Рийн подсвирна на кучетата и отвори тясната порта в оградата. Загледа ги как тичат на зигзаг по следите му, вирнали опашки и заболи муцуни в снега. Умът му беше зает с планове за празненството довечера, сигурно затова не забеляза, че вратата на къщата зее. Песовете като вихрушка го подминаха и задушиха снега. В гърлата им се надигна ръмжене. Рийн безшумно свали наметалото си, грабна мъждивата лампа от стряхата и се шмугна вътре.

Широкото помещение изглеждаше точно така, както го беше оставил. Втората врата, която гледаше към езерото и кедровата гора, даже беше залостена отвътре. Но на дъсчения под издайнически чернееха няколко влажни петна.

Застанал сам в полумрака, той пак подсвирна на кучетата и щом чу лапите им да стържат по дъските зад гърба му, дръпна резето и надникна навън. Макар и позатрупани, в снега все-още се различаваха скорошни стъпки. Рийн направи няколко крачки по пътеката, взирайки се в земята.

Човекът явно беше дошъл от гората. Беше минал през стаята и беше излязъл в оградения двор.

Иззад къщата избухна яростен лай. Момчето обърна гръб на дърветата и хукна по посока на звука. Беше тих като вятъра. Бърз като точна стрела. И го знаеше. Инстинктите му на ловец го накараха да забрави всичките си кроежи за тази нощ. Само с три–четири грациозни скока заобиколи къщата и надникна към редицата дървени постройки, където нощуваха ратаите.

– Хайде, покажи се – безгласно прошепна, докато оглеждаше натрупаните отстрани на пътеките преспи, които стигаха чак до гърдите му. През зимата общият двор приличаше на лабиринт от сняг.

Почти невидим силует се мерна в мрака, чак след навеса, пълен догоре със сено. Две от кучетата се изправиха на затрупаната ограда и вдигнаха муцуни точно натам.

Момчето ловко се прехвърли от тяхната страна на пряспата, обратно в заградения двор. Върна се и залости и двете врати на къщата. Знаеше, че няма смисъл да търси човека там, където го бе забелязал. Когато се промъкна до мястото, Рийн внимателно огледа земята. В прясно натрупалия сняг ясно изпъкваха нечии стъпки.

Далеч, чак в другия край на селцето се отвори и пак се затвори врата. Изплъзналият се шум от гласове и смях му подсказа точно коя беше вратата. Тази нощ всички – господари и слуги – празнуваха заедно в големия хамбар.

Рийн се сниши и зачака друг звук – ако вътре беше влязъл непознат, или ако някой беше излязъл при отварянето на вратата. Всичко остана тихо. Шумовете наоколо бяха само познатите – на спящи коне в конюшнята, на мишки, пъплещи из сеното. Откъм къщата долиташе сумтенето на кучетата. Оградата издаваше присъствието си с проскърцване на лед и старо дърво. Почти недоловимо шумолене идеше и от гората, примесено с плисъка на езерото.

Момчето беззвучно тръгна по следата. Беше оставена от широки крачки и не се луташе из лабиринта от пътеки. Заведе го право пред хамбара, където стъпките се смесваха с множество други и вече нямаше как да ги различи.

Преди да се покаже в светлината на факлите, забити в преспите пред входа, Рийн още веднъж се огледа. По ширналото се пред дървената постройка поле цял ден бяха горели огньове. Около тлеещите жарави снегът се беше стопил на широки, черни кръгове. В мрака те приличаха на светещи очи, втренчени в небето.

Полето беше пусто. Дворът беше празен. Беше сам навън.

Явно беше преследвал някой от братята си. Или от ратаите. Многото изпит ейл ги караше да излизат от време на време. Рийн се изхили, засрамен от глупостта си и всичките тайни кроежи се върнаха обратно в главата му.

Нарочно се позабави още, колкото да овладее напрежението, защото пак го обхващаше. Знаеше, че трябва да е много внимателен и много хитър, за да измъкне най-сетне тайната от Джейдан.

“Можеш ли да надвиеш Онейро?”

Въпросът не му даваше мира и все го връщаше към изтърваните думи на Джейд през есента, до скрития камък с руните. Неговият камък.

“Казват, че има един начин.“

Ери не му беше позволил да продължи и оттогава всички мъже в къщата избягваха въпросната тема. Това влудяваше Рийн. Любопитството и гордостта му бушуваха в него.

Защо, макар че беше навършил петнайсет, макар да бе преминал през третия Огнен ритуал, братята му още пазеха тайни от него?! Рийн бе поискал отговор само веднъж – достатъчно, за да му стане ясно, че Джейдан ще продължи да мълчи. Тогава направи план:

За да приспи всяко подозрение, в очите на братята си не трябваше да е нито твърде примирен, нито твърде настойчив. През цялата дълга есен той не заговори нито веднъж за Онейро. Вместо това чакаше. Беше избрал най-подходящото време за опита си да получи отговор. Единствено в тази нощ господарският дом щеше да остане празен. Големият хамбар щеше да гъмжи от народ. А Джейдан беше там още от пладне.

Рийн бутна тежката врата и застана на прага. Вътре беше задушно и светло заради грамадния дънер в огнището. Клонки имел и зелен бръшлян висяха от високия таван и пръскаха аромат на гора. Беше първата от Дванайсетте нощи^*.

Момчето тихичко засвири с уста, както правеше винаги, когато беше нервен, но звука се изгуби в общата глъч. Няколко от сновящите най-близо жени му се поклониха и той им кимна и се усмихна широко. Огледа се, забеляза вдигнатите при влизането му очи и кимна още няколко пъти.

Мъжете се бяха разположили на дървени пейки в по-далечния край на дългата трапеза. Само там бяха запалени и маслени лампи. Рийн видя Ери, който както винаги зяпаше отсъстващо в чашата си. Ратаите наоколо му безуспешно опитваха да завържат разговор.

Ери вдигна вежда и му направи знак да се приближи, но Рийн само се ухили насреща му. Тази вечер нямаше да седне там, за да обсъждат на половин глас:

“Трябва ли господарите да празнуват в хамбара и да развалят веселието на другите”.

Това поне правеше Ери с мълчанието си всяка зима. Добре, че Карис предвидливо беше седнал наблизо и го отсрамваше. Сигурно беше разказал с подробности как двамата с Рийн бяха уловили дивеча за тазвечерния празник, как го бяха дебнали и как се бяха спотайвали в снега, защото щом вдигна чашата си към момчето, насядалите от двете му страни мъже го последваха с одобрителни възгласи. Рийн почти съжали, че няма да отиде при тях. Махна им учтиво и продължи да се оглежда.

Арне и Кай изобщо не го забелязваха. Приближили чела, те спореха разгорещено. Късаха с пръсти печеното месо и разсеяно го пъхаха в устите си. Накрая на редицата се белееха косите на Брануен – там, където седяха по-възрастните жени. Със сериозни лица те обсъждаха шепнешком теми, които не бяха предназначени за мъжки уши. Рийн знаеше, че ако се приближи, бързо-бързо ще го отпратят. Единствено Брануен беше допускан до неудобните истини на зачеването и раждането.

Жените гълчаха децата и се пречкаха една на друга, носейки хляб, ейл и месо. Внезапен смях избухваше в групата на девойките и после замираше рязко. Рийн нарочно заобиколи, мина покрай тях. Децата, насядали на пода до огнището го зяпнаха любопитно. Момченцата се изпъчиха, момиченцата скриха в шепи усмивките си. Девойките сведоха очи, за да ги вдигнат веднага, щом ги подмине.

Точно там, в единия ъгъл на масата беше седнала Лиля. Рийн я беше видял много преди да забележи Ери и Карис, много преди да отговори на поклоните на жените пред огъня. Той знаеше къде се намира тя още докато прекрачваше прага на задушния хамбар. Когато се беше усмихнал, усмивката му беше за Лиля, макар да бе погледнал момичето само за миг.

Лиля дори не помръдваше. Бледа руменина мина през лицето й, едва когато Рийн се отпусна на пейката до Джейдан, точно насреща й. Беше чудесно съвпадение, че тя щеше да е пред очите му. Макар да не го беше планирал, Рийн се зарадва.

– Тук се забавляваме по мъжки, момче – сопна се Джейд между две глътки ейл и му метна кратък поглед над чашата. – Ако ще кротуваш, отивай при Ери!

Хор от басов смях придружи забележката му. Ери се мусеше от другата страна на дългата редица, но се престори, че не чува хапливите думи.

Рийн невъзмутимо се пресегна към каната, напълни си чаша и я вдигна за наздравица. Не обърна внимание на пренебрежението, с което го бяха посрещнали. Избута решително от ума си Лиля и се съсредоточи изцяло върху измъкването на тайната. Представлението започваше.

– Време ми е да се науча, чичо Джейд. Защо ти не ми покажеш?

Той намигна на Джейдан и мъжът се разхили учудено, а после го сграбчи в мечешката си прегръдка. Лицето му беше зачервено от топлината и алкохола. Точно на това разчиташе Рийн.

– Е, Рийни, много си смел тази вечер. Да те видим какво можеш!

Джейдан също вдигна чашата си и я удари в тази на момчето.

– До дъно! До дъно! – закрещяха възбудено ратаите.

Напитката беше силна и сладка. Рийн се надяваше Джейдан да е погълнал достатъчно от нея и вече да е изпаднал в едно от откровените си настроения. Беше наясно, че няма как да надпие който и да било от братята си. Той бавно изпи съдържанието на чашата и я обърна с дъното нагоре, за всеобщо удоволствие.

• Още! Още! – закрещяха мъжете.

Вдигнаха го прав върху пейката и бутнаха в ръцете му пълна чаша. Рийн изруга наум. Не беше очаквал да са въодушевени от първото му пиянство.

– Братя! – извика той с престорена веселост, докато многото наздравици разливаха ейл по китката му. – Да пием за Слънцето! За победата му над Ледените великани! В тази нощ, чак до Дванайсетата!

– Аааааа! – отговори тълпата на призива му.

Дори от отсрещния край на масата наскачаха хора. През множеството кани и паници с храна, очите на Лиля се взираха в неговите. Бяха пъстри и светли като пролетна гора, ако ги погледнеш отблизо…

Не се разсейвай – скара се сам на себе си Рийн и отмести поглед. Ери се беше отказал да наблюдава само питието си. Дори Кай и Арне обърнаха глави по посока на виковете и спряха за момент да си шушукат.

Джейдан и ратаите вече пресушаваха чашите. Рийн успя да разлее половината от течността, но останалата се наложи да изпие. В същото време Ери се надигна от мястото си.

Някой запя и мъжете запляскаха ритмично с ръце. Беше бавна, чисто мъжка песен:

– В най-дългата зима, в най-горчивата зима…

Щом вълците откъснат Слънцето,

щом вълците погълнат Месеца…^*

Момчето побърза да се смъкне от пейката и също заудря една в друга длани. Трябваше на всяка цена да остане трезвен.

– Какво правиш? – каза точно до ухото му Ери.

– Нищо. Забавлявам се – отвърна невинно Рийн и направи притеснена физиономия. Надяваше се Джейдан да чува разговора.

– Ела да седнеш при мен. – мъжът го хвана за лакътя и го дръпна към себе си, сякаш беше тригодишен.

– Нека остана, Ери – примоли се Рийн.

Нямаше смисъл точно сега да се кара с него заради покровителственото му отношение. Веднъж, само веднъж, можеше да го подмине.

– Няма да пия повече, ако искаш – добави, и този път беше искрен.

Гласовете около тях затихваха. Хората започваха да забелязват сцената, която се разиграваше между господарите. Това също беше унизително, но Рийн щеше да го изтърпи. Беше наясно какво ще се случи, още щом влезе в хамбара.

– Хайде, остави го този път – обади се най-накрая Джейдан в негова защита.

Ери продължаваше да го стиска за лакътя.

– Той е намислил нещо, Джейд – промърмори тъмнокосият мъж. – Познавам го.

Само гласът на певеца нарушаваше мълчанието от тяхната страна на трапезата:

– …Брат с брата ще враждува,

Баща със син ще воюва.

И небесата ще са алени от кръв…

Джейд и Ери стърчаха до Рийн – единствените изправени мъже в хамбара. Взираха се един в друг, сякаш разговаряха само с погледи. Точно така си беше, винаги се бяха разбирали с половин дума. Рийн улови правилния момент, извъртя се и сърдито прекрачи пейката.

– Добре. Няма да седя до никой, освен до теб. Хайде да помълчим, Ери. Ще бъде весело.

Колкото и да му се искаше да го изкрещи, успя само да го изсъска в лицето на Ери. Явно достойнството му беше по-силно от всички планове. Понечи да разбута тълпата, за да се махне от там и за щастие Джейдан наистина го спря.

– Той никак не умее да се забавлява, нали, момче? – мъжът се усмихваше, но очите му гледаха строго. – Ела.

Ето, Ери пусна лакътя му и се дръпна. Рийн уж се поколеба. После седна и демонстративно бутна празната чаша по-далеч по потъмнялото дърво.

– По-добре беше да го напия, Ери – каза тихичко зад гърба му Джейдан.

Това изобщо не беше по план. Момчето тутакси вдигна чашата си и се обърна ухилено към двамата мъже. Джейдан избухна в смях, но не и Ери.

– Не ми се прави на хитрец, хлапе – промърмори той.

После Ери се отдалечи, седна на старото си място и се втренчи в Рийн. Това също не беше по план, но поне го беше оставил близо до Джейдан.

Един от ратаите подхвана по-весела мелодия, сякаш трябваше да заличи напрежението от сдърпването на господарите. Лъкът заизтръгва високи, стържещи звуци от струните на лирата, а девойките наобиколиха свирача и запляскаха усърдно с ръце. Всички умееха да играят вечната игра на селцето: не знам, не чух, не видях. Лиля се изправи и също влезе в кръга.

Рийн осъзна, че с братята му за пореден път разваляха празника на останалите! Дори не беше помислял за това преди, мислеше само за собствената си наранена гордост. Чак когато видя как Лиля се усмихва насила и пляска в кръга от момичета, разбра колко малко внимание е обръщал на работниците в селото. Той познаваше лицата им, знаеше имената на повечето от тях. Но за него, за господарите – те бяха само тълпа, която им принадлежеше. Кучетата пред къщата му го бяха вълнували повече от тези хора… А някои от тях бяха семейството на Лиля.

Момчето заоглежда насядалите по скамейките мъже и жени, облегнатите по ъглите хлапета, за които нямаше място около масата. Забеляза как нито един от хората тук, бил той мъж, жена или дете, не поглежда директно в неговото лице, или към лицата на братята му.

Хм, какво беше това – уважение или страх?

Момичетата пляскаха. Постепенно насядалите около дългата трапеза подхванаха общия ритъм. В унисон с мелодията се разнесе басов глас. После няколко млади ратаи се присламчиха към групата на девойките, а те заприпяваха в хор. Полите им се люшкаха, плитките подскачаха по гърбовете им.

Рийн се усмихна, неспособен да се въздържи, докато гледаше тънката фигурка на Лиля. Струваше му се, че може да различи гласа й сред пеенето на другите момичета. Искаше му се да се приближи, но това съвсем не беше позволено. Кой знае какво щеше да направи Ери тогава. А и имаше неотложна работа с Джейдан.

Мъжът обаче се беше преместил с две-три места от Рийн. Беше зает да се кикоти и подбутва насядалите край него ратаи, да пее с пълно гърло и да пресушава каните с ейл. Месото там оставаше недокоснато.

Рийн се промъкна обратно до Джейдан. Нямаше нужда да разбутва мъжете, те сами му правеха място. На няколко пъти пробва да се включи в разговора, без особен успех. Ратаите учтиво го изслушваха, само защото беше един от господарите. Ала не и Джейдан. Той дори не го поглеждаше.

Рийн забеляза Ери да се подсмихва. За пръв път от много години му изглеждаше почти доволен, докато седи на трапезата в големия хамбар.

За да го подразни, момчето пак напълни чашата си. Щеше да измъкне тайната и да изтрие подигравателната му усмивка. Без значение колко обиди трябваше да понесе гордостта му тази нощ.

Девойките затанцуваха две по две. Хората се отдръпваха, за да им направят място. Някакъв наперен младеж прихвана Лиля през кръста и я завлече в средата на кръга. Рийн срещна смутения й поглед. Бузите й бяха поруменели.

Дива ревност го заля, докато седеше като натрапник на пейката до Джейдан, толкова далеч от чуждото веселие. Очите й блестяха. Ръцете на мъжа легнаха на талията й.

Може би Лиля обича този мъж – мина през ума му. – Може би тя е негова годеница?

Беше напълно в реда на нещата, девойките в селото се задомяваха рано. Рийн инстинктивно проследи движенията й – опрените й китки върху гърдите на мъжа, извърнатия встрани от тялото му профил на лицето й.

Не, това определено не бяха знаци за любов – заубеждава се той. Вдигна очи към лицето на мъжа и замръзна на мястото си. – Този човек не беше от селото, беше непознат. В това поне беше напълно сигурен.

Но как се е промъкнал тук? Как никой не е забелязал? – момчето изгледа един по един братята си. Джейдан беше заинтригуван само от каните с ейл, но Арне и Кай наблюдаваха спокойно танцуващите. Ери също гледаше натам. И Брануен, като стара бабичка, обсъждаше двойките с другите сприхави старици, ала непознатият мъж явно не му правеше впечатление.

Странно.

Странно беше, че мъжът го погледна. Зяпна нахално в Рийн, сякаш искаше да го предизвика. Рийн почти се изправи. Тогава двойката се завъртя, вместо очите на мъжа, момчето улови погледа на Лиля. Стори му се, че тя поклати лекичко глава. Рийн застина. Паниката в жеста й го отрезви и той се отпусна обратно на мястото си.

Защо Лиля не искаше да се приближи? За да не доразвали празненството? Заради негласното правило господарите и слугите да стоят настрана едни от други? Или защото мъжът имаше пълното право да танцува с нея?

Той изруга под носа си – заради момичето, заради пияния Джейдан, който явно го отбягваше и заради всевиждащия Ери на другия край на масата.

Може би все-пак се беше издал… Ери беше забелязал нещо, защото подигравателната му усмивка липсваше. Той също наблюдаваше танцуващите, след това изпитателно погледна Рийн и веждите му многозначително подскочиха.

Хм, това заради непознатия мъж ли беше, или заради Лиля? – зачуди се момчето.

– Какво, да не загуби търпение? – гласът на Джейдан го накара да осъзнае, че още стоеше така, сякаш всеки момент щеше да се надигне от пейката. Непознатият пак го зяпаше. Хилеше се насреща му и подскачаше в кръг заедно с Лиля.

Защо никой от братята му не реагираше? Кой беше този? Какво пак не му бяха казали?

Рийн избута въпросите от ума си и насочи вниманието си към Джейдан. Тайната беше по-важна.

– Мислех, че при теб ще е весело.

– Така ли?

– Ами… Виж, всички освен мен се забавляват – той не можа да се удържи, посочи точно към танцуващите двойки.

– Аз пък мислех, че си дошъл да ме питаш нещо.

Лукаво пламъче блесна в очите на Джейдан. Рийн осъзна, че все-пак го бяха хванали. Отпи глътка ейл, колкото да измисли какво да каже.

– Ако попитам, ще ми отговориш ли? – изрече го нехайно, сякаш наистина нямаше значение.

Мъжът до него престорено въздъхна и доближи глава до ухото му.

– Ери ти е като баща. Ако той смята, че не трябва да знаеш, аз също ще си мълча.

Рийн отвори уста да му възрази.

Ери не му беше баща, просто го беше довел в тази къща. Беше избил семейството му и го беше отвлякъл…

– Той го прави за добро, Рийн, не за лошо. Сам ще ти каже, когато си готов.

“Когато си готов”. Все това му повтаряха… Е, Ери беше убил родителите му, само защото иначе те щяха да убият белязаното, “прокълнато” бебе, което им се беше родило. Беше го спасил… Нали?

Момчето несъзнателно забоде поглед в чашата си, също като Ери. В онзи момент наистина изглеждаше като негов син.

Какво ли щяха да направят уплашените им слуги, ако узнаеха за руните по гърбовете им? Какво ли би направила Лиля?

– Не можеш да ме напиеш. Цял живот съм тренирал – пошегува се Джейдан и го сръга с лакът.

Рийн се усмихна едва-едва. Планът се беше провалил. Той понечи да се изправи.

– Не, остани – дръпна го обратно възрастният мъж. – Добре дошъл си.

Някаква бащинска загриженост струеше от него, въпреки зачервения нос и дъха на алкохол, оплетен в думите му. Ех, защо Джейдан не го беше довел в дома на Ерми, вместо Ери? – Рийн винаги го беше харесвал повече от другите си братя.

Момчето почти се усмихна в отговор. Щеше да остане. Знаеше, че е по-добре да остане. Ала тогава Лиля се изплъзна от ръцете на непознатия и хукна към вратата. Мъжът тръгна подире й.

И пак – Арне, Кай, Ери, Брануен, Карис – никой от тях не обърна внимание, че в хамбара се разхожда чужд човек. И закача девойка от селото! Закачаше Лиля…

Момчето с мъка потисна порива си да хукне натам. Джейдан го чакаше да каже нещо.

– Явно не съм един от вас, чичо Джейд. Нямам място тук – в думите прозвуча повече обида, отколкото му се искаше да покаже. Ала цялата есен беше отишла на вятъра….

Без да бърза, допи остатъка от ейла си. Прескочи пейката и бавно се запъти към изхода. Влудяващо бавно, искаше му се да изтича. Джейдан гледаше в чашата си. Ери гледаше в чашата си. Момчето открехна вратата и най-сетне излезе навън.

Навън Лиля не се виждаше никъде. Само фигурата на непознатия изпъкваше на светлината на факлите.

Кой беше този и защо трябваше да хареса точно Лиля?

Човекът го погледна.

– Най-сетне, момче – каза му.

Не съм ти никакво момче. Почти на шестнайсет съм – възропта в ума си Рийн, ала не проговори. Внимателно оглеждаше дрехите на мъжа за скрито оръжие. Самият той винаги носеше нож, закрепен на лявата си китка, макар сега да не посегна към него.

Явно братята му бяха поканили този човек, иначе нямаше да е в селото тази нощ.

Точно тук Рийн се лъжеше.

– Какво искаш? – реши, че е безопасно да се приближи.

Мъжът беше набит, малко по-нисък от него. Усмихваше му се с плътните си, леко нацупени устни.

– Рийн? – беше въпрос.

Откъде този знаеше името му?!

Момчето се вгледа по-внимателно в лицето отсреща, опитваше да го разпознае. Разрошените тъмни кичури му напомняха малко за Ери.

– Как влезе тук? Кой си? – попита строго и пристъпи заплашително още крачка по-близо.

Мъжът насреща му му се стори някак разочарован.

– Хайде, Рийн, мисли! – гласът му прозвуча и заповедно, и умолително. – Познаваш ме, нали? Ти поне ме помниш! – човекът го хвана за ризата и почти го разтърси.

Рийн нямаше как да удържи гнева си, а и не искаше. Реагира светкавично. Сграбчи едната му ръка. Застъпи ходилото му и го препъна със свободния си крак. Отпусна цялата си тежест върху коляното му. Блъсна го с все сила в стомаха, извъртя се и го събори в снега.

Беше само с едно неуловимо движение. Пресният сняг се разлетя, вдигна се като пера на мъртва птица. Но ръцете на непознатия го повлякоха, стегнаха се болезнено около тялото му, пречеха му да диша. Рийн се изненада. Леден скреж посипа лицето му, когато двамата се строполиха на земята. Гърдите му пламнаха, останали без дъх. Момчето яростно се забори да надделее, но онзи беше неестествено по-силен. Нечовешки бърз.

Двубоят настърви Рийн, както ставаше всеки път. Болката нямаше значение, нито студът. Усети кръв по устната си и я облиза хищно. Всеки следващ удар му доставяше още по-дива наслада.

Юмрукът му се вряза злобно в меката плът на шията – заради това, че мъжът беше докосвал Лиля! Втори удар, с коляно в слабините – заради това, че я беше смутил! И пак, и пак, без да спира – заради разочарованието му, заради Ери и Джейдан, и всичките му проклети братя!

Едва си поемаше въздух, но продължаваше да сипе удари. Блъсни го отстрани, под ребрата! В ключицата! В гърлото! Над стомаха, точно между гърдите!

Снегът хвърчеше на облаци, вихреше се като прах с движенията му. Полепваше по разгорещеното му тяло. Рийн беше тих като вятъра, беше бърз като точна стрела. И го знаеше.

Изкарай му дъха! Оглуши го! Накарай го да загуби ориентация! Да разбере, че ти си по-силния! Ала човекът сякаш не усещаше болката, която всеки удар на Рийн трябваше да му причини. Почти го беше притиснал към земята, отпуснал цялата си тежест върху му. В един кратък момент момчето си даде сметка, че противникът му не напада, а само блокира атаките.

– Рийн! Спри! Престани! – ето какво крещеше през цялото време.

Вбесен, Рийн удари глава в лицето му. Мъжът отскочи и го остави го да се изправи. Между тях плавно се промъкна стелещият се сняг.

Непознатият изви устни в предизвикателна усмивка. А момчето пак се хвърли отгоре му – приличаше на ястреб, сграбчващ плячката си. Издигна се в блещукащия от снежинките въздух, разперил ръце с ветреещи се ръкави. Няколко светли кичура се бяха измъкнали от плитката, гъделичкаха ключицата му. Леденият въздух изсвистя покрай бузите му.

Непознатият гледаше, сякаш не можеше да откъсне очи от Рийн. Строполи се по гръб, когато момчето го възседна през кръста.

Дори не беше задъхан. По кожата му имаше кръв, но… – Рийн объркано огледа разкървавените кокалчета на пръстите си. – Кръвта беше неговата собствена.

– Добре, ще пробваме друго – непознатият се издърпа изпод тялото му с рязко движение.

В един момент Рийн го притискаше под себе си, а в следващия мъжът се беше отдалечил на цели две стъпки, макар още да седеше в снега.

– Ти искаше нещо от Джейдан, нали? Искаше тайната на Онейро – каза му.

Рийн трепна от звука на името. Беше като команда. Беше като огън в кръвта му. Огънят, с който го бяха белязали.

С едно движение се метна отново върху мъжа. Притисна раменете и врата му с коляно. Дръпна ризата му и чу как плата се съдира с глух звук. По голата кожа на гърба на непознатия – гладка и бяла, без белези, без нито едно петънце – закапаха снежинки.

Мъжът не беше Ерми. Не беше един от тях. Откъде знаеше за Онейро тогава?

Човекът в ръцете му изхихика:

– Колко непохватно, Рийн. Но се радвам, че следваш мисълта ми – той само се намести по-удобно под натиска му.

Имаше нещо много познато в това му движение.

– Откъде знаеш това име? – изсъска момчето. Все още се взираше в разголения му гръб.

– Почти от там, откъдето и ти. Не задълбавай в подробности.

Непознатият го отблъсна и с един жест съблече скъсаната дреха. Остана гол до кръста в хапещия студ, а кожата му дори не беше настръхнала. По тялото му нямаше нито следа от злобните удари, които му беше нанесъл Рийн.

– Ти си един от тях – констатира с приглушен глас момчето.

Не знаеше какво да направи. Да побегне? Да извика помощ? Да продължи да се бие? Но имаше ли смисъл…

– Стига вече. Искам да си спомниш името ми! Кой съм аз, Рийн?

Рийн инстинктивно се дръпна, когато онзи посегна към него. Лицето му се сгърчи от гняв.

– Хайде, бий се, нали си непобедим! – изграчи яростно и скочи пак на крака.

Който и да беше мъжът, той нямаше да се подчини!

Тогава стана нещо, което май вече се беше случвало. Рийн беше стоял и друг път точно така – яростен, леко приведен, с длани, свити в юмруци. Противникът му беше ниско долу. Само за миг Рийн виждаше кафявите му очи под дългите момичешки мигли. После тялото на противника му се завърташе с крака, опънати върху земята. Подкосяваше го и Рийн загубваше равновесие. Залиташе. Падаше, а върху тялото му опираше другото тяло.

Хладен метал пробягваше по кожата му, опарваше шията му. Пред очите му бяха ухилените плътни устни.

– Агот, достатъчно – долиташе глас.

Но не този нежен женски глас, не. Трябва да е бил гласът на някой от братята му…

Познатото отмина. Реалността се върна обратно с острие, натискащо в гърлото му. Собственият му нож, който така и не беше извадил от канията на китката си!

– Има една легенда – устните на непознатия се наведоха към ухото на Рийн и натискът на острието се засили. – Ако спечелиш сърцето на някой Онейро, ще вземеш Силата му. Ако пък спечелиш доверието му, ще откраднеш вечния му живот. Това е тайната.

После мъжът вдигна глава и се втренчи в черните очи на момчето. Чакаше. Чакаше Рийн да каже нещо.

– Агот! – нетърпеливо произнесе женският глас.

Рийн не помнеше да е чувал нито гласа, нито името.

– Кой си ти, Агот? – просъска към мъжа. Само този въпрос се въртеше из мислите му.

Надвесеното лице се свъси. Разочарованието пак се върна под момичешките мигли. Ножът се отдели от врата на Рийн, плъзна се малко по-надолу.

Кипяща болка прониза рамото му. Момчето изкрещя.

Беше толкова… познато.

Агот го пусна и се изправи, а зад гърба му се показа жената, която явно го беше викала.

Наистина не беше Лиля. Ах, какво облекчение.

Тя сграбчи ръката на Агот и го поведе нанякъде.

Рийн седна в снега, скърцайки със зъби от болка. Пое си дъх и измъкна рязко ножа от раната. Гледаше ги как тичат през полето. Приличаха на призрачни сенки, които едва докосват земята.

Ако бяха Онейро, защо му бяха доверили тайната си? Ако бяха Онейро, защо го бяха оставили жив?

После Рийн осъзна, че не може да си спомни името на мъжа. Дори лицето му не помнеше добре… Сякаш не беше стоял на един дъх от него, сякаш никога не беше чувал или изричал името му.

Той притисна раната и горещата кръв заструи по китката му. Беше дясното рамо. Отляво сърцето му биеше глухо, в ритъм със стъпките на отдалечаващите се мъж и жена. Широките им, плавни подскоци скоро ги скриха в мрака на изпъстреното с жарави поле.

Дълга сянка се проточи в краката му. Рийн се извърна. Беше Лиля.

Лиля… Спомни си, че беше излязъл навън, за да я защити. Какво ли беше видяла? Какво ли беше чула?

Стоеше само на няколко крачки, без да помръдва. Косата й пламтеше на светлината на факлите, но лицето й тънеше в мрак.

Рийн я зяпна безмълвно – не можеше да измисли какво да й каже. Бум-бум! Бум-бум! Сърцето му думкаше, факлите пращяха тихичко. От усилието да стои обърнат в нейна посока, чертите му се изкривиха от болка. Тогава тя забеляза кръвта.

– О! – нещо средно между писък и шепот се изплъзна от устните й. Направи неволна крачка напред, после се върна назад.

– Лиля – повика я Рийн. Досега не беше изричал името й.

Тя се изпъна като струна, наведе се отдалеч към него. Полата й се люшна като камбана.

– О! – пак изписка тихичко. В гласа й се долавяше плач.

– Не се плаши! Всичко е наред! – този път момчето дори не се замисли какво да й каже. Тя беше уплашена.

– Ранен си. Има кръв.

Беше толкова хубаво да говори на него. Да се страхува за него – за момент Рийн пак остана безмълвен. Момичето се обърна несигурно и тръгна към вратата на хамбара.

– Лиля! – произнесе по-силно той.

От това болеше. Но раната не беше сериозна. Целеше да го спре, не да го убие. Почти беше сигурен.

Момичето застина пред вратата.

– Ела – помоли я Рийн.

Бяха сами навън. Не беше за изпускане.

Лиля бързо се огледа на всички посоки. Направи няколко крачки и приклекна послушно в снега. Рийн се беше вторачил в лицето й. Очите й бяха светли и пъстри, също като пролетна гора.

Клепачите й трепнаха свенливо към раната на рамото му, към капките кръв в снега. После за миг към очите му.

Двамата мълчаха. Момчето чуваше затаеното й дишане.

Косите паднаха пред лицето й. Той протегна ръка и ги докосна лекичко. Устните й се разтегнаха в усмивка. Разтвориха се.

Нямаше как да не се наклони към тях. Нямаше как да не ги целуне.

Лиля трепна, дъхът й опари замръзналата му кожа и се сля с неговия дъх. Беше първата му целувка. Той не можеше да спре да се усмихва. Искаше да го направи пак.

– Помогнете! – извика Лиля и наклони лице към раната му.

Рийн се обърка. Нима тя не искаше да я целуне? Нима се страхуваше от него?

Някой тичаше по натрупалия сняг. Вратата на хамбара бавно се затваряше. А той дори не беше чул кога човекът е излязъл.

Беше Джейдан. Лиля се дръпна, за да му направи място и мъжът приклекна до Рийн. Зад рамото му момичето го гледаше с блеснали очи.

Рийн разбра:

Явно Джейдан ги беше изненадал.

– Ранен е. Някой го нападна, но не го познах – заобяснява тя с разтреперан глас.

Още беше уплашена, но очите й не спираха да му се усмихват. Очите й бяха пълни с обещания.

Джейдан дръпна ръката му, за да огледа раната. Май не ги подозираше.

– Не е дълбока. Само малко боли – каза Рийн на Джейдан, като гледаше Лиля. Искаше тя да знае колко е смел.

Хм… Дали беше видяла как непознатия го беше надвил? – Надяваше се да го е пропуснала.

Джейдан се изправи и го подхвана за здравото рамо.

– Тичай вътре, малката. Извикай Ери – олюлявайки се лекичко, той поведе момчето към къщата.

Лиля забърза по утъпканата пътека. Рийн извърна глава към полето. Беше пусто. Само загасващите жарави примигваха в нощта.

В хамбара Лиля изтръска снега от раменете и косата си и притеснено тръгна покрай насядалите мъже. Страхуваше се, че щом я погледне, Ери веднага щеше да разбере какво е правила вън.

– Господарю Ери – повика го тя.

Сигурно лицето й пламтеше, а по устните й ясно личеше целувката на Рийн.

– Господарят Джейдан ви вика в къщата. Господарят Рийн е ранен – въпреки страха, тя изпита удоволствие да изрече името на Рийн.

Ери наистина се загледа в нея. Лиля се поклони и зачака, като му направи място да мине. Мъжът най-после се изправи, прекрачи пейката и се отдалечи. Не каза нито дума.

Рийн беше ранен. Преди това момичето, мъжът, с който танцуваше то и Рийн бяха излезли навън.

Дали Рийн се е сбил заради момиче – зачуди се Ери и забърза към къщата.

Щом останаха насаме, Рийн разказа на Джейдан за непознатия мъж. Вече не беше съвсем сигурен дали наистина беше чул името му.

– Мисля, че беше Онейро.

– Какво? – Джейдан неволно се огледа.

– Мъжът, който ме нападна. Видя ли го вътре, в хамбара? – Рийн нарочно пропусна “танцуваше с Лиля”. – Беше твърде бърз. Твърде силен. И знаеше тайната.

– Какво? – пак попита Джейдан. После възрази. – Глупости! В хамбара нямаше чужди хора.

Речта му беше леко провлачена и му трябваше време, за да схване за какво говори момчето.

– Не беше Ерми. Проверих – ядоса се Рийн.

– И как реши, че…

Момчето го прекъсна:

– Ако някой Онейро те обикне, или ли се довери – процеди през зъби той, вперил очи в подпийналия мъж.

– И ако го признае – продължи слисано Джейдан, после тръсна глава. – Не, те нямаше да те оставят жив. А и не ползват оръжия, доколкото знам. Прободе те с нож, нали?

Със собствения ми нож, мътните да го отнесат – възропта мислено Рийн. За нищо на света нямаше да го признае.

– Тогава кой е бил? – сопна се гласно и закрачи по пътеката. – Минал е през къщата. Дошъл е чак до хамбара, дори е влязъл вътре без никой да се усъмни!

– Я чакай малко! Кой ти каза това? – сега Джейдан също изглеждаше ядосан.

– Намерих вратата на къщата отворена, имаше сняг по пода – Рийн не можа да повярва, че Джейдан не беше видял мъжа. Дори и подпийнал. Нямаше начин!

– Не това, не ме прави на глупак!

Рийн замълча, без да го разбира.

– Кой ти каза тайната, Рийн? – от пиянският му говор не беше останала и следа.

– Казах ти. Онзи мъж.

– Някакъв невидим мъж уж е бил в хамбара! – избухна Джейдан. – Двамата сте си споделяли тайни! А, да, сбили сте се, нали така? Преди или след като си побъбрихте? Не ми пробутвай небивалици, момче! Сам ли се прободе?

Той посочи ядно към раната му. Остави го да върви сам и тръгна напред по пътеката. Размахваше ръце, докато говореше.

– Бесове! Сега Ери ще реши, че аз съм ти казал!

– Че си казал какво? – долетя гласът на Ери зад гърбовете им.

Въпреки болката в рамото, Рийн се изкиска. Едва сега си даваше сметка, че се беше добрал до тайната. И беше целунал момичето.

Някъде пред него Джейдан изруга.

© всички права запазени

„Otium“, непубликувани глави, Агот