човек. Кавички.
Кавичките разделят чуждите думи от собствените, или обръщат значението на някоя дума. Често носят сарказъм, така че внимавайте с тях. Именно кавичките имат силата да пораждат смъртоносни обиди.
В безстрастния свят на нули и единици, анимирани емотикони и селфита, все още важи силата на препинателния знак. Помислете, преди да поставите многоточие след думите си. С него ще „звучите“ неуверено. Сложете питанка, ако търсите отговор. Удивителният знак ще привлече внимание.
Нека силата бъде с вас:)
Евел Инара