ПРИЛАГАТЕЛНА МАГИЯ

Част 4 от историята за Чирака

от Евел Инара

Чиракът, който вече беше Магьосник, стигна до края на земята, а още не беше намерил подходящ хълм за замък. Не че нямаше хълмове, доста хълмове беше видял. Твърде високите, прекалено стръмните и каменистите бяха осеяни със сипеи, тъй че ги беше подминал. Те щяха да му отварят работа по лекуването на изтърколилите се по тях хора, гдето идваха да дирят магия. Ала на заоблените хълмове или имаше царски дворци, или крепости пазеха ширналата се под тях равнина, или пък други магьосници, които се бяха изхитрили да се родят преди него, вече бяха вдигнали своите замъци.

• Върви си по пътя – казваха местните – ние магьосник си имаме.

Чиракът, който вече беше Магьосник, изтърка девет чифта ботуши с железни подметки и ей го сега на края на земята. Земята свършваше със ситен пясък, по който се плискаха вълни. Да, това беше море и отвъд него сигурно имаше още доста земя, ала краят на тази беше точно тук, под краката му. Налагаше се или да завие – а ние знаем, че читавите магьосници вървят само напред – или трябваше да си измагьоса лодка, за да стигне до хълмовете отвъд морето.

Магьосникът въздъхна, събу ботушите си и закрачи по чорапи по плажа. Любопитството му, също като някое куче, се затича пред него и се хвърли с плонж във водата. Разхвърчаха се пръски, сякаш Любопитството наистина беше куче и това определено бе странно. В крайна сметка Любопитството не само, че беше невидимо, то беше безплътно. Даже Магьосникът се зачуди, докато се изтягаше върху топлия пясък.

После стана още по-странно.

• Дръжте си кучето, господине! – извика някой.

Магьосникът вдигна глава, ала ако не броеше рибарската лодка в далечината и Любопитството си, той беше съвсем сам плажа.

Любопитството изскочи от морето и затича към него. Както се оглеждаше учуден и леко разсеян, Магьосникът си помисли, че е мокро и сигурно ще се олепи с пясък. Любопитството скочи в краката му и го изпръска, после пясъкът наистина се задържа за секунда по него, макар то да беше хем невидимо, хем напълно безплътно. В тази секунда Любопитството наистина приличаше на куче, ала както пишеше в дебелите книги, цитирам: то беше чисто съществително нещо, съвсем неодушевено и напълно абстрактно. Нещо, което не можеш да докоснеш, да подушиш или да чуеш. Ето защо прилагателната магия, гдето Магьосникът в разсейването си беше приложил, се задържа само секунда по него.

Прилагателните се подчиняваха все по-добре и по-добре на Магьосника. Жалко, че единственото прилагателно, което беше успял да измагьоса върху Любопитството беше „говорещо“. Беше опитвал безброй пъти с „послушно“, ала нищо не ставаше.

• Съществителните неща съществуват просто, а прилагателните ги правят онова, което да бъдат – заговори Магьосникът на сам на себе си поради липса на друг слушател.

Той обичаше да изглежда мъдър в собствените си очи и често си говореше сам, особено когато се почувстваше странно.

• Ето, аз например не съм просто магьосник. Първо бях бъдещ магьосник, сега съм настоящ магьосник или сбъднат магьосник. Осъществен. Реализиран…

Той полегна на топлия пясък, все така разсъждавайки:

• Също така съм бездомен магьосник. Или беззамъчен е по-правилно да се каже?
• Безмозъчен! – някой злобничко се разсмя, ала край него все така нямаше никого.

Сигурно му се беше причуло. Магьосникът реши никога повече да не се нарича беззамъчен, за да не вземеше да стане някоя грешка. Беззамъчен звучеше като безмозъчен, лесно можеше да се сбърка – каза си той – а с прилагателната магия трябваше наистина да се внимава. Например, ако изброиш твърде много прилагателни, тя имаше страничен ефект. Приспиваше всекиго – и хора, и магьосници. Затова, когато искаше да подремне, Магьосникът не броеше овце, а изреждаше прилагателни имена.

• Русалка – прошепна Любопитството му до него.

Аха. Ето кой значи се смееше.

Магьосникът лееекичко мръдна глава и отвори едното си око. Наистина. Сред вълните стърчеше глава с дълга, мокра коса. Добре, че не беше решил да поплува.

Русалките бяха неразумни същества, които много обичаха гости. Магьосникът познаваше няколко, гдето живееха в блатото на Мага, който го беше взел за чирак преди доста години. Тогава много внимаваше като ходеше по брега, защото те все опитваха да го дръпнат при тях, а после го завличаха в подводната си къща и бърбореха ли, бърбореха, и никак не им стигаше до ума, че той рита и блъска, защото се дави. Та така. Нека тази русалка си стърчеше от водата колкото ще. Той щеше да си стои тук, на плажа.

Освен това, русалките бяха все мокри. Бяха хладни като водата в блатата, не като в някоя чистичка, топличка вана. Магьосникът пак затвори очи и заизрежда наум още прилагателни имена. Слънцето се беше наклонило към залез. В торбата му не беше останало нищо за ядене, така че беше добре да заспи преди стомахът му да се сети, че е гладен.

Русалките бяха слузести – си каза Магьосникът – поне едно полезно нещо, та да се измъкнеш от хватката им.

Откъм водата се разнесе възклицание, ала той не видя как главата на онази русалка внезапно се покри с дебел слой слуз. Каквото и да ви разправят, Магьосниците са най-опасни когато заспиват или когато бълнуват насън.

Ето и сега: каквото помислеше Магьосника, то на мига ставаше реалност, ако вече не беше. Същинският ефект на прилагателната магия се виждаше чудесно върху особата, за която той разсъждаваше в този момент:

…Русалките бяха лъскави и люспести – помисли Магьосникът и ръцете й станаха целите в рибешки люспи. Тя вече лъщеше заради слузта, тъй че това нямаше нужда пак да се сбъдва. – Те бяха дългокоси, тъмнокоси, тъмнооки, рошави, голи…

Магьосникът вече хъркаше, затова не видя как онази русалка изскочи от водата и се завтече гола-голеничка през пясъка, право към храстите.

• Не е русалка – проговори Любопитството му и го събуди. – Има крака.
• Кой има крака? – сепна се Магьосникът.
• Онази там.

Понеже то нямаше ръка, брадичка или поне пръстче, с което да посочи, се наложи Магьосникът хубавичко да се огледа. Храстите мърдаха. После от тях изскочи момиче с бяла рокля. Беше покрито с люспи и имаше слуз по лицето.

• Опа – каза припряно Магьосникът, а люспите и слузта мигом изчезнаха.

Момичето го изгледа кръвнишки, вместо да му благодари.

• Добра среща, госпожице – добави той и се изправи припряно.

Устните й мърдаха, ала тя нито му отвърна, нито му кимна даже. Една кифла и малко топъл чай щяха да му дойдат добре – измърка стомахът му – като отплата за услугата, която й беше направил. Тъй де, нали я беше избавил от люспите и слузта!

• Аз съм Магьосникът, идвам отдалеч към тези земи. Вие тук ли…

Тя го подмина.

• …Живеете?

Не само стомахът му, всичко в него се възмути! Заслужаваше да я накаже неуважението й! По всички земи маговете бяха първи по важност след царете, цариците, царските синове и царските щерки.

С едно тихичко „опа“ той измагьоса клонка в краката й. Всеки друг щеше да се спъне, даже някой бързоходец, ала момичето я прескочи с лекота!

• Опа – каза отново Магьосникът и точно там, гдето хлапачката щеше да стъпи се изрови дупка, в която можеше да потъне цяла кокошка.

Ала тя някак подскочи и не падна в дупката. Обърна се и пак го изгледа кръвнишки. Лицето й още беше червено, а от тъмните й очи сякаш хвърчаха искрици. После момичето тропна с краче и си тръгна.

Магьосникът прати Любопитството да я проследи. Сигурно беше някоя царска дъщеря – само принцеса би подминала просто така магьосник. Още повече Магьосник, който я беше избавил от люспите и слузта!

Ала Любопитството му се върна без да успее. Беше я изгубило нейде по пътя.

• Сам ще ида да я намеря! – рече Магьосникът и се огледа за ботушите си.

Обаче ботушите му ги нямаше нито там, гдето беше лежал, нито другаде по жълтия пясък на плажа. Той долови блед аромат на чужда магия.

Да, магията оставя миризма, ала само магьосник може да я подуши.

Магьосникът разроши щръкналата си и бездруго коса, сложи ръце на кръста си, сякаш беше голямо, намусено Ф.

Тук някой му правеше номера. Налагаше се да поостане и да защити магьосническата си чест!

• Фффф – рече, оглеждайки високия бряг с плажа под него.

Имаше прилика с хълм. Е, не беше точно онова, което си беше представял, ала кой знае какво довличаха тук ветровете откъм морето. Земите тук определено имаха нужда от закрила, а момичетата от възпитание.

• Знаеш ли, там е добро място за замък – той посочи скалите над плажа.
• Какво рекохте, ваше магьосничество? – сепна го глас, който определено не беше на Любопитството му.
• Добро е – отвърна Любопитството в мига, в който Магьосникът забеляза човека с рибарските мрежи и мъртва риба в едната ръка.

Естествено, човекът изписка, хвърли мрежите и се заоглежда на всички посоки. Така правеха хората, които чуваха нещо невидимо да говори.

Така правеха хората, като видеха наоколо да се навърта магьосник – подаряваха му по нещо – си рече Магьосникът.

Мъжът набързо напъха в ръката му рибата, която му носеше:

• Самодиви, магьосници! Всичките един дол дренки! – мърмореше под мустак.
• Имате ли си маг по тези земи, друже? – попита Магьосникът.
• О, не, ваше магьосничество. Само самодиви си имаме. Пеят на рибите, пращат съобщения по пойните птици и церят с билки. Такива неща.
• Самодиви?
• Аха. Онова чернокосото пак беше пяло на рибите. Май й рекохте нещо.
• Самодиви? – промърмори Магьосникът.
• От най-дивите – рече мъжът. – И най-самите.

Той свали измачканата си шапка, поклони се припряно и побърза да се отдалечи, влачейки мрежите си. Ето така подобаваше да се държат с един магьосник. А не да му крият ботушите, да му мълчат и да го гледат кръвнишки.

• Махай се – сякаш просъска мъртвата риба в ръката му.

Може и да му се беше счуло от вятъра.

Магьосникът отиде там, гдето щеше да построи замъка. Тъкмо го беше решил. Морето шумеше, слънцето залязваше като току-що изкована пара, чийто блясък само вълните биха угасили. Мислеше си за онова момиче и го мислеше в прилагателни:

• Тя беше дръзка. Безочлива. Смела. Ядосана. Изчервена. Бързаща. Мълчалива. Тайнствена. Непозната. Вълнуваща.

Излегна се, загледан в звездите и продължи да изрежда, чудейки се всъщност каква беше тя. Чудно, но за пръв път от прилагателните изобщо не му се доспиваше, макар никога да не беше помислял наведнъж толкова много от тях.

КРАЙ

© Всички права запазени